Джек Лондон
Отстъпникът
За честен труд през този ден дай сили, господи, на мен. Умра ли, боже, още днес, труда си нека свърша с чест. Амин
— Джони, ако не станеш, няма да ти дам да сложиш хапка в устата си!
Заплахата не оказа никакво въздействие върху момчето. То продължаваше упорито да спи, като не искаше да се откъсне от съня, така както мечтателят — от своята мечта. Момчето бе свило леко ръце в юмруци и сега нанасяше с тях слаби, конвулсивни удари във въздуха. Тези удари бяха предназначени за майка му, но привикнала на това, тя ловко ги отбягваше, като същевременно грубо го раздрусваше за рамото.
— Остави ме на мира!
Този сподавен вопъл, изникнал някъде в дълбините на неговия сън, се извиси бързо нагоре и миг след това премина в гневен вик, после затихна и се превърна в жалък стон. Това беше животинският вик на същество, което мъчат, вик, пропит с безграничен протест и болка.
Но майката не му обърна внимание. Жена с тъжни очи и уморено лице, тя бе свикнала с това свое ежедневно задължение. Хвана завивките и ги задърпа. Момчето престана да размахва юмруци и се впи отчаяно в тях. Сви се на топка в края на леглото, все още със завивките отгоре си. Майката се опита да ги свали на пода. Момчето се противеше. Тогава жената напрегна сили и успя да изтегли момчето заедно със завивките, които то инстинктивно стискаше, за да се предпази от студа, който пощипваше тялото му.
Така то допълзя до края на леглото и за малко, не падна на пода с главата напред. Тук съзнанието му се пробуди. Момчето се повдигна и се задържа за миг на самия край на леглото. След това спусна крака на пода. В същия миг майка му го хвана за рамената и го разтърси силно. То отново замахна с юмруци, този път по-силно и по-целенасочено. В
същото време очите му се отвориха и майка му го пусна. Бе се събудило.
— Ставам! — промърмори то. Тя вдигна лампата и бързо излезе от стаята, като го остави в тъмното.
— Ще ти удържат от заплатата — предупреди го тя.
Джони не обърна внимание на тъмнината. Облече се и отиде в кухнята. Твърде тромавата му походка не подхождаше на неговото слабо тяло. Краката му се влачеха от собствената си тежест, което изглеждаше твърде странно, защото бяха много тънки. Той дръпна към масата един издънен стол.
— Джони! — извика рязко майка му. Той се надигна също така рязко и мълчаливо се приближи до омазнения, мръсен умивалник. От канала излизаше неприятна миризма, но той не й обърна внимание. Това, че един умивалник вони, беше за него съвсем естествено, както беше естествено сапунът да е измърсен от помия и да се пени мъчно. Джони не се и опита да го разпени. Плисна се с няколко шепи студена вода, която течеше от крана, и с това приключи миенето. Не си изми зъбите по простата причина, че никога не беше виждал четка за зъби, нито пък знаеше, че в света съществуват хора, които са толкова прости да си губят времето с миене на зъби.
— Можеш да се миеш поне веднъж на ден, без да ти напомнят за това! — упрекна го майка му.
Тя придържаше счупения похлупак на кафеничето, докато пълнеше двете чаши с кафе. Той не отвърна нищо, защото това беше една постоянна разправия между тях, а по този въпрос майка му бе твърда като скала. „Веднъж на ден“ означаваше задължението да измива сутрин лицето си. Той се избърса с един захабен пешкир — мокър, мръсен и оръфан, който остави влакънца по лицето му.
— Как ми се иска да не живеем толкова далеч — рече тя, когато той седна на масата. — Мъча се да правя всичко, което е по силите ми. Сам знаеш това. Тук плащаме за квартира един долар по-малко, което е голяма икономия за нас, и ни е по-широчко. Сам знаеш.
Джони почти не я слушаше. Бе чувал тези приказки и преди, безброй пъти. Кръгът на нейните разсъждения бе ограничен и тя все се връщаше към това колко им е трудно, че живеят далече от фабриките.
— Един долар означава повече храна — каза поучително той. — Предпочитам да ходя повечко, но и да ям повече.
Джони се хранеше бързо, дъвчеше надве-на три хляба и преглъщаше почти несдъвканите залци заедно с топлата, мътна течност, която наричаше кафе. Джони мислеше, че пие кафе, и то чудесно кафе. Това бе една от малкото илюзии, които животът бе запазил у него. Никога през живота си Джони не бе вкусвал истинско кафе.
Като допълнение към хляба имаше и малко парче студено свинско. Майка му напълни отново чашата. Като дояде хляба си, Джони се огледа за още. Тя разбра въпросителния му поглед.
— Е, не ставай такава лакомия, Джони — обади се тя, — ти получи своя дял. Братята и сестрите ти са по-малки от теб.
Той не отвърна нищо на отправения му упрек. Не обичаше да говори. И престана да хвърля жадни погледи. Никога не се оплакваше и се отличаваше с покорност, която беше ужасяваща, подобна на училището, в което я бе научил. Джони допи кафето, избърса уста с опакото на ръката си и понечи да стане.
— Почакай малко — каза бързо майка му. — Струва ми се, че мога да ти отрежа още една филийка, съвсем тъничка.
Тя приложи малка хитрина. Отряза филия от хляба, но пъхна филията и хляба обратно в кутията и му подаде една от своите две филии. Вярваше, че е успяла да го измами, но той видя хитрината й. Въпреки това Джони пое хляба без никакво угризение. Той разсъди философски, че поради своята постоянна болнавост майка му, така или иначе, не може да яде много.
Майката забеляза, че той дъвче хляба си сух, затова се пресегна и изля своето кафе в неговата чаша.
— Тази сутрин нещо не ми е добре на стомаха — обясни тя.
Едно далечно, проточено и остро изсвирване накара и двамата да скочат на крака. Майката погледна към тенекиения будилник, поставен на полицата. Стрелките сочеха пет и половина. Останалите работници от фабриката тъкмо се събуждаха от сън. Тя загърна раменете си с шал, а на главата си нахлупи охлузена, безформена стара шапка.
— Трябва да тичаме — каза тя, като намали фитила на лампата и го духна.
Излязоха пипнешком от стаята и се спуснаха по стълбите. Навън беше ясно и студено и Джони по тръпна при първия досег с хладния въздух. Звезди те все още блестяха ярко на небето, а градът спеше забулен в тъмнина. И двамата провлачваха краката си, като ходеха. В мускулите им нямаше никакъв стремеж да повдигат стъпалата от земята.;
След като вървяха петнадесет минути, без да проговорят, майка му кривна надясно.
— Не закъснявай! — прозвуча последното й напомняне от мрака, който я поглъщаше.
Той не отвърна нищо, а продължи да върви напред. В района на фабриките навсякъде около него се отваряха врати и скоро Джони се смеси с тълпата, която напираше в мрака. Когато мина през портала на фабриката, в която работеше, сирената отново изсвири. Той извърна глава на изток. Над покривите на къщите, нащърбили фона на небето, за почваше да пълзи бледа светлина. Това бе всичко, което Джони видя от раждащия се ден, после обърна гръб и се присъедини към тълпата работници.
Джони зае мястото си в една от дългите редици на машините. Пред него, над сандък, пълен с малки макарички, се въртяха бързо големи цеви. На тях той намотаваше ютените нишки от малките макарички.
Работата беше проста. Единственото, което се изискваше при нея, бе бързината. Малките макарички се размотаваха толкова бързо, а големите цеви, които се намотаваха, бяха толкова много, че не оставаше и минутка свободно време.
Джони работеше механично. Когато някоя малка макаричка се размотаеше, той използуваше лявата си ръка за спирачка, с която спираше намотаващата се цев, като в същото време с палец и показалец хващаше свободния край на нишката. В този миг дясната му ръка поемаше свободния край на другата макаричка. Тези две различни движения извършва ше бързо и едновременно с двете си ръце. След това,
подобно на светкавица, пръстите му завързваха двата края на нишките и отпускаха макарите. Нямаше нищо мъчно да се направи възелът. Веднъж даже се похвали, че може да завърже нишките и насън. И може
