да прави всичко, което е по силите й, затова след привършване на оскъдната вечеря Джони отмести стола си с чувство на облекчение и стана. Той се поколеба за миг дали да си легне, или да излезе пред вратата. Накрая избра второто. Той не отиде далече. Седна на площадката пред къщата, подгъна крака, приведе напред тесните си рамене, опря лакти на коленете и подпря брада на дланите си.
Джони седеше и не мислеше за нищо. Почиваше си. Мозъкът му дремеше. Братчетата и сестричките му излязоха навън и заиграха шумно около него с други деца. Един електрически глобус на ъгъла на улицата пръскаше светлината си върху развеселените деца. Джони бе мрачен и раздразнителен, децата знаеха това, но желанието да се забавляват ги подтикна да го подразнят. Те се заловиха за ръце и като подскачаха, в такт, запяха в лицето му разни безсмислени, но подигравателни песнички. Отначало той процеди през зъби някакви ругатни — ругатни, които беше научил от устата на разни надзиратели. Като разбра, че това е безполезно, потъна в упорито мълчание; само така можеше да запази достойнството си.
Брат му Уил, роден след него и току-що навършил десет години, ръководеше цялата лудория. Джони не хранеше особено нежни чувства към него. Преднината, която даваше на Уил във всичко, тровеше от много отдавна живота му. Джони бе твърдо убеден, че Уил му е страшно задължен, без да е благодарен ни най- малко за това. По времето, когато и той играеше по улиците, далече някъде в забуленото минало, ограбваха голяма част от времето му, определено за игра, като го принуждаваха да се грижи за Уил. Тогава Уил беше бебе и майка им, както и сега, прекарваше по цял ден из фабриките. На Джони се падна да изпълнява едновременно задълженията на баща и на майка.
Това, от което се отказваше и лишаваше Джони, не отиваше напразно. Уил бе добре сложен, доста
як, висок колкото по-големия си брат и даже по-пълен от него. Като че кръвта на единия преминаваше във вените на другия. С характерите им бе същото. Джони беше потиснат, изтощен, лишен от жизненост, докато по-малкият му брат пращеше от здраве и сили.
Подигравателната песен на децата ставаше все по-силна и по-силна. Като подскачаше, Уил се приближи до Джони и му се изплези. Джони посегна бързо с лявата си ръка и го хвана за врата. В същото време стовари кокалестия си юмрук върху носа на Уил. Юмрукът му бе жалък на вид, но очевидно можеше да причинява болка, която пролича от разнеслия се писък. Останалите деца нададоха изплашени викове, а Джени, сестрата на Джони, се втурна вкъщи.
Той отблъсна Уил, ритна го жестоко в краката, след това го сграбчи и натика лицето му в праха. Не го пусна, докато не натри няколко пъти лицето му в праха. В този момент долетя пребледняла майка му, обзета от безпокойство и майчински гняв.
— Защо не ме остави на мира? — отвърна Джони на нейните упреци. — Не вижда ли, че съм уморен?
— Аз съм голям колкото тебе — викаше сърдито Уил от прегръдките на майка си, с лице, изцапано от сълзи, кал и кръв. — Сега съм висок колкото теб, а ще стана и по-голям. Тогава ще те пречукам, помни ми думата.
— Трябва да ходиш на работа, щом си толкова голям — озъби се Джони. — Така си е. И ти трябва да се трудиш. Време е вече майка ти да те прати на работа.
— Той е още много малък — възрази майката. — Не виждаш ли, че е още дете?
— Аз бях по-малък от него, когато започнах да работя.
Джони отвори уста да изкаже цялата несправедливост, с която се бяха отнесли към него, но устата, му се затвори, без да продума нищо. С мрачен израз на лицето той се обърна и влезе вкъщи да спи. Вратата на стаята му беше отворена към кухнята, за да влиза топлина. Докато се събличаше в полутъмната стая, той чу как майка му разговаря с една
съседка, която беше влязла вътре. Майка му плачеше и думите й се прекъсваха от хълцания.
— Не мога да разбера какво става с Джони — чуваше я да говори той. — Не е бил никога такъв. Беше търпелив като ангел. Но е добро момче — побърза да го защити тя. — Работи съвестно. Истина е, че тръгна много рано на работа, но за това не съм виновна аз. Убедена съм, че правя всичко, което е
по силите ми.
От кухнята се дочу продължително хълцане и като затваряше очи, Джони промърмори на себе си:
„Истина е, че цял живот работя съвестно.“
На следната сутрин майка му отново трябваше да го разтърсва силно, за да го откъсне от прегръдките на съня. Последва оскъдна закуска, дълго ходене в тъмнината и бледата зора.на деня, която се сипваше над покривите на къщите и на която Джони обръщаше гръб, когато влизаше през портала на фабриката. Започваше нов ден от безкрайната върволица дни, които по нищо не се различаваха един от друг.
Въпреки всичко в неговия живот имаше разнообразие — когато сменяше една работа с друга или когато се разболееше. На шест години той беше и баща, и майка за Уил и останалите още по-малки деца. На седем постъпи във фабриката, където навиваше макари. На осем години се премести в друга фабрика. Новата му работа беше учудващо лека. Всичко, което се изискваше от него, бе да седи с малка пръчка в ръка и да направлява потока от платно, който течеше непрестанно край него. Този поток излизаше от една машина, минаваше през нагорещен цилиндър и продължаваше нанякъде. Джони седеше през цялото време на едно място в помещение, където не проникваше дневна светлина, а над главата му трептеше газената лампа. Така сякаш и той се превръщаше в част от механизма.
Въпреки влажната топлина Джони се чувствуваше много щастлив на тази работа, защото младостта изпълваше съзнанието му с блянове и илюзии. Докато очите му следяха димящото платно, което течеше безспир край него, мечтите му го пренасяха в един великолепен свят. Работата не изискваше никакво движение, нито пък някакъв размисъл. И Джони започна да мечтае все по-рядко и по-рядко, докато накрая умът му стана муден и бавно подвижен. Освен това той печелеше по два долара седмично, а с два долара човек успява само да прекрачи прага на гладната смърт и да поддържа съществуването си чрез хроническо недояждане.
Когато стана на девет години, Джони загуби работата си, защото се разболя от морбили. Щом оздравя, той постъпи в една стъкларска фабрика. Тук плащаха, повече, но се изискваше сръчност. Работеше се на парче и колкото по-голяма сръчност проявяваше, толкова повече печелеше. Тук имаше стимул. Под влияние на този стимул той стана забележителен работник.
Работата беше проста: привързваш стъклени запушалки към малки шишета. На пояса му висеше снопче връзки. Той притискаше шишетата между коленете си, за да може да работи с две ръце. От приведеното положение, в което седеше, тесните му рамене се прегърбиха, а гръдният му кош беше свит по десет часа на денонощие. Това бе вредно за белите дробове, но затова пък за един ден Джони успяваше да привърже запушалките на триста дузини шишета.
Управителят се гордееше с него и водеше посетители да го гледат как работи. За десет часа през ръцете му минаваха по триста дузини шишета. Това означаваше, че той бе придобил съвършенството на машината. Излишните движения бяха премахнати напълно. Всяко движение на слабите му ръце, всяко движение на тънките му пръсти беше бързо и отмерено. Работеше с голямо напрежение, в резултат на което стана много нервен. Нощем и в съня си напрягаше мускули, а през деня нямаше време да спре и почине. Джони работеше по цял ден и мускулите му непрестанно бяха напрегнати. Лицето му доби жълтеникав цвят, а кашлицата се усили. Сетне пневмонията порази слабите му бели дробове в хлътналия гръден кош и той загуби работата си в стъкларската фабрика.
Джони се върна отново в ютената фабрика, където по-рано навиваше макари. Сега му предстоеше повишение. Беше добър работник. Щеше да се премести в отделението за колосване, а по-късно — в тъкачната. Оттам нямаше накъде да се развива, освен да повишава квалификацията си.
Машините сега се въртяха по-бързо, отколкото,
когато работеше тук първия път, но за сметка на това умът му работеше по-бавно. Сега Джони вече не мечтаеше, въпреки че ранните му години бяха изпълнени с мечти. Веднъж дори се влюби. То бе по времето, когато направляваше платното над топлия цилиндър. Обект на любовта му беше дъщерята на управителя. Тя бе много по-голяма от него, вече госпожица, а той я видя само петшест пъти, и то от разстояние. Но това нямаше никакво значение. На повърхността на платнения поток, който течеше пред него, Джони рисуваше блестящо бъдеще, в което той извършваше чудеса, изобретяваше фантастични машини, виждаше се даже собственик на фабриката, а накрая вземаше любимата в прегръдките си и я целуваше невинно по челото.
Но това бе много отдавна, преди още да се състари и когато можеше да обича. По-късно тя се омъжи и
