— Да, правилно. Та ето, отначало човек не забелязваше, че в тялото му са попаднали микроби — те бяха малко. Но след това всеки микроб се делеше наполовина и ставаха два микроба, те на свой ред се деляха надве и т.н., при това с такава бързина, че много скоро в тялото на човека имаше вече милиони микроби. Тогава той се поболяваше от болестта, наричана на този вид микроб, който беше попаднал в кръвта му. Тя можеше да бъде шарка, инфлуенца, жълта треска и още хиляди други болести.
Но, чудна работа! Непрекъснато се появяваха все нови и нови микроби. Едно време, когато хората на земята били малко, и болестите се броели на пръсти. Но хората се размножиха, заселиха се заедно в големите модерни градове и тогава започнаха да се появяват нови болести — в тялото на човека попадаха нови микроби. Милиони умираха от болести. Колкото по-нагъсто се заселваха, толкова по-страшни ставаха болестите. Някога, още в средата на века — това е много преди да се родя, — по Европа преминала Черната чума. И след това още много пъти я опустошавала. После туберкулозата — от нея неизбежно боледували там, където живеели много хора на едно място. Стотина години преди моето раждане избухнала епидемията от бубонна чума. А в Африка била разпространена сънната болест. Бактериолозите се бореха с болестите и ги побеждаваха така, както вие например убивате вълците, бранейки от тях козите, или смачквате москитите, които ви хапят. Бактериолозите…
— Дядо, а какво е това… Как ги каза?
— Как да ти обясня? Ето ти, Едвин, си пастир, твоята работа е да пазиш козите. Ти знаеш много за тях. А бактериологът се занимава с микробите, това е неговата работа и той знае много за тях. Та така, бактериолозите се бореха с микробите и понякога успяваха да ги унищожат. Една от най-страшните болести беше проказата. Цял век преди да се появи на бял свят, бактериолозите бяха открили микроба на проказата. Те го бяха изучили до съвършенство, бяха му направили много снимки, аз съм ги виждал. Но те така и не откриха начин да го унищожат. А през 1984 г. се появи пантобластичната чума. Тя избухна в страната, наречена Бразилия, и отнесе милиони хора. Бактериолозите откриха микроба на тази болест и намериха начин да го унищожат, така че чумата не се разпространи по-нататък. Те направиха т.нар. серум, който се вкарваше в тялото на човека. Серумът убиваше микроба без да навреди на болния. През 1910 година имаше пелагра и анкилостома. Бактериолозите бързо се справиха с тях. Но през 1947 г. се появи нова, съвсем неизвестна дотогава болест. С нея се заразяваха бебетата до десет месеца — ръцете и краката им се парализираха, те не можеха нито да се движат, нито да се хранят. Бяха необходими единадесет години, докато бактериолозите открият начин да унищожат микроба на тази болест и да спасят децата.
Независимо от тези болести и от новите, които пламваха по-късно, хората ставаха все повече и повече, защото беше лесно да се произвежда храна. Колкото по-лесно се добиваше храната, толкова повече ставаха хората. Колкото повече ставаха хората, толкова по-нагъсто се заселваха. И колкото по-нагъсто се заселваха, толкова по-често се появяваха нови болести. Много хора предупреждаваха за опасността. Още през 1929 г. Солдервецки предупреди бактериолозите, че светът не е застрахован срещу появата на някоя неизвестна болест, която може да се окаже хиляди пъти по-силна от всички известни дотогава и може да доведе до гибелта на стотици милиони хора, ако не и на цял милиард. И все пак светът на микроорганизмите си оставаше загадка. Учените знаеха, че той съществува, че от време на време оттам нахлуват пълчища микроби и покосяват човека. Това е почти всичко, което знаеха. Те се досещаха, че в този невидим свят има толкова различни видове микроби, колкото са песъчинките на морския бряг. Някои предполагаха, че в него могат да се зараждат и нови видове. Не се изключва възможността именно там да започва животът — „безграничната плодовитост“, както я наричаше Солдервецки, използвайки израза на други хора, писали преди него…
В този момент Заешката устна се изправи. На лицето му се четеше крайно презрение.
— Дядо — заяви той, — омръзна ми твоето дрънкане. Защо не разказваш за Червената смърт? Ако не искаш, кажи си и ние ще си тръгнем за стана.
Старецът мълчаливо го погледна и тихо заплака. Сълзи на безпомощна обида се търкаляха по страните му, сякаш всички горести на тези дълги осемдесет години се отразиха на печалното му лице.
— Я сядай! — намеси се Едвин. — Нали разказва! Той тъкмо стигна до Алената смърт, нали, дядо? Ей сега ще ни разкаже за всичко. Седни, Заешка устна! Дядо, продължавай.
III
Старецът изтри сълзите си с мръсните си юмруци и отново заговори с треперлив, тънък гласец, който постепенно укрепваше, докато разказвачът отново се почувства в свои води.
— Чумата пламна през лятото на 2013 година. Тогава бях на двадесет и седем и много добре си спомням всичко. Съобщенията по безжичния телеграф…
Заешката устна се изплю от негодувание и старецът побърза да обясни:
— По това време ние умеехме да разговаряме по въздуха на разстояние хиляди мили. И ето пристигна вестта, че в Ню Йорк върлува неизвестна болест. В този най-величествен град на Америка тогава живееха седемнадесет милиона. Отначало никой не придаде значение на това съобщение. Дребна работа — бяха умрели няколко души! Правеше впечатление обаче, че смъртта беше настъпила много бързо и първият признак на болестта бил почервеняването на лицето и цялото тяло. След двадесет и четири часа дойде съобщение, че и в Чикаго е регистриран такъв случай. Същия ден стана известно, че в Лондон, най-големия, отстъпващ само на Чикаго град, вече две седмици тайно се борят с чумата. Всички съобщения минаваха през цензура, тоест беше забранено да се говори на останалия свят, че в Лондон е започнала чума.
Работата явно вземаше сериозен обрат, но ние, в Калифорния, както впрочем и навсякъде другаде, ни най-малко не се разтревожихме. Всички бяхме убедени, че бактериолозите ще намерят средство против тази болест, както в миналото бяха намирали средства против другите болести. Но бедата беше, че микробите, попаднали в човешкия организъм, убиваха човека поразително бързо. Нямаше нито един случай на оздравяване. Това беше като азиатската холера — днес вечеряте с напълно здрав човек, а утре сутрин, ако станете по-рано, виждате как го карат на гробищата покрай дома ви. Само че тази неизвестна чума поразяваше още по-бързо, много по-бързо. Час след появата на първите признаци на заболяването човекът умираше. Някои изкарваха по няколко часа, но много умираха след 10–15 минути.
Отначало се ускоряваше пулсът, температурата се покачваше, после по лицето и цялото тяло изведнъж се появяваше аленочервен обрив. Малко хора забелязваха огъня и сърцебиенето — стряскаха се едва от обрива. В това време обикновено започваха спазмите, но те бяха кратки и не много силни. След като изтърпеше спазмите, човек повече не се мъчеше и чувстваше само как тялото бързо се вцепенява от краката нагоре. Отначало ходилата, после коленете и кръста, а когато парализата достигнеше сърцето, човекът умираше. Той не бълнуваше и не спеше. До края, до спирането на сърцето, болният оставаше в пълно съзнание. И още едно странно нещо — колко бързо се разлагаше трупът! Едва човек умираше, и тялото започваше да се разпада и сякаш се стапяше пред очите ти. Това бе една от причините чумата да се разпространява така бързо — милиарди микроби от трупа моментално попадаха във въздуха.
Ето защо бактериолозите имаха толкова малко шансове в борбата с болестта. Те умираха в лабораториите си, докато изследваха микробите на Алената смърт. Те се проявиха като истински герои. Мястото на умрелите веднага се заемаше от други. За първи път успяха да изолират бацила на чумата в Лондон. Телеграфът разнесе вестта навсякъде. Този учен се казваше Траск, но след малко повече от денонощие той умря. Учените в лабораториите си блъскаха главите да намерят средство, което да поразява чумните микроби. Нито едно от известните лекарства не помагаше. Проблемът беше да се намери такова средство, серум, който да убива микробите, но да не вреди на човека. Опитваха се даже да използват други микроби, да вкарват в тялото на болния такива микроорганизми, които са врагове на чумните…
— Дядо, че нали не се виждат тия работи, микробите де! — възрази Заешката устна. — А ти дрънкаш врели-некипели, все едно наистина ги има! Което не се вижда, въобще го няма. Къде се е чуло и видяло да се бориш против нещо, което го няма, с нещо друго, което го няма! В ония времена всички сте били глупаци! Затова сте се затрили. Да не мислиш, че съм повярвал на тия глупости?!
Дядото отново заплака, но Едвин веднага го взе под своя защита.
— Виж какво, Заешка устна, ти самият също вярваш в това, което не виждаш.
Заешката устна заклати глава.
— Ти нали вярваш, че умрелите стават от гробовете. Да не си ги виждал?
