жени в племето бяха омъжени, а по-големите момичета — сгодени. Така че трябваше да чака, докато моята Мери стане на шестнадесет. Миналата година сина му, Куцата нога, го разкъса пума.
Когато пламна чумата, Мангерсън бил само на единадесет години. Баща му, един от Промишлените магнати, беше смятан за много богат и могъщ човек. Той отвел семейството си със собствения си въздушен кораб „Кондор“ и се опитал да се спаси в някакво глухо кътче на Британска Колумбия — това е на север оттук. Но нещо станало с кораба и те катастрофирали край планината Шаста, чували сте за нея — тя също е на север. Сред тях започнала чума и оживяло само единадесетгодишното момче. Осем години то скитало само из пустините и горските дебри с надеждата да срещне хора. Накрая Мангерсън се отправил на юг, където се натъкнал на нас, Санта Роса.
Но да не избързваме. И така, когато от градовете край залива на Сан Франциско започна поголовно бягство, аз позвъних на брат си — телефоните все още работеха. Казах му, че да се бяга нанякъде е чиста лудост, че аз, слава Богу, явно не съм заразен и че трябва да се скрием заедно с близките роднини на някое безопасно място. Избрахме сградата на химическия факултет в университетското градче, като решихме да се запасим с продукти и с оръжие да отблъскваме неканените гости.
След като уговорихме всичко, брат ми ме убеди да не излизам от дома си поне още един ден, за да бъдем напълно сигурни, че не съм заразен. Охотно се съгласих и той обеща да дойде при мене на другия ден. Ние обсъждахме как най-добре да се запасим с храна и да защитаваме сградата, но точно по средата на разговора телефонът прекъсна. Същата вечер угасна и електричеството и аз седях сам в пълна тъмнина. Вестниците вече не излизаха и аз не знаех какво става на улицата. Отнякъде се разнасяха викове и револверни изстрели, а през прозореца се виждаха отблясъците на огромен пожар, пламтящ някъде в посока на Окланд. Ужасна нощ! Не можах да затворя очи нито за миг. На тротоара точно пред дома ми застреляха човек — не знам какво беше станало там, чух само бързи изстрели с револвер, а след няколко минути — стонове и молби за помощ. Раненият допълзя до вратата на дома ми. Аз излязох при него, въоръжен с два револвера. В светлината на кибритената клечка видях, че умира от огнестрелните рани и че е заразен с чума. Заключих се вкъщи и още половин час чувах стонове и ридания.
На сутринта дойде брат ми. През това време бях събрал в един куфар най-необходимите си вещи. Но още щом го погледнах, разбрах, че не му е писано да ме придружи в сградата на химическия факултет. На лицето му се бяха появили зловещите признаци. Той ми протегна ръка, но аз отскочих ужасен.
— Погледни се в огледалото — наредих му аз.
Той се подчини и щом видя на лицето си аления обрив, който потъмняваше буквално с всяка секунда, падна без сили в креслото.
— Господи! — прошепна той. — Изглежда съм се заразил. Не се приближавай! Аз съм обречен.
След това започнаха спазмите. Той се мъчи два часа и до последната минута беше в съзнание. Само се оплакваше, че му е студено и че ходилата му са изтръпнали, после прасците и бедрата, докато парализата достигна сърцето и той умря.
Така поразяваше Алената смърт. Аз грабнах куфара и побягнах. Улиците представляваха страхотна гледка. Непрекъснато се препъвах в мъртъвци и умиращи. Хората падаха пред очите ми като покосени. В Бъркли пламтяха пожари, а Сан Франциско и Окланд се бяха превърнали в гигантска клада. Небето беше забулено от черен дим, така че посред бял ден беше тъмно като на здрачаване и само от време на време, когато се извиеше вятър, кървавочервеният слънчев диск мътно проглеждаше през мъглата. Сякаш идваше краят на света.
Навсякъде се виждаха автомобили, изоставени от собствениците защото горивото им беше свършило, а в гаражите не можеше да се намери нищо. Спомням си един такъв автомобил — на седалките лежаха мъж и жена, и двамата мъртви, а на тротоара недалеч от тях — още две жени с дете. Накъдето и да се обърнеш — все същата страшна картина.
Прокрадвайки се като сенки, за някъде бързаха хора — бледи като платно жени, които притискаха към гърдите си бебета, бащи, водещи дечицата си за ръка? Вървяха сами, по двойки, на цели семейства, като се стараеха колкото може по-бързо да се измъкнат от чумавия град. Някои мъкнеха продукти, други — одеяла и ценни вещи, но много хора тръгваха с празни ръце. Минах покрай една бакалница (това е място, където се продаваше храна). Собственикът на магазинчето — аз добре го познавах, беше спокоен и уравновесен човек, но крайно ограничен и упорит — защитаваше собствеността си от няколко мъже, които се опитваха да нахълтат вътре. Вратата вече беше откъсната от пантите, прозорците изпочупени, но бакалинът упорито продължаваше да стреля с револвера си, скрит зад тезгяха. На входа се издигаше купчина трупове, предполагам на тези, които беше успял да улучи, докато наблюдавах схватката от безопасно разстояние, един от бандитите изби прозореца на съседното магазинче за обувки и подпали къщата. Не се притекох на помощ на бакалина. Времето на благородните постъпки беше отминало. Цивилизацията се разпадаше и всеки спасяваше собствената си кожа.
IV
Побързах да се махна и на следващата пресечка пред очите ми се разкри поредната трагедия. Двама гнусни субекти ограбваха мъж и жена с две деца. Знаех кой е този човек, въпреки че почти не се познавахме. Той беше поет, от чиито стихове отдавна се възхищавах. И все пак не му се притекох на помощ. Тъкмо се приближих, когато се разнесе изстрел и той тежко падна на земята. Жената започна да крещи, но единият негодник тутакси я събори с юмрук. Извиках им заплашително, но те започнаха да стрелят и трябваше бързо да свия зад ъгъла. Там пътят ми бе преграден от пожар. Улицата беше забулена от дим, къщите от двете страни горяха. Отнякъде идваше пронизителен писък на жена, която викаше за помощ. Продължих нататък. В такива страшни минути сърцето на човек е от камък, пък и прекалено много хора търсеха помощ.
Като се върнах на пресечката, видях, че бандитите ги няма. Поетът и жена му лежаха мъртви на тротоара. Изстинах от ужас. Децата бяха изчезнали неизвестно къде. Едва сега разбрах защо бегълците бяха така наплашени и постоянно се оглеждаха. В сърцето на нашата цивилизация бяхме отгледали особена порода хора, диваци и варвари, които населяваха бордеите и работническите гета и сега, по време на всеобщото бедствие, се бяха изтръгнали на воля и се бяха нахвърлили върху нас като диви зверове. Именно зверове, иначе не могат да се нарекат! Те унищожаваха и самите себе си — пиянстваха, сбиваха се и, обхванати от лудост, се изтребваха взаимно. Случи ми се да наблюдавам група по-прилични работници, които със сила си проправяха път. Те вървяха в строг ред, жените и децата в средата, а болните и престарелите носеха на носилки. Коне теглеха автомобили с продукти. Неволно се загледах как тези хора се движеха по задимените улици и едва не ме застреляха, когато се изпречих на пътя им. Когато минаваха край мене, един от ръководителите им ми се извини. Той обясни, че само организиран отряд може да се защити от всевъзможни скитници и че те убиват на място грабителите и мародерите.
Тогава за първи път станах свидетел на едно зрелище, което по-късно стана нещо обичайно. В един от отряда изведнъж се появиха признаци на чума. Тези, които вървяха до него, се отдръпнаха и той, без да каже нито дума, излезе от редиците им. Една жена, която водеше за ръка момченце, вероятно съпругата му, понечи да го последва. Но мъжът я сгълча и й заповядала стои на мястото си, а останалите я задържаха. Това стана пред очите ми. После видях как човекът с аления обрив на лицето влезе в един вход на отсрещната страна на улицата. Чу се изстрел и той се строполи.
На два пъти ми се наложи да заобикалям пожарите, докато накрая се добрах до университета. Пред входа на градчето срещнах група преподаватели, които се бяха запътили към сградата на химическия факултет. Всички бяха дошли със семействата си, водеха даже слугите и гувернантките. Някакъв човек ме поздрави и аз едва познах професор Бадминтън. Той явно си беше проправял път през някой пожар, защото брадата му беше опърлена. Главата му беше превързана с окървавени бинтове, дрехите му висяха на парцали. Той ни разказа, че са го нападнали бандити и са му нанесли жесток побой, а брат му е загинал предната нощ, защитавайки дома им.
Насред пътя към нашето убежище професор Бадминтън изведнъж посочи лицето на мисис Суинтън. Чумен обрив! Останалите жени запищяха и хукнаха да бягат. Двете й деца и гувернантката побягнаха с тях. Но доктор Суинтън застана до жена си.
— Не се бавете, Смит, вървете — каза ми той. — И наглеждайте, моля ви, децата. Аз ще остана. Знам, че тя ще умре, но не мога да я изоставя. Ако не се заразя, по-късно ще ви настигна. Моля ви тогава да ме
