или да легнат на нашата постеля, ще се гордеят да получат покана от нас — ако дотогава са живи. Помниш как умря лани Стийвънс — той си живееше леко и безгрижно, приятел беше на всекиго, освен на себе си. Ония от дружеството трябваше да поемат разноските по погребението, защото той не остави нищо освен дългове. И колко още вървят по този път. Ето, дори брат ти Хал. Ако продължава
така, и пет години няма да живее още, а колко неприятности създава на чичовците си. АМИ принц илолило. Гледам го, носи се на коня със свита от десет хавайци безделници — все здрави момчета, първо- добре ще е да поработят и се погрижат за бъдещето си, защото Лилолило никога, никога няма да стане крал на Хаваите. Няма да доживее да стане крал.“
Джордж беше прав. Хал умря. Принц Лилолило остана. И все пак Джордж не излезе съвсем прав. който нито пиеше, нито пушеше, който се бой да не му се откъснат ръцете, ако те притисне силно, да не загуби секунда в някоя целувка, Който неизменно ставаше преди първи петли и лягаше, преди да е изгоряла и една десета от газта в лампата, той, който съвсем не мислеше да умира, умря по-рано и от Хал, и от принц Лилолило.
„Имай търпение, Бела — казваше ми чичо Робърт. — Джордж Кастнър е човек с бъдеще. Добър мъж съм ти избрал. Твоите сегашни лишения са лишения по пътя към обетованата земя. Хавайците няма вечно да управляват Хаваите. Както им се изплъзват имотите из ръцете, тъй ще им се изплъзне и властта. Политическата власт и владеенето на земята са неделими. Предстоят големи промени и преобразования, никой не знае какви и колко, но-едно е ясно: в края на краищата белите ще вземат и земята, и властта. И тогава ти ще бъдеш най-знатната жена на островите — сигурен съм в това, защото съм убеден, че Джордж Кастнър ще управлява Хаваите. Така е съдено. Винаги става така, когато белите се сблъскат с по-слаби раси. Аз, чичо ти Робърт, който съм наполовина хаваец, наполовина бял, знам какво говоря. Имай търпение, Бела, имай търпение.“
„Скъпа ми Бела“ — казваше чичо Джон; и аз. разбирах колко нежност към мене таи в сърцето си. Слава богу, той никога не ме съветваше да бъда търпелива. Досещаше се. Беше много умен. Беше сърдечен и човечен, а затова и по-умен от чичо Робърт и Джордж Кастнър — те търсеха земното, не възвишеното, водеха сметки в дебели книги, а не брояха ударите на сърцето, което бие ведно с друго сърце, редяха колони от числа, а не помисляха за любовните погледи, думи и ласки. „Скъпа ми Бела“ — казваше чичо Джон. Досещаше се. Ти си чувала, че той е бил възлюбеният на принцеса Наоми. И й е останал верен. Любил е само веднъж. Говореха, че след смъртта й станал малко особен. Така си и беше. Любил е веднъж и завинаги. Помниш ли онази забравена стая в Килохана, в която влязохме чак след смъртта му и видяхме, че там е направил олтар на принцесата? „Скъпа ми Бела“ — не ми казваше нищо повече, но аз знаех, че той се досеща.
А бях само на деветнадесет години, с горещо хавайско сърце, въпреки трите четвърти бяла кръв, и не знаех нищо друго освен детските години, прекарани сред разкоша на Килохана, Кралското училище в Хонолулу, сивия ми мъж в Наала с неговите сиви разсъждения, трезвост и пестеливост и двамата ми бездетни чичовци — единия с хладен проницателен ум, другия — с разбито сърце и вечни мечти по мъртвата принцеса.
Ти само си представи този сив дом! А аз бях изVраснала сред безгрижието, удоволствията, вечния смях и радостите на Килохана, на Мада, на Пууваа! Помниш в какъв разкош живеехме по онова време. И ще повярваш ли, можеш ли да повярваш, Марта, че единствената шевна машина, която имах в Наала, беше от тези, донесени от първия мисионер — малка, съвсем разнебитена и при това ръчна? На сватбата чичо Робърт и чичо Джон подариха на мъжа ми по пет хиляди долара. Но той ги помоли да пазят това в тайна. Знаехме само четиримата. И докато аз сама шиех евтините си рокли на тая разнебитена машина, Джордж купуваше с парите земи — знаеш къде, по високите места, — купуваше малки участъци и всеки път отчаяно се пазареше като последен бедняк. А сега само каналите ми носи четиридесет хиляди на година.
Но струваше ли си всичко това? Аз гладувах, Поне веднъж да бе ме притиснал до задушаване в ръцете си! Поне веднъж да ми бе отделил един тен и да забрави работата и своя дълг пред господарите! Понякога ми идваше да крещя или да плисна в лицето му паницата с тая вечна каша, или пък,да разбия на пух и прах тая шевна машина и да танцувам хула върху останките й — само и само да го накарам да избухне, да излезе от кожата си, да бъде човек, да бъде звяр, ако ще, но да бъде жив, а не някакъв сив, бездушен истукан. Скръбното изражение изчезна от лицето на Бела тя се разсмя искрено и весело при тези спомени. — И когато бивах в такова настроение, той ме поглеждаше със сериозен вид, проверяваше сериозноста ми, поглеждаше езика ми, препоръчваше ми с сериозен тон рициново масло и ме караше да си легна рано и да си сложа топли тухли, уверявайки ме, че на сутринта ще се чувствувам по-добре. О, това лягане рано! Цяло събитие беше да се заседим до девет часа. Обикновено си лягахме в осем. За икономия на газ. В Наала обяд не се полагаше — а помниш в Килохана каква голяма трапеза слагахме на обед? Но с Джордж само вечеряхме. После той сядаше до лампата от единия край на масата и цял час четеше стари списания, взети от някого, а аз, седнала насреща му, кърпех чорапите и бельото му. Винаги носеше евтини, долнокачествени неща. Легнеше ли си, лягах и аз. Нима можехме да си позволим такова разточителство — лампата да гори само за един. И винаги си лягаше по един и същи начин: навиваше часовника си, отбелязваше в дневника какво е било времето през деня, сваляше обувките си — непременно първо дясната, после лявата — и ги поставяше една до друга пред кревата, откъм своята страна.
По-чистоплътен човек не съм виждала. Сменяше бельото си всеки ден. А аз перях ли, перях. Беше чист до болезненост. Бръснеше се по два пъти на ден. Изразходваше повече вода от който и да било хаваец. А работеше за двама бели, дори повече. И разбираше какво бъдеще имат водите на Наала.
— И те направи богата, но не и щастлива — каза Марта.
Бела кимна с въздишка.
— В края на краищата какво е богатството, Марта? Ето, докарах си с парахода нов „ПиърсАроу“. Третият за две години. Но, боже мой, какво значат всички автомобили и всички доходи на света в сравнение с един любим човек — любовник, другар и съпруг, с когото да делиш труд, скърби и радости, с един-единствен мъж, любовник и съпруг…
Гласът й затихна. Двете седяха мълчаливо в меката тишина. През поляната към тях закуцука с тояжка в ръка старица — сбръчкана, сгърбена, свита одве под тежестта на цял век. Очите й — две цепки между изсъхналите клепачи — бяха остри като на орел. Тя се отпусна на земята в краката на Бела и замърмори на хавайски с беззъбата си уста, затананика възхвали към Бела и всичките й деди,. като ги съчета с импровизирано приветствие по случай завръщането й през голямата вода — от Калифорния. Без да престава да тананика, тя заразтрива ловко със старите си пръсти обутите в копринени чорапи крака на Бела — от глезена до коляното и нагоре.
После изпя песен и на Марта, масажира краката й и двете сестри със сълзи на очи заговориха със старата прислужница на древния език, взеха да й задават вечните въпроси за нейното здраве, за възрастта й, за прапра внуците — нали ги беше масажирала още като деца в голямата къща в Килохана, а нейната майка беше баба и така от поколение на поколение. След като поговориха с нея колкото се полагаше, Марта стана, придружи я до къщата, даде й пари и нареди на високомерните и красиви прислужнички японки да се погрижат за грохналата хавайка, да я нагостят с пои, което се приготвя от корените на водна лилия, с ямака, т. е. сурова риба със счукани орехи, и лиму, едно водорасло за беззъби старци, лесно смилаемо и приятно на вкус. Това бяха старите феодални отношения: вярност на обикновения човек към господаря, грижа от страна на господаря към обикновения човек: а Марта, три четвърти бяла, с англосаксонска кръв в жилите си, не по-зле от чистокръвна хавайка помнеше и спазваше изчезващите някогашни обичаи.
Тя тръгна обратно към голямото дърво, а Бела проследи движенията й и сякаш я прегръщаше и милваше с любещия си поглед. Марта беше по-ниска от Бела, но само мъничко по-ниска и не така царствена в походката си; и все пак тя беше истинска дъщеря на полинезииските вождове, красива и великолепно сложена, несъстарена, а само смекчена от времето, с чудесна фигура, която добре се очертаваше под полусвободната черна копринена рокля с богати поли и черна дантела по края — рокля, по-скъпа от парижки тоалет.
Наблюдавайки двете сестри, които подновиха разговора си, всеки би забелязал поразителната прилика между тях: еднакъв чист, прав профил, широки скули, голямо чело, сребристи буйни коси, нежни уста, говорещи за закърмена отпреди десетилетия и вече привична гордост, прекрасни тънки извити вежди над не по-малко прекрасни продълговати кафяви очи. Ръцете им, почти непроменени от годините, впечатляваха с тънките заострени пръсти, които още от люлката са били масажирани с обич от стари хавайки като тази,
