която сега гощаваха с пои, ямака и лиму.
— Така изкарахме една година — поднови разказа си Бела — и да ти кажа, нещата взеха да се оправят. Започнах да свиквам с Джордж. Така са устроени жените. Поне аз съм такава. Пък и той всъщност беше добър човек. И справедлив. Притежаваше всички стари пуритански добродетели. Започнах да свиквам с него, да се привързвам, дори, бих казала, да го обичам. И ако чичо Джон не ми бе дал тогава коня, сигурна съм, че щях да го обикна, истински и щях да живея в мир и щастие с него, разбира се, малко скучничко щастие.
Но разбери, аз не познавах никакъв друг мъж,, мъж, който да е различен от него, по-добър от него. Започнах да изпитвам радост, като го гледах да чете в краткия промеждутък между вечерята и лягането, да изпитвам радост, когато дочувах тропота на копитата на коня му, с който се връщаше вечер от безкрайните обиколки из ранчото. А редките му, но искрени похвали ме караха да примирам от щастие — да, Марта, аз даже се червях от неговите кратки справедливи похвали за една или друга работа, която бях свършила както трябва. И всичко щеше да си върви гладко до края на съвместния ни живот, ако не бе се наложило да замине с параход за Хонолулу. Пак по работа. Щеше да отсъствува най-малко две седмици, за да уреди първо някои работи на Гленови, а после — свои: да купи още земи в Наала. Знаеш ли, купуваше диви планински участъци около самия вододел, в които нямаше нищо ценно освен водата, и те вървяха само по петдесет цента акърът. Имах нужда от малко разнообразие, та пожелах да отида с него в Хонолулу. Но той — нали все мислеше за икономии — реши да ме прати в Килохана. Това пътуване до родния ми дом не само нямаше да му струва нищо, но щеше да му даде възможност да икономиса и тия жалки центове, които бих изразходвала за храна, ако останех в Наала — а за него това означаваше още: няколко акра земя. Но в Килохана чичо Джон се съгласи да ми даде кон.
През първите дни у дома се чувствувах като в рая. Отначало просто не ми се вярваше, че на света може да има толкова много храна. Невероятното разсипничество на продукти ме ужасяваше. Във всичко виждах разсипничество — така добре ме бе дресирал мъжът ми. Ами че там не само слугите, но и стари техни роднини и най-далечни познати се хранеха по-добре, отколкото ние с Джордж. Знаеш как’ беше и в Килохана, и у Паркърови — всеки ден се колеше крава, бързоходци доставяха риба от езерата в Уайпио и Кихоло, винаги се ядеше само най-хубавото и най-скъпото…
А каква обич, как всички в нашето семейство се обичат! Знаеш какъв беше чичо Джон. А там бяха и братята ни Уолкот и Едуард и всичките по-малки сестри, само ти и Сали липсвахте — още не бяхте свършили училище. Точно тогава бяха дошли на гости леля Елизабет и леля Джанет с мъжа си и всичките дечурлига. По цял ден прегръдки, целувки и мили думи — всичко, което ми бе липсвало през тези дълги и скучни дванадесет месеца. Жадувах за такъв живот. Приличах на корабокрушенец, който най-после е достигнал с лодката си бряг, където при дънерите на палмите бълбукат студени извори.
И тогава се появиха те, идваха с коне от Кауай-хае, където бяха дошли с кралската яхта — цяла кавалкада, двама по двама, всички окичени с гирлянди от цветя, млади, щастливи и весели, на коне от Паркъровото ранчо, тридесет души, а с тях сто от Паркъровите каубои и още толкова техни собствени слуги — истински кралски кортеж. Разбира се, този излет беше устроен от принцеса Лихуе — ние още тогава знаехме, че я гори и топи страшна болест, туберкулоза; но с принцесата бяха и племенниците й: принц Лилолило, когото навсякъде посрещаха като бъдещ крал, и братята му — принц Кахекили и принц Камалау. Съпровождаше я и Ела Хигинсуърт — тя с право твърдеше, че по линия на Кауаи в нея има повече кралска кръв, отколкото в управляващото кралско семейство; че и Дора Найлс, и Емили Лоукрофт, и… но защо да ти ги изреждам всичките. С Ела Хигинсуърт живеехме в една стая в пансиона към Кралското училище. Те спряха у нас да отдъхнат за един час: пиршество не направихме, защото пиршество ги очакваше у Паркърови, но за мъжете имаше бира и по-силни напитки, а за жените — цитронада, портокали и освежителни пъпеши.
То бяха прегръдки с Ела Хигинсуърт, че и с принцесата, която ме помнеше, и с всички останали момичета и жени, а после Ела поговори с принцесата и тя ме покани да се присъединя към тях — да ги догоня в Мана, откъдето щяха да тръгнат след два дена. Бях луда, луда от щастие, особено след едногодишното заточение в тази сива Наала. И все още
бях на деветнадесет години, една седмица ми оставаше да навърша двадесет.
О, и през ум не ми минаваше как може да свърши всичко това. Толкова се заплеснах с жените, че не обърнах внимание на Лилолило, забелязах го само отдалече да стърчи високо над останалите мъже. Никога не бях ходила на такъв излет. Помнех;, как приемаха знатните гости в Килохана и Мана, но тогава бях още малка и не ме канеха, после заминах да се уча и накрая се омъжих. Знаех какво ми предстои — две седмици райско блаженство, почти! нищо, като си представех нови дванадесет месеца в Наала.
И така, помолих чичо Джон да ми даде кон, което всъщност означаваше три коня — още един за слугата и един товарен. Тогава още нямаше шосета нито автомобили. А какъв кон ми се падна! Казваше се Хило. Ти не го знаеш. Още беше на училище и преди да се върнеш на другата година, той счупи врата си и врата на ездача по време на лов на диви говеда в Мауна Кеа. Може би си чула за ездача — млад американец, флотски офицер.
— Лейтенант Баусфийлд — кимна Марта.
— Но Хило беше чудо! За първи път го възсядаше жена. Близо четиригодишен, току-що обязден. Беше толкова черен и гладък, че на силна светлина блестеше като сребро. Това беше най-едрият яздитен кон в цялото ранчо — от кралския жребец Спарклингдю и една дива кобила; само преди няколко седмици му бяха метнали ласото. В живота си не съм виждала такава красота. Приличаше досущ на планински кон — здрав и добре развит, със заоблени широки гърди и шия на чистокръвен бегач — стройна, но не кльощава, а пък какви чудесни заострени уши — не толкова малки, че да изглеждат! зли, нито прекалено големи като на инатесто муле. Краката му също бяха чудесни — с безупречна форма и сигурна стъпка, с такива дълги, гъвкави глезени, че като си на седлото, не усещаш кога стъпва.
— Спомням си — прекъсна я Марта, — веднъж; чух принц Лилолило да казва на чичо Джон, че си най- добрата ездачка на Хаваите. Това беше две години по-късно, когато се бях върнала от училище, а ти още живееше в Наала.
— Нима каза така! — възкликна Бела. Кръвта
нахлу в лицето й, а продълговатите кафяви очи заблестяха — тя се пренесе в миналото, при любимия си, който близо преди половин век се бе превърнал в прах. Но от благородна скромност, тъй присъща на хавайките, тя потули този изблик на чувства с нови възхвали за Хило: — Ах, когато ме носеше нагоре- надолу по тревистите хълмове, струваше ми се, че прескачам бариери насън — сякаш излиташе над високата трева, скачаше като елен, като заек, като фокстериер, разбираш ли? А как танцуваше, как се вдигаше на задните си крака, как държеше главата си! Това беше кон за пълководец, за един Наполеон или Кичънър. Пък очите му едни такива… не зли, а умни, хитри, сякаш все криеше някоя шега и аха да се разсмее.
Та помолих чичо Джон да ми даде Хило. Чичо Джон ме погледна, погледнах го и аз и почувствувах, че си мисли: „Скъпа ми Бела“ и макар да гледаше мене, пред него стоеше образът на принцеса Наоми. И чичо Джон се съгласи. Така се случи всичко. Но той настоя първо да изпробвам Хило — или по-право себе си, — без някой да ме гледа. Огън, огън ти казвам! Но в него нямаше никаква злоба, никакво коварство. Току измисляше разни номера, но аз се правех, че не забелязвам. Не се боях и това ми даваше възможност да го карам непрекъснато да чувствува моята воля, тъй че нито за миг не можеше да си представи, че не аз съм господар на положението.
Често съм се питала помислял ли е чичо Джон как може да завърши всичко това. И на мен самата не ми бе минало през ум в деня, когато пристигнах с коня при принцесата в Мана. А там бяха направили едно пиршество! Знаеш как умееха Паркърови да посрещат гости. Лов на глигани ли не щеш, лов на диви говеда ли не щеш, обяздване ли не щеш… Помещенията за слугите бяха претъпкани. Надошли бяха всички каубои от ранчото. И всички момичета от Уаймеа, Уайпио, Хонокаа и Паауило; и сега са пред очите ми — насядали на редици върху каменния зид на говедарника и плетат венци за възлюбените си. А какви нощи, упойващи нощи, с песни и танци, и навсякъде под дърветата в имението — влюбени двойки. Принцът…
Бела млъкна и прехапа устни със ситните си, все
още безупречни зъби. Мъчейки се да се овладее, тя зарея поглед към далечния син хоризонт. Като се успокои, пак се обърна към сестра си.
— Истински принц беше той, Марта. Ти си го виждала в Килохана преди. . . след като се прибра у дома
