от учение. Хващаше окото на всяка жена, пък и на всеки мъж. Двадесет и пет годишен беше — красавец, в разцвета на младостта си, голям и силен физически, голям и силен по дух. Каквото и буйно веселие да ставаше, каквито и лудешки забавления да имаше, той сякаш никога не забравяше, че е от кралски род и всичките му деди са били вождове — като се почне още от онзи, за когото има песни — който преплавал с кануто си до Таити и Раиатеа и обратно. Той беше благороден, мил, приветлив, общителен, любезен с всекиго, но и строг, суров и рязък, когато биваше много ядосан. Трудно ми е да изразя това. Беше мъж, до мозъка на костите си, и принц до мозъка на костите си, в него имаше някакво момчешко добродушие и желязна твърдост, тъй че ако бе стъпил на престола, щеше да бъде един добър и силен крал.
И досега го виждам — такъв, какъвто беше в този първи ден, когато се докоснах до ръката му и разговарях с него. . . размених само няколко думи, и то плахо, съвсем не като жена, която от цяла година вече е омъжена за един сив чужденец. Половин век измина от тази среща — ти помниш как се обличаха тогава нашите младежи: бели обувки, бели панталони, бяла копринена риза, а през кръста широк испански пояс в ярък цвят, — половин век измина, а все още пазя този образ в сърцето си. Той стоеше на поляната заобиколен от приятели, а Ела Хигинсуърт ме поведе да ме представи. Тъкмо тогава принцеса Лихуе й подхвърли някаква закачка, та Ела се спря да й отвърне и ме остави на една-две крачки пред себе си.
И докато стоях така, смутена и развълнувана, той случайно ме забеляза. Боже, как ясно го виждам и сега — отметнал леко глава назад и в цялата му фигура нещо лъчисто, властно и удивително безгрижно — една свойствена само нему поза. Погледите ни се срещнаха. Той леко се наклони напред. Не зная какво стана. Заповед ли ми даде и аз се подчиних? Не знам. Знам само, че бях хубава в този ден — с венец от дъхави цветя на главата и с чудната рокля на принцеса Наоми, която чичо Джон извади за мене от забранената стая; знам още, че се отправих към него сама през поляната, а той остави приятелите си и тръгна да ме посрещне. Вървяхме през моравата един срещу друг, като че за нас нямаше друг път в живота.
Много красива ли бях като млада, Марта? Не зная. Не зная. Но в този миг, когато цялата му красота и царствена мъжественост проникнаха до самото ми сърце, изведнъж почувствувах и своята красота — как да ти кажа? — като че ли той излъчваше съвършенство, което проникваше в мен и ми се отразяваше.
Не си казахме нито дума. Но знам, че вдигнах глава и с поглед отвърнах ясно на гърма и тръбния звук на немия призив и че ако в тази минута ме застрашеше смърт, пак бих му се принесла в дар, което сигурно личеше по лицето, по очите, по тялото, по учестеното ми дишане. Красива ли бях, Марта, когато тъкмо навършвах двадесет години, много красива ли бях?
И шестдесет и четири годишната Марта погледна
шестдесет и осем годишната Бела и кимна, а в себе
си оцени и онази Бела, която седеше пред нея сега — горда глава върху все още закръглена и добре оформена шия, по-дълга, отколкото е обикновено
у хавайките, властно лице с високи скули и високо
извити вежди; гъсти вълнисти коси, вдигнати на висока прическа, искрящи със среброто на времето и в
рязък контраст с ясно очертаните, тънки черни вежди и дълбоките кафяви очи. И сякаш позаслепена
от това, което видя, Марта плъзна поглед по великолепната гръд на Бела, по пищното, изваяно тяло,
към краката в копринени чорапи и обувки с висок
ток — крака малки, закръглени, със съвършено, високо извито ходило.
— Веднъж е младост — засмя се Бела. — Лило-лило беше истински принц. По-късно, през нашите чудни дни и нощи край пеещите води, заспалия прибой или по планинските пътища, изучих всяка черта на лицето му, всяко негово изражение. Как познавах тези прекрасни дръзки очи, този нос — нос на истински потомък на крал Камеамеа — и най-малката извивка на устата Му. На света няма по-красива уста от устата на хаваеца, Марта.
А какво тяло! Той беше целият царствен атлет — от непокорната права коса до яките бронзови глезени. Онзи ден чух да казват за един от внуците на Уайлдър, че бил „царят .на Харвард“. Хайде де! Как биха нарекли моя Лилолило, ако можеха да го съпоставят с този младок и с целия отбор на Харвардския университет!
Бела млъкна, пое дълбоко дъх и скри в широката пола фините си малки ръце. Лека руменина се разля по лицето й, а очите й заблестяха — тя отново преживяваше щастливите си дни с принца.
— Е, досещаш се какво стана, нали? — сви предизвикателно рамене Бела и погледна сестра си право в очите. — Оставихме веселото имение на Паркърови и продължихме веселия излет — надолу по втвърдената лава към Кихоло, където се къпахме, ловихме риба, пирувахме и спахме на топлия пясък под палмите; оттам нагоре към Пуувааваа — лов на глигани, гонитба на диви коне с ласа, лов на диви овни по високите пасбища; после през Кона, та в планините, след това надолу към кралския дворец а Каилуа и там пак къпане — в Кеаухоу, в залива Кеалакекуа, Напоопоо и Хонаунау. Навсякъде хората излизаха да ни посрещат с цветя, даряваха ни с плодове, риба, прасета; със сърца, препълнени с обич и песен, те покорно свеждаха глави пред членовете на кралското семейство, а от устата им се чуваха ту възгласи на възхищение, ту песни за отколешни и незабравими дни.
Всичко стана, както се очакваше, Марта. Знаеш какви сме ние хавайците. Какви бяхме преди петдесет години. Лилолило беше прекрасен. Аз бях полудяла. Лилолило можеше да подлуди всяка жена, И ставах дваж по-неразумна, като си спомнех, че ме очаква сивият студен дом в Наала. Знаех какъв ще бъде краят. Нямах никакви съмнения. И никакви надежди. В онези години не можеше и да се мисли за развод. Жената на Джордж Кастнър никога не можеше да стане кралица на Хаваите, дори ако преобразованията, които предричаше чичо Робърт, се извършеха не толкова скоро и Лилолило успееше да стане крал. Но аз и не помислях за трона. Искаше ми се само да стана царица на сърцето на Лилолило — негова съпруга и другарка. Ала не се заблуждавах. Което е невъзможно, невъзможно е,.не градях въздушни кули.
Самият въздух около нас беше наситен с любов. О, как ме любеше Лилолило! Украсяваше главата ми с венци, неговите бързоходци ми носеха цветя чак от градините на Мана — помниш ги; тичаха с цветята по петдесет мили през планини и втвърдена лава и ми ги донасяха в саксийки от бананова кора, свежи, сякаш току-що са били откъснати; нежнорозови пъпки на дълги стъбла — като нанизи от неаполитански корал. А при пиршествата, при безкрайните пиршества трябваше да седя винаги до него на рогозката на Макалоа — лично негова, на която не смееха да сядат обикновени смъртни, освен ако той пожелаеше и разрешеше. И трябваше да топя пръстите си в неговата лична па уай холои (купа), в чиято топла вода плуваха дъхави цветове. Да, без да го е грижа, че всички виждат благоволението му към мен, той ме караше да вземам от неговите блюда и сол, и червен пипер, и лиму, и счукани орехи, а риба ядях от неговата дървена талерка от коу, в която е ял при такива излети и самият Камеамеа. На мене ми поднасяха и всички лакомства, предназначени само за Лилолило и принцесата. Вееха ми с неговите ветрила от пера и неговите слуги бяха мои слуги, и самият той беше мой; и от увенчаната с цветя глава до блажените нозе аз бях обичана жена.
Бела пак прехапа устни и зарея поглед към морето, докато се успокои и сложи в ред мислите си.
— Вървяхме все по-нататък и по-нататък — през Кона и Кау, Хупулоа и Капуа до Хонуапо и Пуналуу; цял един живот, събран в тези две кратки седмици. Цветето разцъфтява само веднъж. Това беше времето на моя цъфтеж — Лилолило край мен, а аз на моя чуден Хило, същинска кралица — не на Хаваите, а на Лилолило и любовта. Казваше ми, че съм слънчев лъч върху черния гръб на левиатан; нежна капка роса върху димящия гребен на течна лава; дъга върху гръмоносен облак. . .
Бела млъкна за миг.
— Няма да ти казвам как той ме наричаше — продължи сериозно тя, — но неговите думи бяха любовен плам и чиста красота, той редеше песни за мене, песни за звездни нощи, и ми ги пееше пред всички, когато пирувахме изтегнати на рогозките, аз — до него на рогозката на Макалоа.
Наближихме Килауеа и с това дивният сън наближи края си; естествено, хвърлихме в кипящия кратер нашите дарове за богинята на огъня Пеле — венци, риба, пои, загърнато в листа. После се спуснахме надолу през старата Пуна, веселихме се, танцувахме и пяхме ъ Кохоуалеа, Камаили и Опихикао, къпахме се в бистрите води на Калапаноките езера. Най-после излязохме на крайбрежието, в Хило.
Това беше краят. Не разменихме нито дума. Но и без думи беше ясно, че това е краят. Яхтата го
