чакаше. Бяхме закъснели с дни. От Хонолулу дойдоха вести, че кралят съвсем се е побъркал, че католически и протестантски мисионери кроят тайно заговори, че възникват неприятности с Франция. Те заминаха от Хило със смях, с цветя и песни — тъй както две седмици преди това бяха пристигнали в Кауайхае. Беше весело изпращане, носеше се смях, разменяха се шеги, последни напътствия, поздрави. Когато котвата се вдигна, хор от момчета на Лилолило запя прощална песен от палубата, а ние, насядали в големите лодки, видяхме как вятърът изду платната и яхтата започна да се отдалечава от брега.
Докато траеше суматохата и възбудата около изпращането, Лилолило, забравил за всички, с които трябваше да се сбогува или да размени по някоя дума и шега, се беше навел през борда и гледаше право към мене. На главата си носеше венеца, който сама му бях изплела и сложила. Заминаващите започнаха да хвърлят своите венци на приятелите си в лодките. Аз не се надявах, не чаках… И все пак като че ли се надявах мъничко, но това не личеше на лицето ми, което беше гордо — и весело като на всички останали. Но Лилолило направи това, което знаех, че ще направи, което очаквах от самото начало. Като ме гледаше прямо и открито в очите, свали от главата си моя чудесен венец и го скъса на две. Видях устните му да произнасят беззвучно само една дума — пау (край). Без да сваля очи от мен, той скъса двете половини на венеца още на две и хвърли тия останки — не на мен, а във водата, която ни делеше. Пау. Всичко бе свършено…
Бела дълго мълча, вперила поглед в морския хоризонт. Марта не се решаваше да изрече с думи своето съчувствие, но очите й се бяха овлажнили.
— Този ден тръгнах обратно по стария лош път край брега на Хамакуа — продължи Бела с глас, суров и сух отначало. — Този ден не беше толкова труден. Бях зашеметена. Дотолкова бях завладяна от чудните преживявания, които трябваше да забравя, та не съзнавах, че трябва да забравя. Прекарах нощта в Лаупахоехое. Знаеш ли, очаквах една безсънна нощ. Но уморена от ездата и все още зашеметена, спах цяла нощ като пребита.
Следният ден беше ужасен — с непрекъснат вятър и проливен дъжд. Боже, как духаше и валеше! Пътят стана невъзможен. Конете се хлъзгаха и падаха на всяка крачка. Каубоят, когото чичо Джон ми бе дал, отначало искаше да се върнем, но после тръгна покорно след мен и само клатеше глава и мърмореше, че съм полудяла. Товарния кон оставихме в Кукуихаеле. На едно място трябваше едва ли не да плуваме в река от кал. В Уаймеа се наложи каубоят да смени коня си. Но моят Хило издържа докрай. От ранни зори до полунощ не слязох от седлото, докато най-после стигнахме Килохана, чичо Джон ме пое от коня, внесе ме на ръце в къщата, вдигна прислужничките от сън, за да ме преоблекат и разтрият, а той ми наля топло вино и ме остави да спя. Сигурно съм бълнувала и крещяла насън. Сигурно чичо Джон се е досетил за всичко. Но никога думица не е казал — нито другиму, нито на мен. Каквото и да е угадил, заключил го е в непристъпната стая с олтара на принцеса Наоми.
Запазила съм някои откъслечни спомени от този ден: съкрушена, изпълнена с безсилна ярост срещу съдбата, а дъждът плющи и разпуснатите ми коси се сплитат и лепнат по лицето и гърдите ми; потокът оТ сълзи се смесва с цялата тази мокрота, аз беснея от злоба и негодувание срещу света, устроен тъй лошо и несправедливо. Помня, че блъсках с юмруци по седлото, ругаех каубоя, забивах шпори в хълбоците на нещастния красавец Хило и се молех от сърце и душа той да се разбеснее, да се изправи на задните си крака и падайки, да ме смаже под себе си — тогава мъжете няма вече да се наслаждават на красивото ми тяло — или да ме хвърли от пътя в дъното
на пропастта и тогава за мен да кажат пау — тъй безвъзвратно, както го изрече само с устни Лилолило, когато скъса моя венец и го хвърли в морето…
Джордж се забави в Хонолулу повече, отколкото се предвиждаше. Когато се върна в Наала, аз вече го чаках там. Мъжът ми ме прегърна тържествено, целуна ме равнодушно в устата, прегледа важно езика ми, каза, че не съм добре, даде ми рициново масло и ме сложи да спя с топли тухли на краката. И аз отново станах част от сивия живот в Наала — като част от часовников механизъм, като зъбец или колелце, което неспирно и неумолимо се върти, върти, върти. И Джордж пак ставаше всяка сутрин в четири и половина и излизаше с коня си в пет. И пак вечната овесена каша, и пак отвратителното евтино кафе, и пак това говеждо — прясно и сушено, прясно и сушено. Готвех, печах и перях. Въртях ръчката на разнебитената машина и шиех евтините си рокли. Вечер след вечер, през безкрайната вечност на още две години, седях срещу него на масата до осем часа, кърпех му евтините чорапи и долнокачественото бельо, а той четеше миналогодишни списания, взети от някого, защото му се свидеше да се абонира. После идваше време за спане — газта пари струва — и той навиваше часовника си, вписваше в дневника какво е било времето, сваляше обувките си — първо дясната — и ги поставяше една до друга пред кревата, откъм своята страна.
Но сега вече нямаше и следа от привързаността, която бях започнала да изпитвам към Джордж, преди принцеса Лихуе да ме покани на излета и преди чичо Джон да ми даде коня. Ето, виждаш ли, Марта, всичко това нямаше да се случи, ако чичо Джон бе отказал да ми даде коня. Но сега вече бях познала любовта и познавах Лилолило; нима след това мъжът ми можеше да спечели моето уважение и привързаност? През следващите две години в Наала живееше една мъртва жена, която някак си ходеше, разговаряше, печеше, переше, кърпеше чорапи и икономисваше газ…
Лекарите казваха, че цялата причина била в неговото долнокачествено, недостатъчно топло бельо — нали и в зимните бури все ходеше по върховете на Наала да търси извори. Неговата смърт не ми причини мъка. Аз вече се бях измъчила. Но не ме и зарадва. Радостта ми бе умряла още когато Лилолило хвърли моя венец в морето и нозете ми забравиха какво значи упоението на танца. Лилолило почина месец след Джордж Не го бях виждала повече след раздялата в Хило. Охо, после имах обожатели колкото щеш. Но и аз се оказах като чичо Джон. Можех да отдам сърцето си само веднъж. В Килохана чичо Джон бе направил олтар на принцеса Наоми.
От петдесет години и за Лилолило има такъв олтар — в моето сърце. И ти си първата, Марта, която допуснах до този олтар.
Още един автомобил зави и спря пред къщата и на моравата се появи мъжът на Марта. Изправен, строен, с посивяла глава и войнишка осанка, Роско Кандуел беше един от „петимата големи“, които, събрали в ръцете си огромни средства, определяха съдбините на Хаваите. Макар и да беше чистокръвен бял, роден в Нова Англия, той сърдечно прегърна и разцелува Бела по хавайски обичай. Скандуел от пръв поглед разбра, че тук се е водил чисто женски разговор, и макар у двете сестри да личеше дълбоко вълнение, мъдростта на годините ще им помогне да се успокоят бързо.
— Елси пристига с дечурлигата, току-що получих радиограма от парахода — съобщи той, след като целуна и жена си. — Ще останат няколко дни у нас, а после ще продължат към Мауи.
— Смятах да те настаня в розовата стая, Бела — заразсъждава гласно Марта. — Но тя ще е по-удобна за Елси с децата и гувернантките, та тебе ще сложа в стаята на кралица Ема.
— Още по-добре, аз и миналия път бях в нея — рече Бела.
Роско Скандуел, който отлично знаеше какво значи любовта в Хаваите, изправен, строен, представителен, застана между двете добре сложени сестри и като прегърна всяка през великолепната талия, тръгна с тях към дома.
Информация за текста
Jack London
On the Makaloa Mat, 1916
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 1 май 2003
Публикация:
Джек Лондон, Разкази и новели
Книгоиздателство „ГЕОРГИ БАКАЛОВ“, ВАРНА, 1987
Анелия Бошнакова, Сидер Флорин, преводачи, 1987
