Счупени бяха безброй глави и мнозина паднаха убити. Никой член от облагодетелствуваните съюзи не беше в безопасност. Те се събираха на групи, когато отиваха или се връщаха от работа. Ходеха винаги по средата на улицата. По тротоарите имаше опасност да им спукат черепите с тухли и камъни, хвърлени през прозорците или от покривите. Те получиха разрешение да посят оръжие и властите ги подпомагаха по всеки възможен начин. Преследвачите им получаваха дългосрочни присъди в затвора, където с тях се държеха много жестоко и никой, който не беше член на облагодетелствуваните съюзи, нямаше право да носи оръжие. Нарушаването на този закон се смяташе за тежко провинение и се наказваше съответно.
Оскърбеното работничество продължаваше да отмъщава на предателите. Сами по себе си се очертаха кастови граници. Децата на предадените работници преследваха децата на предателите до такава степен, че за тях стана невъзможно да играят на улиците и да ходят на училище. Никой не общуваше и със съпругите и близките на предателите, а на кварталния бакалин, който им продаваше продукти, се обявяваше бойкот.
В края на краищата, отблъсквани от всички страни, предателите и семействата им се затвориха в собствената си среда. Като видяха, че не е възможно да живеят безопасно сред предадения пролетариат, те се преселиха в нови квартали, където живееха само те. В това отношение намериха подкрепата на олигарсите. Там им построиха хубави жилища, съвременни и здравословни, с просторни дворове и тук-там с градини и игрища между тях. Децата им ходеха в училища, изградени специално за тях, в които се обръщаше особено внимание на ръчния труд и приложните науки. По този начин (и неизбежно) в самото начало това отделяне породи кастата. Членовете на облагодетелствуваните съюзи се превърнаха в аристократи на работническата класа. Те се отличаваха от останалото работничество. Те имаха по-добри жилища, по-добри дрехи, по-добра храна, отношението към тях беше по-добро. Участието им в грабежа се плащаше, и то богато.
Същевременно отношението към останалата част от работническата класа ставаше все по-лошо. Тя беше лишена от не една малка привилегия, а надниците и жизненото й равнище непрекъснато се понижаваха. Между другото училищата за тези хора западаха и образованието постепенно престана да бъде задължително. Броят на неграмотните сред по-младите поколения деца застрашително растеше.
Завладяването на световния пазар от Съединените щати беше подкопало останалия свят. Институции и правителства навсякъде падаха или се преустройваха. Германия, Италия, Франция, Австралия и Нова Зеландия усилено създаваха управление на народно сътрудничество. Британската империя се разпадаше. Англия беше налегната от грижи. Индия бе пламнала във въстание. В цяла Азия се надигаше повикът: „Азия за азиатците!“ А зад този повик се таеше Япония, която непрекъснато подтикваше и насъскваше жълтата и кафявата раса против бялата. И докато мечтаеше за владичество на континента и се стремеше да осъществи тази мечта, Япония потушаваше собствената си пролетарска революция. Това бе просто война между две касти, кули срещу самураи, и те екзекутираха десетки хиляди социалисти-кули. Четиридесет хиляди бяха избити в уличните схватки в Токио и в безуспешното нападение срещу двореца на микадо. Кобе се превърна в кланица; избиването на памукопредачите с картечници се прочу като най-ужасната екзекуция, извършена със съвременни бойни оръжия. Най-жестока от всички беше възникналата японска олигархия. Япония спечели надмощие в Изтока и завладя за себе си цялата азиатска част от световния пазар с изключение на Индия.
Англия сполучи да потуши собствената си пролетарска революция и да задържи Индия, макар да бе доведена до крайно изтощение. А също така се видя принудена да остави големите колонии да се изплъзнат от ръцете й. По този начин социалистите успяха да създадат в Австралия и Нова Зеландия правителства на народно сътрудничество. Същото стана причина майката-родина да загуби и Канада. Но Канада смачка своята социалистическа революция, в което бе подпомогната от Желязната пета. В същото време Желязната пета помогна на Мексико и Куба да потиснат избухналите у тях въстания. Резултатът бе, че Желязната пета здраво се закрепи в Новия свят. Тя спои в компактна политическа маса цяла Северна Америка от Панамския канал до Северния, ледовит океан.
А Англия с цената на големите си колонии бе сполучила да си задържи само Индия. Но това беше само временно. Борбата за Индия с Япония и цялата останала Азия бе само отсрочена. На Англия бе съдено скоро да загуби Индия, а зад това се надигаше заплахата на борбата между обединена Азия и света.
И докато целият свят бе разпокъсан от размирици, ние в Съединените щати не стояхме мирни и тихи. Измяната на големите съюзи бе осуетила пролетарския ни бунт, но навред вилнееше насилие. Отгоре на работническите вълнения и недоволството на земеделците и останките от средната класа, разрасна се и едно религиозно движение. Фракция от „Адвентистите на седмия ден“, провъзгласила, че идва краят на света, доби изведнъж широка известност.
— Да я вземат дяволите тази бъркотия! — викаше Ърнест. — На каква солидарност можем да се надяваме при тези разногласия и междуособици?
И наистина религиозното движение взе застрашителни размери. Хората, измъчени и разочаровани от всички земни неща, бяха узрели и жадни за небесния рай, където за индустриалните тирани бе тъй трудно да проникнат, колкото за камила да мине през иглено ухо. Скитащи проповедници с пламтящи очи гъмжеха в цялата страна и въпреки забраната на гражданските власти и преследванията за неподчинение пламъците на религиозното безумие се раздухваха на безбройни събрания под открито небе.
Това били последните дни — твърдяха те, — началото на края на света. Четирите вятъра били пуснати на воля. Господ подбуждал народите към борби. Било време на видения и чудеса, ясновидците и пророчиците бяха безброй. Хората със стотици хиляди изоставяха работата си и бягаха в планините, там да чакат предстоящото пришествие божие и възнасянето на сто и четиридесет и четири хиляди души на небето. Но през това време, понеже господ не идваше, те гинеха с хиляди от глад. В отчаянието си разграбваха храните от селските стопанства и породените от това метежи и анархия в селските райони само увеличиха неволите на нещастните обезземлени стопани.
От друга страна, стопанствата и складовете бяха собственост на Желязната пета. Цели армии войници бяха вдигнати на крак и срещу острието на щика закарваха фанатиците обратно на работа в градовете. Там те непрекъснато устройваха безредици и бунтове. Водачите им бяха осъждани на смърт за подстрекателство или затваряни в лудници. Осъдените отиваха на смърт с радостта на мъченици. Беше време на безумие. Смутът се ширеше. В блатата и пустинните и по безлюдните места от Флорида до Аляска оцелелите малки племена индианци танцуваха обредни танци и чакаха идването на своя месия.
А над всичко това с ужасяващо спокойствие и сигурност продължаваше да витае призракът на това чудовище на вековете — олигархията. С желязна ръка и желязна пета тя подчиняваше развилнелите се милиони, слагаше ред в бъркотията и от самия хаос издигаше основите и стените на своята сграда.
— Само почакайте да дойдем на власт! — казваха земеделците (Калвин твърдеше същото пред нас в квартирата ни на Пел стрийт). — Вижте колко щата сме завладели! Ако вие, социалистите, ни подкрепите, ние ще ги накараме да запеят друга песен, когато заемем длъжностите си!
— Милионите недоволни и осиромашели са с нас — казваха социалистите. — Земеделската партия дойде при нас, селските стопани, средната класа и ратаите. Капиталистическата система ще се разпадне. Още един месец и ние ще изпратим петдесет души в Конгреса. След две години и сетната длъжност ще бъде наша, от президента до кучкаря.
Като слушаше всички тези приказки, Ърнест поклащаше глава й казваше:
— Колко пушки имате? Знаете ли откъде да вземете достатъчно олово? Когато се стигне до барута, химическите смеси са по-добри от механическите, помнете ми думата.
XVI. КРАЯТ
Когато стана време Ърнест и аз да вървим във Вашингтон, татко не дойде с нас. Беше обикнал пролетарския живот. Той гледаше на бедняшкия ни квартал като на огромна социологическа лаборатория и се бе впуснал в една, както изглеждаше, безкрайна изследователска оргия. Другаруваше с работници и го смятаха за свой човек в десетки домове. Залавяше се също за всякаква случайна работа и това бе за него и забавление, и научно изследване, защото му доставяше удоволствие, и винаги се връщаше у дома с много бележки, пълен с истории за нови приключения. Беше съвършен учен.
Нямаше никаква нужда да работи, понеже Ърнест успяваше да припечели от преводите си достатъчно, за да се грижи за трима ни. Но татко настояваше да продължава любимите си преображения, а това бяха
