Не, отговаряше Счупения нос, не, той не тегли назад, а иска да върви напред. Ние станахме силни, като съединихме силите си. Ако рибоядите обединят силите си с тези на месоядите, няма да има нито сражения, нито воини, нито стражи, всички ще започнат да се трудят и ще има толкова храна, че хората ще трябва да работят не повече от два часа на ден.
Но Дървеницата отново пееше, че Счупения нос е мързеливец. Той пееше „Песента на пчелите“ и тези, които я слушаха, си губеха ума като от огнено питие. В песента се говореше за трудолюбивия пчелен рой и за осата разбойник, която влязла да живее на техен гръб. Осата била мързелива и казвала, че няма смисъл да се работи, а трябва да се сприятелят с мечките, които са добри приятели, а не крадци на мед. Макар че Дървеницата говореше със заобикалки, всички разбираха, че пчелният рой е нашето племе в Крайморската долина, мечките са месоядите, а мързеливата оса е Счупения нос. Дървеницата пееше, че пчелите послушали осата и роякът започнал да гине, и хората започнаха недоволно да роптаят, юмруците им се свиха. А когато той запя как пчелите се вдигнали и ужилили осата до смърт, хората събраха камъни и започнаха да замерят Счупения нос. Той падна, а хората продължиха да хвърлят, докато го затрупаха с купчина камъни. И между тези, които тогава хвърляха камъни, бяха най-големите бедняци, които тежко се трудеха, но никога не се наяждаха до насита.
След смъртта на Счупения нос се намери само един, който не се боеше да стане и да каже какво мисли. Той беше Косматото лице. „Къде се дяна силата на силните? — питаше той. — Ние сме силните, заедно сме по-силни от Кучешкия зъб, Тигровата муцуна, Трикракия, Свинската зурла и останалите, които не работят, а ядат и ни вредят със злата си сила. Робите не могат да бъдат силни. Ако този, който пръв е получил огън, беше поискал да се възползва от силата си, ние щяхме да станем негови роби така, както сега сме роби на Плоския корем, който измисли коша, и на хората, който измислиха как да се обработва земята, да се отглеждат кози и да се вари огнено питие. Някога живеехме по дърветата, братя мои, и на всяка крачка ни дебнеха опасности. После престанахме да се бием помежду си, защото обединихме силите си. Защо тогава да се сражаваме с месоядите? Не е ли по-добре да обединим силите си? Тогава ще бъдем наистина силни. Ще действаме заедно, рибояди и месояди, заедно ще унищожаваме тигрите, лъвовете, вълците и дивите кучета, ще отглеждаме кози в планината, ще сеем в долината царевица и корени. Ще бъдем толкова силни, че хищниците ще избягат и ще загинат. И няма да има за нас прегради, защото силата на всеки ще бъде сила на всички хора по земята.“
Така говореше Косматото лице, но те го убиха, като заявиха, че е луд и ни тегли назад, към живота по дърветата. Това беше много странно. Всеки път, когато някой искаше да върви напред, тези, които тъпчеха на едно място, викаха: той ни тегли назад, да го унищожим! И бедняците също го замеряха с камъни, защото бяха глупави. Всички ние бяхме глупави освен тези, които не работеха и дебелееха. Глупаците бяха наричани мъдри, а мъдрите бяха замеряни с камъни. Тези, които работеха, не ядяха до насита, а тези, които не работеха, се ояждаха.
Племето продължи да губи силата си. Децата бяха болни и хилави. Понеже ядяхме малко, нападнаха ни болести и хората мряха като мухи. Тогава ни връхлетяха месоядите. Ние прекалено често ги нападахме и убивахме, сега те бяха дошли да се разплатят за пролятата кръв. Бяхме твърде слаби и болни и не успяхме да удържим стената. Месоядите избиха почти всички, освен няколко жени, които отведоха със себе си. Ние с Дървеницата успяхме да избягаме. Аз се скрих в един гъсталак, ловувах и не оставах гладен. После си откраднах жена от месоядите и се заселихме в пещерата на върха на планината, където не можеха да ни намерят. Родиха ни се трима сина, които на свой ред си откраднаха жени от месоядите. Е, останалото знаете, нали сте синове на моите синове!
— А Дървеницата? — попита Бързоногия елен. — Какво стана с него?
— Той се нареди добре — отиде при месоядите и стана певец на тамошния вожд. Сега е много стар, но песните му са предишните. Когато човек иска да върви напред, Дървеницата пее, че тегли назад, към живота по дърветата.
Разказвачът отново измъкна от туловището на мечката шепа лой и я задъвка с беззъбите си венци.
— Ще дойде време — каза той, като изтри пръсти в бедрата си, — когато глупаците ще измрат, а останалите ще тръгнат напред. Те ще обединят силите си и ще бъдат силни сред силните. Никой няма да воюва с останалите. Няма да има воини и стражи по стените. Те ще унищожат хищниците и по планинските склонове, както предсказа Косматото лице, ще пасат стада от кози, а в долините ще започнат да отглеждат царевица и корени. Всички хора ще бъдат братя и няма да има търтеи, които другите да хранят. Това време ще дойде, когато измрат глупаците, и няма да има поети, които да съчиняват „Песни на пчелите“. Хората не са пчели.
Информация за текста
© 1991 Силвана Спасова, превод от английски
Jack London
The Strength of the Strong, 1911
Сканиране: NomaD, 2008
Разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009
Издание:
Джек Лондон. Алената чума
СД „Орфия“, София, 1992
Редактор: Димитър Ленгечев
Набор: Пламен Иванов и Огнян Димитров
Художник на корицата: Джим Бърнс
Технически редактор: Йордан Игов
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN 954-444-012-7
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12547]
Последна редакция: 2009-06-27 16:20:00
