разпоредя как да се управлява островът, докато отсъствувам.
— Но до Мангарева има само двадесет и четири часа път — възрази капитанът. — Дори ако връщането при насрещен вятър ви отнеме шест пъти по-вече време, пак ще се приберете само след една седмица.
По лицето на Маккой се разля широката му добродушна усмивка.
— Край Питкеърн рядко минават кораби, а когато минават, те идват обикновено от Сан Франциско или от нос Хорн. Ще имам голям късмет, ако успея да се прибера след шест месеца. Може да отсъствувам и година, а може да се наложи да отида и до Сан Франциско, за да намеря кораб, който да ме върне. Веднъж баща ми напусна Пяжеъря уж за три месеца, а успя да се върне чак след две години. На всичко отгоре вие нямате храна. Ако се наложи да плавате с лодките и времето се развали, ще минат дни, преди да стигнете земя. Затова утре заран ще ви докарам две канута храна. Най-добре ще е да донеса сушени банани. Усили ли се вятърът, използувайте го. Колкото повече се приближите до острова, толкова повече храна ще мога да ви докарам. Довиждане.
Той протегна ръка. Капитанът я пое и никак не му се щеше да я пусне. Държеше се за нея като удавник за спасителен пояс.
— Как мога да съм сигурен, че ще се върнете сутринта? — попита той.
— Точно това е! — възкликна помощникът. — Как можем да сме сигурни, че не гледа да духне, за да си спаси кожата?
Маккой не каза нищо. Само ги изгледа благо и кротко и на тях им се стори, че получиха част от неговата неизчерпаема душевна увереност.
Капитанът пусна ръката му, а Маккой с един последен поглед, чиято благодат обгърна целия екипаж, се прехвърли през борда и се спусна в кануто.
Вятърът се усили и „Пирене“, макар и с облепено с водорасли и раковини дъно, се отдалечи на шест мили от западното течение. На разсъмване, когато Питкеърн беше на три мили пред тях, капитан Дейвънпорт забеляза две канута да приближават
кораба. Маккой отново се покатери и скочи през борда на нажежената палуба. След него на кораба бяха стоварени много пакети изсушени банани — всеки пакет увит в сушени листа.
— А сега, капитане — каза Маккой, — вдигайте всички платна и жив или мъртъв гонете Мангарева. Аз, знаете, не съм мореплавател — обясняваше той малко по-късно, застанал зад капитана, който гледаше ту към рейте, ту през борда и преценяваше скоростта на „Пирене“. — Трябва да откарате кораба до Маигарева. Забележите ли земя, тогава ставам лоцман. С каква скорост се движим според вас?
— Единайсет възла — отговори капитан Дейвънпорт, като хвърли последен поглед към водата, която бягаше край борда.
— Единайсет. Ако запазим тази скорост, утре заран между осем и девет ще зърнем Маигарева. Към десет или най-късно единайсет ще докарам кораба до брега. И тогава — край на всички тревоги.
На капитана му се стори, че този блажен миг е настъпил вече — толкова голяма беше убедителната сила на Маккой. Повече от две седмици капитан Дейвънпорт управляваше този горящ кораб и това му бе струвало такива усилия и напрежение, щото си мислеше, че не може да издържа повече.
Вятърът го удари с още по-мощен напор в гърба и изсвири в ушите му. Той прецени силата му и веднага погледна през борда.
— Вятърът непрекъснато се усилва — съобщи капитанът. — Сега старото корито прави близо дванайсет възла. Ако поддържа тази скорост, довечера ще свием някои платна.
През целия ден „Пирене“, със своя товар от тлеещ огън, пореше разпененото море. С настъпването на нощта прибраха бомбрамеелите и брамселите и корабът продължи да се носи в тъмнината, преследван от рева на големите пенливи вълни. Благоприятният вятър даде резултат — на целия кораб се чувствуваше явно облекчение. Към края на вахтата някоя безгрижна душа подхвана песен, а когато удари осем, вече целият екипаж пееше.
Капитан Дейвънлорт нареди да изнесат одеялата му и да ги постелят на покрива на капитанската кабина.
— Вече забравих какво значи сън — обясни той на Маккой. — Не мога да издържам повече. Но можете да ме събудите по всяко време, щом решите,
че е необходимо.
В три часа сутринта някой го подръпна леко за ръката и той се събуди. Надигна се бързо и примигна срещу небето, все още замаян от тежкия сън. Вятърът пееше в такелажа бойната си песен, а побеснялото море блъскаше „Пирене“. Корабът рязко се накланяше ту на една, ту на друга страна и вода често-често заливаше горната палуба. Маккой крещеше нещо, но капитанът не можеше да чуе. Тогава Дейвънлорт се пресегна, хвана Маккой за рамото и го притегли към себе си така, че ухото му да бъде по-близо до устата на губернатора.
— Часът е три — чу той гласа на Маккой, който, все още звучеше като гълъбово гукане, но беше странно приглушен, като че идеше нейде отдалеч. — Изминали сме двеста и петдесет мили. Остров Крее само на трийсет мили от нас, някъде там, право насреща. На него няма фар. Ако продължиме да се носим напред, ще се разбием и ще отидем по дяволите — и ние, и корабът.
— Как мислите — дали да не легнем на дрейф?
— Да, да легнем на дрейф до разсъмване. Това
ще ни забави само четири часа.
И тъй „Пирене“ със своя огнен товар легна на дрейф и поведе борба със зъбатата буря, като посрещаше и разбиваше налитащите вълни. Това бе
черупка, пълна със запалителен материал, а тия
влечки върху нея, на косъм от смъртта, с върховни усилия й помагаха в борбата.
— Съвсем необичайно явление е тази буря — каза Маккой на капитана в каютата, дето се бяха приютили. — По правило по това време на годината не би трябвало да има буря. Изобщо напоследък времето е необичайно. Пасатите спряха, а ето че сега духа точно по посоката от която идват те. — Той посочи с ръка в тъмнината, като че погледът му пробякваше стотици мили напред. — Ето там, на запад. страшно се мъти някъде там — ураган или нещо подобно. Имаме късмет, че сме толкова далеч на изток. Тази буря е нищо — добави. — Не може да трае дълго. Това поне мога да ви кажа.!
Призори бурята поутихна. Но зората им разкри нова опасност. Над морето бе легнала мъгла или по-скоро млечна омара, която имаше плътността на мъгла, тъй като пречеше да се вижда, но се стелеше на съвсем тънък слой, защото слънцето проникваше през нея и тя пламтеше от сиянието на лъчите му. От палубата на „Пирене“ излизаше повече дим, отколкото предния ден, и веселото настроение на командния състав и екипажа изчезна. От готварницата долиташе хленченето на юнгата. Това беше първото му пътуване и сърцето му се свиваше от страх пред смъртта. Капитанът се шляеше нагоре-надолу като привидение, хапеше нервно мустака си и се чумереше, без да може да реши какво да предприеме.
— Какво смятате? — попита Дейвънпорт, спирайки се при Маккой, който закусваше с пържени банани и чаша вода.
Маккой изяде последния банан, пресуши чашата и бавно се огледа. Очите му кротко се смееха, когато отговори:
— Как да ви кажа, капитане, горим не горим, да караме. Палубите няма да издържат безкрайно. Тази сутрин са още по-нагорещени. Имате ли да ми дадете едни обувки. Вече ми става трудно с тия боси крака.
Докато обръщаха по посока на вятъра, „Пирене“ загреба две големи вълни и първият помощник изказа пожелание тази вода да навлезе в трюмовете, ако това можеше да стане, без да се отварят люковете. Маккой се наведе над компаса, за да види курса.
— Аз бих се помъчил да го държа по към вятъра — каза той. — Течението ни отнася.
— Обърнах с още един румб — обясни капитанът. — Не стига ли?
— Аз бих дал два румба, капитане. Тази нищо и никаква буря ускори западното течение повече, отколкото можете да си представите.
Капитан Дейвънпорт се съгласи на румб и половина, след което, придружен от Маккой и първия помощник, се изкачи на марса, за да наблюдава дали няма да се появи земя. „Пйрене“ вече не лежеше на дрейф и с вдигнати платна достигаше десет възла. Вълните бързо намаляваха. Но мъглата не се
