— Ето една от причините, капитане, поради което осигуровката на корабите, плаващи в тия води, е осемнайсет процента — отвърна весело Маккой. — никога не се знае. Теченията винаги се менят. На времето дойде един човек с яхта „Каско“ — пише книги, но не помня вече името му. Той подмина Такароа на тридесет мили и стигна Тикей само поради променливите течения. Сега вятърът бие отстрани, обърни няколко румба, та да бие по-отзад.
— Но откъде да знам колко ме отклонява това течение? — ядоса се капитанът. — Откъде да знам по колко румба да обърна?
— И аз не знам, капитане — каза Маккой съвсем меко.
— Попътният вятър пак задуха и подгони право пред себе си „Пирене“, чиято палуба димеше и пушеше в сивата светлина на деня. После корабът зави, започна да се движи ту наляво, ту надясно, пресичаше собствената си следа и кръстосва морето, търсейки островите Актеон, които наблюдателите на мачтите все не можеха да видят.
Капитан Дейвънпорт беше извън себе си. Яростта му се изразяваше в мрачно мълчание и целия след обяд той или крачеше по юта, или стоеше облегнат на вантите. Привечер, без дори да се посъветва с Маккой, насочи кораба на северозапад. Кониг, който скришом хвърляше погледи към картата и компаса, и Маккой, който открито и простодушно поглеждаше компаса, разбраха, че плават към остров. Към полунощ вихрушките спряха и се появиха звезди. По всичко изглеждаше, че денят ще бъде ясен, и това ободри капитан Дейвънпорт.
— Сутринта ще определя мястото на кораба — каза капитанът на Маккой, — макар че е истинска загадка на каква ширина се намираме. Но аз ще ползувам Сомнеровия метод и ще установя. Известен ли ви е този метод?
След това той обясни подробно метода на Маккой.
Денят се оказа ясен, пасатът духаше упорито
от изток и „Пирене“ не по-малко упорито плаваше с девет възла. Капитанът и помощникът определиха местоположението на кораба по Сомнеровия метод
и се уточниха, на обед пак уточниха мястото и се, сравниха сутрешните наблюдения с обедните,
— Още двайсет и четири часа и ще стигнем — каза уверено капитан Дейвънпорт на Маккой. — Цяло чудо е, че палубите на старото корито все още се
държат. Но няма да оцелеят. Няма. да оцелеят. Вижте как с всеки изминал ден димят все повече и повече. И все пак палубата е яка, прясно зифтосана в Сан Франциско. Бях изненадан, когато огънят избухна и трябваше да запушим люковете. Я вижте!
Замълча и със зинала уста се вторачи в струята дим, която се кълбеше и виеше в подветрената страна на бизанмачтата, на двадесет фута над палубата.
— Отде пък се взе там? — попита той възмутено. Под тази струя нямаше дим. Промъкнала се през палубата, запазена на завет от мачтата, по някакъв каприз тя се бе оформила и ставала видима едва на тази височина. Виейки се, димът се отдалечи от мачтата и за миг се задържа над капитана като някакво злокобно знамение. В следния миг вятърът го разнесе и устата на капитана дойде в нормално положение.
— Та, както ви казвах, бях изненадан, когато запушихме люковете. Палубата беше плътно зифтосана и все пак пропущаше дим като сито. Оттогава насам все зифтосваме ли зифтосваме. Отдолу трябва да има страхотно налягане, за да изтласква толкова много дим през нея.
Следобед пак се заоблачи и времето стана дъжделиво и бурно. Вятърът току променяше посоката си между югоизток и североизток, а към полунощ „Пирене“ бе изненадан и от силен вятър откъм югозапад, който продължи да духа неспирно.
— Няма да стигнем до Хао по-рано от десет-единайсет — каза разочаровано капитан Дейвънпорт в седем часа сутринта, когато мимолетната надежда, че ще изгрее слънце, бе погребана от вълма облаци на изток. — Какво става с теченията? — унило попита той в следващия миг.
Наблюдателите на мачтите не видяха земя и през целия ден ту ръмеше тих дъжд, ту напираше бесен вятър. Привечер откъм запад заприиждаха големи вълни. Барометърът падна на двадесет и девет и петдесет. Вятър нямаше, но въпреки това застрашителното вълнение все се увеличаваше. Скоро „Пирене“ запрепуска лудо по огромните вълни, които връхлитаха в безкрайна редица от тъмнината на запад. Вахтените прибраха с най-голяма бързина част от платната и когато умореният екипаж привърши работа, в мрака се чуха диви, заплашителни гласове, които роптаеха и се оплакваха. По едно време извикаха на кърмата вахтените от десния борд, за да по-притегнат кое-що, и матросите открито показаха, че са сърдити и не желаят да работят. Във всяко тяхно бавно движение имаше протест и заплаха. Въздухът беше влажен и лепкав като клей, а при тази липса на вятър всички матроси се задъхваха и жадуваха да дишат с пълни гърди. Пот се стичаше по лицата и голите ръце. Капитан Дейвънпорт, с лице по-изпито и изнурено от всякога, с непрестанно взиращи се, угрижени очи, изпитваше потискащото чувство, че им предстои бедствие.
— Бурята е далеч на запад — каза насърчително Маккой. — В най-лошия случай ще ни закачи с края си.
Но капитан Дейвънпорт не прие това успокоение и под светлината на един фенер зачете онази глава от своя наръчник, в която се обясняваше как трябва да действуват капитаните при циклонни бури. Някъде откъм средата на кораба долетя хленченето на юнгата, което наруши тишината.
— Я млъквай! — изрева капитан Дейвънпорт, и то толкова силно, че всички на борда се стреснаха, а виновникът зави неистово от страх и ужас.
— Господин Кониг — каза капитанът с разтреперан от гняв и нерви глас, — моля ви се, запушете с някой парцал устата на това пеленаче.
Но при момчето отиде не Кониг, а Маккой и след няколко минути то се успокои и заспа.
Малко преди да се зазори, от югоизток долетя първият полъх, който скоро се превърна в силен вятър. Всички матроси излязоха на палубата и зачакаха решението, което ще се вземе.
— Сега сме добре, капитане — каза Маккой, застанал близо до Дейвънпорт. — Ураганът е на запад, а ние сме южно от него. Този вятър е последица от вакуума. Няма да се усили повече. Може да вдигнете платната.
— Но какъв е смисълът? Накъде ще плаваме? Втори ден вече не сме определяли мястото на кораба, а трябваше да видим остров Хао вчера сутринта, В каква посока се намира той — северна, южна, в източна или каква? Кажете ми това и аз тутакси ще вдигна платната. .
— Аз не съм мореплавател, капитане — каза Маккой меко както обикновено.
— А пък аз смятах, че съм — отвърна капитанът, — преди да попадна в тоя архипелаг.
По обед се разнесе гласът на наблюдателя: „Подводни скали отпред!“ Извиха и започнаха да отпускат и да прибират платната едно по едно. Корабът се плъзгаше по водата, борейки се с течението, което застрашаваше да го отнесе право към скалите;! Командири и матроси заработиха като бесни — готвачът и юнгата, самият капитан и Маккой, всички помагаха. Отърваха се на косъм. Това беше плитчина с голи, опасни скали, над които морето не спирно се разбиваше — тук дори морски птици не кацаха да починат, камо ли човек да оцелее. Течението довлече кораба на стотина ярда от плитчината, след което го спаси вятърът и още в същия миг задъханият екипаж, свършил вече работата си, изсипа порой ругатни връз главата на Маккой — Маккой, койТо бе дошъл на борда и бе предложил да отидат до Мангарева, който ги бе подмамил да оставят остров Питкеърн и да тръгнат към сигурна гибел в тия опасни и страшни води. Но спокойната душа на Маккой беше несмутима. Той им Се усмихна — просто, мило и доброжелателно — и на неговата възвишена доброта като че проникна някак в черните им мрачни души, засрами ги и тези хора задуши в гърлата им готовите да изхвръкнат ругатни.
— Опасни води Опасни води! — замърмори капитан Дейвънпорт, след като корабът му мина невредим край плитчината; но изведнъж млъкна и се втренчи в нея — тя трябваше да бъде точно зад кърмата, а се оказа встрани, откъдето духаше вятърът, и се отдалечаваше бързо по посока на вятъра.
Капитанът седна и закри лице с длани. И първият помощник, и Маккой, и целият екипаж видяха това, което той бе видял. Южно от плитчината на точно течение ги бе понесло към нея; северно плитчината не по-малко бързо течение бе грабнало кораба и го отнасяше.
— Бях чувал за този архипелаг Туамоту — простена капитанът и вдигна побелялото си лице. — Капитан Мойъндейл ми разправяше за него, след като бе претърпял корабокрушение в тия води. А пък аз му се
