присмивах зад гърба. Прости ми, боже, присмивах му се. Каква е тази плитчина? — обърна се внезапно към Маккой.
— Не зная, капитане.
— Защо не знаете?
— Защото нито съм я виждал, нито съм я чувал.
Но знам, че не е отбелязана на картите. Тези води никога не са били напълно изследвани.
— Значи не знаете къде се намираме?
— Знам толкова, колкото и вие — меко отвърна Маккой.
В четири часа следобед забелязаха кокосови палми, които на пръв поглед растяха във водата. Малко по-късно над морето се очерта нисък атол.
— Сега знам къде сме, капитане. — Маккой свали бинокъла от очите си. — Това е остров Резолюшън. Намираме се на четирийсет мили отвъд остров Хао, а имаме насрещен вятър.
— Тогава пригответе се да изведете кораба на брега. Къде е входът?
— През него може да мине само кану. Но щом веднъж знаем къде сме, можем да се насочим към Бархлай де Толи. Той е само на сто и двайсет мили оттук, на северозапад. При този вятър ще стигнем там към девет часа утре заран.
Капитан Деивънпорт гледаше картата и се чудеше какво решение да вземе.
— Ако разбием кораба тук — добави Маккой, — пак ще трябва да стигнем до Барклай де Толи, само че с лодки.
Капитанът даде своите заповеди и „Пирене“ пак пое курс в това негостоприемно море.
По обед на другия ден отчаяние и недоволство Царяха на димящата палуба. Течението се бе усилило вятърът бе отслабнал и „Пирене“ се отклоняваше на запад. Наблюдателят зърна Барклай де Толи на изток, едва забележим от мачтата, и „Пирене“ Напусто се мъчи с часове да се насочи към него. Кокосовите палми блуждаеха непрестанно на хоризонта като мираж, който можеше да се види само от
д мачтата. От палубата те не се виждаха — закриваше ги кръглата форма на земята. Капитан Дейвънпорт още веднъж се допита до Маккой и до картата. Макемо се намираше на деведесет и пет мили на югоизток. Лагуната му беше тридесет мили дълга, с чудесен вход. Когато
капитан Дейвънпорт даде своите заповеди, екипажът отказа да се подчини. Матросите заявиха, че този адски огън под драката им е дошъл до гуша. Пред тях има земя. Какво, ако не успеят с кораба? имат лодки? Корабът нека изгори. Собственият им живот все пак им е по-скъп. Досега бяха служили вярно на кораба, сега ще служат на себе си.
Отстранявайки от пътя си втория и третия помощник, те се хвърлиха към лодките и се заеха да ги свалят, за да ги спуснат във водата. С револвер в ръце капитан Дейвънпорт и първият помощник се насочиха към края на юта, когато Маккой, който се бе качил на покрива на капитанската каюта, заговори. Той се обърна към моряците и още при първия звук на неговия гълъбов, гукащ глас те се спряха! да го чуят. Маккой им предаваше своя неизразим мир и покой. Мекият му глас и ясните мисли струяха към тях в магически поток, укротяваха ги мимо волята им. Той ги върна към отдавна забравени неща, някои си припомниха люлчините песни от детйнството и успокояващата милувка на майчината ръка в края на деня. И ето че на света нямаше вече трудности, нямаше опасности, нямаше ядове. Всичко си беше както трябва да бъде, съвсем редно бе да обърнат гръб на сушата пред тях и отново да се впуснат в морето с този адски огън под краката си.
Маккой говореше просто; но тайната не беше в казаното. Самата му личност говореше по-красноречиво от всяка дума, която той би могъл да произнесе. Това беше някаква душевна алхимия, загадъчно неуловима и дълбоко проникновена — тайнствено лъчение на духа, примамващо, ласкаво,и смирено, и изключително властно. То беше просветление за тъмните дълбини на душите им, чистотата и благостта, много по-силна от принудата на лъскавите смъртоносни револвери…
Матросите се колебаеха, не им се искаше да се разотидат; тези, които бяха спуснали скрипците,
ги прибраха. После един, втори, трети и накрая всички се отдалечиха с тромава походка.
Лицето на Мак Кой сияеше по детски радостно, когато той слезе от покрива на каютата. Нямаше смут. Следователно не можеше да се каже, че е бил избягнат смут. Изобщо не е имало никакъв смут, защото в блажения мир, в който живееше той, нямаше място за такова нещо.
— Вие ги хипнотизирахте — пошушна му ухилен Кониг. — Момчетата са добри — отговори Мак Кой. — Имат добри сърца. Преживели са усилни дни, работили са усилно и ще работят усилно до края.
Помощникът нямаше време да отговори. Гласът му затръби заповеди, матросите наскачаха да ги изпълнят и „Пирене“ бавно взе да възвива, докато носът се насочи към Макемо.
Вятърът духаше съвсем леко, а след залез слънце почти спря. Жегата беше нетърпима и хората напразно се мъчеха да заспят. Палубата беше толкова нагорещена, че не можеше да се легне на нея. Отровни пари се промъкваха през процепите, пълзяха като зли духове по палубата, прокрадваха се в ноздрите и гърлата на невнимателните и ги караха да кихат и кашлят. Звездите лениво примигваха на далечния небосвод; на изток се появи лунният диск и докосна със светлината си безбройните вълма, нишки и прозрачни облачета дим, които се усукваха, стелеха и виеха над палубата, извън борда и около мачтите и вантите.
— Кажете ми какво е станало с ония от „Баунти“, след като стигнали Питкеърн? — попита капитан Дейвънпорт, търкайки възпалените си очи. — В доклада, който съм чел, се казва, че изгорили кораба, но това било открито години по-късно. А какво е станало междувременно? Винаги ми е било интересно да узная. Това са били все хора с примка на шията. Имало е и туземци сред тях. И жени. Това ме кара да мисля, че е избухнала някоя свада.
— Наистина е имало свада — отвърна Маккой. — пътували лоши хора. При най-малък повод се карали за жените. Един от метежниците, Уилямс, изгубил жена си. Всички жени били таитянки. Неговата жена паднала от скалите, когато ловяла морски птици.
Тогава той отнел жената на един от туземците. Това разгневило туземците и те избили почти всички метежници. Тогава спасилите се метежници избили всички туземци. Жените помагали. Освен това туземците се избивали един друг. Всеки убивал когото свари,
Страшни хора. Тимити бил убит от двама свои събратя туземци, както решели косите му в знак на дружба. Двамата били изпратени от белите. После белите ги убили. Жената на Тулалу го убила в една пещера, защото искала да се омъжи за бял. Много проклети хора. Подир две години от туземците не останал нито един, а от белите останали само четирима: Иънг, Джон Адамс, моят прадядо Мак Кой и Куинтъл. И той бил много проклет. Веднъж отхапал ухото на жена си само защото не му наловила, достатъчно риба.
— Ей, че проклета сган! — възкликна Кониг.
— Да, много проклета — съгласи се Маккой и спокойно продължи да гука за кръвопролитията и страстите на своите непокорни деди. — Моят прадядо избягнал смъртта, а после загинал от собствената си ръка. Научил се да прави дестилиран алкохол от корените на кордилината. Най-добрият му приятел бил Куиятъл и двамата пиели непрекъснато. Накрая Маккой полудял, вързал един камък на шията си и скочил в морето. Жената на Куинтъл, тази, дето й отхапал ухото, също паднала от скалите и загинала. Тогава Куинтъл отишъл при Иънг и поискал жена му, после отишъл при Адамс и поискал и неговата жена. Адамс и Иънг се страхували от Куинтъл. Знаели, че ще ги убие. Затова двамата го убили с брадва. След това умрял и Иънг. С това се сложило край на всички свади.
— И аз така мисля — промърмори капитан Дейвънпорт. — Адамс нямал кого да убива.
— Да, сам бог отвърнал лице от тях — заключи МакКой.
Сутринта духаше съвсем слаб ветрец от изток, и капитан Дейвънпорт не можеше да напредва на юг, затова обърна кораба тъй, че вятърът да бие косо откъм левия борд. Капитанът се страхуваше от това ужасно западно течение, което толкова пътй му бе попречвало да се приюти в някое пристанище. Затишието продължи през целия ден и цялата нощ;
матросите, които вече получаваха намалена дажба сушени банани, роптаеха. Те все повече слабееха и се оплакваха, че от тази строга бананова диета имат болки в стомаха. През целия ден течението отнасяше кораба на запад и не подухваше никакъв вятър, за да може „Пирене“ да се насочи на юг. Към средата на първата вахта забелязаха кокосови палми на юг — качулатите им корени над водата показваха, че под тях има нисък атол.
— Това е остров Таенга — обясни Мак Кой. — Тази нощ ни е нужен вятър, иначе ще пропуснем
