Джек Лондон
Страшните Соломонови острови
Не може да се отрече, че условията на Соломоновите острови са сурови. Наистина, по света има и по- опасни места. Но на новака, който изобщо не познава грубите хора и нрави, Соломоновите острови могат да се сторят наистина страшни.
Вярно е, че там постоянно върлуват треската и дизентерията, че гъмжат отвратителни кожни болести, че въздухът е наситен с отрови, които проникват във всяка пора, драскотина или рана и предизвикват зловредни язви, че мнозина силни мъже, избягнали там смъртта, се завръщат в страните си като развалини. Вярно е също, че туземните жители на Соломоновите острови са див народ, който с голяма охота яде човешко месо и има слабост към събирането на човешки глави. Най-висша спортсменска проява за тях е да издебнат човека изотзад и да му нанесат с томахавка ловък удар, с който прекъсват гръбначния стълб в основата на черепа. Не по-малко вярно е, че на някои от островите, като например Малаита, за положението на човека в обществото се съди по броя на извършените от него убийства. Главите са разменно средство, а главите на белите са изключително ценни. Много често десетина села събират миза, която допълват месец след месец, докато един ден някой храбър войн представи глава на бял, прясна и кървава, и вземе мизата.
Всичко казано дотук е напълно вярно и въпреки това има бели, които прекарват по двадесетина години на Соломоновите острови, а и след като отпътуват, изпитват носталгия по тях. Човек трябва само да е внимателен — и да има късмет, — за да преживее дълго време на тия острови; но трябва да е също и от подходяща порода. Душата му трябва да е белязана с отличителния знак на всемогъщия бял човек. Той трябва да бъде всемогъщ. Трябва да нехае за опасностите, да има огромно самочувствие и расов егоизъм, които да го водят до убеждението, че един бял винаги може да се справи с хиляда чернокожи, а в неделя спокойно може да очисти и две хиляди. Защото така белият човек е станал всемогъщ. О, и още нещо: белият, който иска да бъде неизбежен, трябва не само да презира по-низшите раси и да има високо мнение за себе си; той не трябва да има и голямо въображение. Не трябва да разбира много добре инстинктите, нравите и мисловните процеси на черните, жълтите и мургавите, защото не по този начин бялата раса е утъпкала своя царствен път по света.
Берти Аркрайт не беше неизбежен. Той беше твърде чувствителен, твърде деликатно устроен и имаше твърде развито въображение. Беше твърде уязвим. Реагираше твърде болезнено на заобикалящата го действителност. Затова Соломоновите острови бяха последното място на света, където би трябвало да отиде. Но Берти не идваше тук с намерение да остане. Реши, че петседмичен престой до пристигането на следващия параход ще задоволи зова на дивото, който дърпаше струните на цялото му същество. Така поне, макар и с други думи, каза той на дамите туристки на „Макембо“; и те го боготворяха като герой, защото бяха дами и щяха да си стоят в безопасност на палубата, докато параходът измине своя път през Соломоновите острови.
На борда имаше още един пасажер, който не привличаше вниманието на дамите. Той беше дребничък, сбърчен, нищо и никакъв човечец с изсушена кожа, добила цвят на махагон. Името му в списъка на пасажерите няма значение, но другото му име — капитан Малу — будеше страхопочитание у негрите от Нови Хановер до Новите Хебриди и с него те плашеха непослушните деца. Той бе използувал диваците;и диващината и благодарение на треската и лишенията, пукота на шнайдерите и плясъка на надзирателските камшици бе натрупал пет милиона във вид на морски краставички, сандалово дърво, седеф, костенуркови черупки, растителна слонова кост, копра, пасбища, търговски пунктове и плантации. В счупеното кутре на капитан Малу имаше повече всемогъщество, отколкото в цялото същество на Берти Аркрайт. Но дамите туристки нямаше по какво друго да съдят за двамата мъже освен по външността
им, а Берти Аркрайт действително беше мъж с чудесна външност.
Берти се разговори с капитан Малу в пушалнята и му довери, че има намерение да се запознае отблизо със суровия, пълен с опасности живот на Соломоновите острови. Капитан Малу се съгласи, че това е амбициозно намерение, което заслужава похвала. Ала капитанът се заинтересува от Берти едва след няколко дена, когато младият авантюрист настоя да му покаже автоматичния си пистолет. Берти обясни действието на механизма и го показа нагледно, пъхайки заредения пълнител в дръжката.
— Толкова е просто — каза той и изтегли назад външната цев. — При това положение пистолетът е зареден и е готов за стрелба. Сега остава само да дърпам спусъка — осем пъти — колкото бързо мога да движа пръста си. Вижте предпазителя. Това най-много ми харесва. Няма никаква опасност. Съвсем сигурна работа. — Той измъкна пълнителя. — Вижте, че няма никаква опасност.
И както държеше пистолета, го насочи към стомаха на капитан Малу. Сините очи на капитана следяха неотклонно дулото.
— Бихте ли го насочили някъде другаде — помоли капитанът.
— Няма никаква опасност — увери го Берти. — Извадил съм пълнителя. Сега пистолетът не е зареден, разбирате ли.
— И празно оръжие стреля.
— Но не и това.
— Насочете го все пак другаде.
Гласът на капитан Малу беше равен, металически и нисък, но очите му не изпускаха нито за миг дулото, докато Берти не го отклони встрани.
— На бас по пет лири, че не е зареден — разгорещи се Берти.
Капитанът поклати глава.
— Тогава аз ще ви докажа.
Берти понечи да опре дулото о слепоочието си очевидно с намерение да дръпне спусъка.
— Само за секунда — каза спокойно капитан Малу и протегна ръка. — Дайте да го видя.
Той насочи пистолета към морето и дръпна спусъка. Отекна силен изстрел и едновременно с него се чу рязкото изщракване на автоматичния механизъм,
който изхвърли встрани на палубата гореща и димЯща гилза. Берти зина от изумление.
— Но аз изтеглих веднъж затвора, нали? — взе да обяснява той. — Каква глупост от моя страна, няма що.
Засмя се унило и седна в един шезлонг. Кръвта се бе оттеглила от лицето му и под очите му проличаха тъмни кръгове. Ръцете му трепереха и не можеха да поднесат към устата подскачащата цигара. Той беше твърде уязвим; видя се проснат на палубата с пръснат череп.
— Истинска — подаде той, — истинска.
— Хубаво оръжие — ’каза капитан Малу и му върна пистолета.
Комисарят се завръщаше от Сидней на борда на „Макембо“ и с негово разрешение параходът спря в Уги, за да слезе някакъв мисионер. А в пристанището на Уги бе пуснала котва яхтата „Арла“ с шкипер капитан Хансън. „Арла“ бе един от многото съдове, чийто собственик беше капитан Малу, и именно по негово предложение и покана Берти се качи на борда на „Арла“, която в продължение на четири дни щеше да набира работна ръка по брега на Малаита. След това „Арла“ щеше да го откара в плантацията Реминдж (също собственост на капитан Малу), където Берти би могъл да остане една седмица, а след това да замине за Тулаги, седалището на местната власт, където пък щеше да гостува на комисаря. Капитан Малу направи и две други предложения, след чието упоменаване той ще изчезне от нашия разказ. Едното направи пред капитан Хансън, а другото пред господин Хариуел, управител на плантацията Реминдж. И двете предложения бяха сходни по дух, а именно да се даде възможност на господин Бертрам Аркрайт да види живота на Соломоновите острови в цялата му суровост и жестокост. Според слуховете капитан Малу бил намекнал също, че който представи на господин Аркрайт някоя по-ярка картина от живота на Соломоновите острови, ще получи каса шотландско уиски.
— Да, Суорц винаги си е бил страшно дебелоглав. Виждате ли, извежда четирима от своя екипаж в Тулаги, за да ги наложат с камшици — официално, разбира се, — и после ги връща с лодката! Времето беше доста бурно и лодката се обърнала почти в пристанището. Удави се само Суорц. Нещастен случай, разбира се.
— Така ли? Наистина? — попита Берти без особен интерес, вторачил поглед в чернокожия на кормилото.
Уги остана зад кърмата и „Арла“ се плъзгаше по лятното море към горските брегове на Малаита.
