— Слушайте сега! — пак подхвана Леонсия. — Ние, Солановци, не можем да допуснем тази… тази екзекуция. Нашата гордост… вашата чест. Не можем да допуснем това! Говорете, кой да е от вас. Татко, ти. Предложи нещо…
Но докато те обсъждаха положението, Франсис, който засега мълчеше, се терзаеше от обхваналата го мъка. Жарът на Леонсия бе великолепен, но той бе събуден от друг мъж и не можеше да се каже, че го въодушевяваше. Много ярък беше споменът за онзи миг, когато бяха освободили него и арестували Хенри. Със същата остра болка в сърцето още виждаше пред очите си Леонсия в прегръдките на Хенри, виждаше Хенри да търси ръката й, за да се увери, че пръстенът му е на нея, виждаше и последвалата продължителна целувка на прегърнатата двойка.
„Е, толкоз! — въздъхна той. — Направих всичко, каквото можех.“ Нима след като бяха отвели Хенри, не беше казал на Леонсия, съвсем спокойно и хладнокръвно, че Хенри е неин годеник и възлюбен и най- добрият възможен избор за дъщерята на семейство Солано?
Но споменът за тава не го направи ни най-малко по-щастлив. Нито правилността на постъпката. А тя беше правилна. В това той изобщо не се съмняваше и то му даваше сили да потисне чувствата си към девойката. И въпреки всичко откри, че в този случай правилността на постъпката бе много жалко утешение.
От друга страна, какво друго би могъл да очаква? Бе имал нещастието да пристигне в Централна Америка твърде късно — само толкова! — и да намери това цвете между жените вече завоювано от човек, дошъл преди него, човек, който не беше с нищо по-лош от него, а както му подсказваше чувството за справедливост, дори и по-добър. И същото чувство за справедливост искате от него да остане верен на Хенри, на Хенри Морган, човека от същото потекло и кръв; на Хенри Морган, сприхавия потомък, на сприхав прадядо, облечен с платнени панталони и сомбреро с увиснали поли, със слабост към ушите, на непознати младежи, който преживяваше със сухари и яйца от костенурки и преравяше островите Бик и Телец заради съкровището на стария сър Хенри.
И докато Енрико Солано и синовете му ковяха планове и проекти на широката си веранда, а Франсис ги слушаше само с половин ухо, при тях дойде една прислужница, пошепна нещо на Леонсия и я заведе зад ъгъла на верандата, където се разигра сцена, която би предизвикала смеха и гнева на Франсис.
Там, в цялото великолепие на средновековната испанска носия на богат земевладелец, каквито все още се носят в Латинска Америка, с нисък поклон и свалено сомбреро в ръка я посрещна Алварес Торес и я настани на плетено канапе. Нейният поздрав прозвуча тъжно, но в него се долавяше и любопитство, сякаш тя вярваше, че Торес е дошъл с обнадеждаващи думи.
Делото е приключено, Леонсия — каза Торес тихо и меко, както се говори за умрелите. — Той е осъден. Присъдата ще бъде напълнена утре в десет часа. Всичко това е печално, твърде печално. Но… — Торес сви рамене. — Не, няма да казвам нищо лошо за него. Той беше почтен човек. Единственото лошо нещо беше неговият нрав. Беше прекалено поривист, прекалено избухлив. Този нрав го накара да постъпи против честта си. Ако можеше да разсъждава хладно в този момент, никога нямаше да забие нож на Алфаро…
— Но той не е убил чичо ми! — възкликна Леонсия и вдигна сведените си очи.
— Много жалко — меко и тъжно продължи Торес, като се мъчеше да не й противоречи. — За съжаление съдията, народът, шефът на полицията са единодушни в убеждението си, че го е извършил. Много жалко. Но аз не съм дошъл да говоря за това, Дойдох да ви предложа услугите си за всичко, каквото бихте ми заповядали. Моят живот, моята чест са на ваше разположение. Кажете. Аз съм ваш роб.
Изведнъж Торес изящно се отпусна на едно коляно пред нея, хвана лежащата на скута й ръка и щеше незабавно да продължи многословната си реч, ако очите му не бяха се спрели върху брилянтния пръстен на средния й пръст. Той се навъси, но прикри това, като наведе глава, докато успя да променя изражението си, и заговори:
— Познавах ви още когато бяхте малка, Леонсия, така очарователно малка, и винаги съм ви обичал… Не, чуйте ме, моля! Трябва да излея чувствата си. Изслушайте ме. Винаги съм ви обичал. Но когато се завърнахте от манастира, от учението си в чужбина, като жена, като знатна, благородна дама, достойна за господарка в дома на Солано, вие ме изгорихте със своята красота. Аз бях търпелив. Въздържах се да говоря. Може би сте се досещали. Положително сте се досещали. И оттогава аз горя. Оттогава ме поглъща пламъкът на вашата красота, пламъкът на вашата душа, която е по-съвършена от хубостта ви.
Човек не можеше да го спре. — Леонсия добре знаеше това и търпеливо го слушаше, загледана в наведената му глава, и безцелно се питаше защо косата му е толкова грозно подстригана и дали се е подстригвал за последен път в Ню Йорк или в Сан Антонио.
— Знаете ли какво сте били за мене, откакто се завърнахте?
Тя не отговори, нито се опита да си дръпне ръката, при все че Торес я стискаше и пръстенът на Хенри се врязваше в плътта й. Беше престанала, да го слуша, унесена в мисли, които я водеха много далече. Не с такива надути речи беше й се обяснил и спечелил любовта й Хенри Морган — такива бяха мислите й. Защо тези хора с испанска кръв винаги изразяват чувствата си по такъв пресилен начин? Хенри се държа съвсем другояче. Той не й каза почти нито една дума. Направо пристъпи към действие. Пленен от нея, пленил я и сам той, без предупреждение — толкова сигурен, че не ще я изненада, нито уплаши, — беше я обвил с ръце и притиснал устните си към нейните. И тя нито се стресна, нито остана съвсем равнодушна. И едва след тази първа целувка, все още стиснал я в обятията си, Хенри й заговори.
А какъв ли план коват зад ъгъла на къщата нейните хора и Франсис Морган? — продължаваше да размишлява тя, глуха за славословията на падналия в краката й обожател. Франсис! Ах!… Девойката едва не въздъхна, озадачена защо, след като е сигурна, че обича Хенри, този непознат гринго така вълнува нейното сърце. Нима е безпътница? Единия ли обича? Или другия? Обича ли въобще някого? Не! Не! Тя не е непостоянна, нито невярна. И все пак?… Може да е така, защото Хенри и Франсис толкова много си приличат и бедното й, глупаво, любещо женско сърце не може да ги различи един от друг както трябва. И все пак, макар по-рано да й се бе струвало, че е готова да последва Хенри до края на света, какъвто и да му е късметът и сполуката, сега й се струваше, че е готова да последва Франсис още по-надалече. Тя люби Хенри — тържествено провъзгласяваше сърцето й. Но тя любеше и Франсис и беше почти сигурна, че и Франсис я люби също — усещането на жарките му устни върху нейните в затворническата килия бе незаличимо; и в любовта й към двамата мъже имаше разлика, която беше в разрез със здравия й разум и почти я караше със срам да си признае, че тя, последната и единствената жена в рода Солано, е развратница.
Остра болка от врязалия се в плътта й пръстен на Хенри, причинена от страстното стискане на Торес, я накара да се сепне и отново да заслуша потока на словесните му излияния:
— Вие сте възхитителен шип, забил се в моите гърди, остра шпора, която непрестанно разкъсва сърцето ми с най-сладката и най-мъчителната болка на любовта. Аз мечтаех за вас… и заради вас. Винаги сте имали само едно име за мен: Царица на моите мечти. И вие ще се омъжите за мен, моя Леонсия, Ние ще забравим за този луд гринго, който е вече мъртъв. Аз ще бъда нежен, мил. Ще ви любя вечно. И никога сянката му не ще застане между нас. Що се отнася до мен, аз не ще го допусна. Колкото за вас… Ще ви любя тъй, че споменът за него не ще има възможност да застане между нас и дори за миг да причини болка на вашето сърце.
Леонсия се замисли как да постъпи и дългото й мълчание разпали надеждите на Торес. Девойката чувствуваше, че трябва да опечели време. Ако искат да спасят Хенри… нали Торес й предложи услугите си? Не беше лесно да го отблъсне, щом от това можеше да зависи един човешки живот.
— Говорете!… Аз изгарям! — подкани я Торес със задавен глас.
— Мълчете! Мълчете! — тихо рече тя. — Как мога да слушам нечии любовни признания, докато мъжът, когото любех, е още жив?
