да спечели Леонсия по-скоро, и Хенри Морган трябва да умре по-скоро.
— Да не говорим за това повече… засега — рече той с рицарско благородство, стисна й нежно ръката, изправи се и продължително я изгледа.
Леонсия му отвърна с леко ръкостискане в знак на благодарност, след това освободи ръката си и стана.
— Елате — каза тя. — Ще отидем при другите. Те сега обмислят плана или се мъчат да измислят някакъв план за спасяването на Хенри Морган.
Разговорът на групата мъже замря, когато двамата се присъединиха към тях, сякаш донейде се съмняваха в Торес.
— Намислихте ли вече нещо? — попита Леонсия.
Старият Енрико, който въпреки възрастта си, бе прав, строен и изящен като синовете си, поклати глава.
— Аз имам един план, ако ми позволите… — заговори Торес, но млъкна, забелязал предупреждаващия поглед на Алехандро, най-големия син.
На пътеката под верандата се бяха появили приличащи на плашила момчета просяци. Десетгодишни според ръста си те изглеждаха много по-възрастни, ако се съдеше по лукавия поглед и изражение на лицата. Бяха облечени с по едно безподобно одеяние — можеше да се каже, че са поделили помежду си риза и панталони. Но каква риза! И какви панталони! Панталоните, мъжки размер, от стар док, се държаха на врата на едното с канап вместо колан, стегнат така, че да не се смъкват от рамената. Ръцете му бяха мушнати през дупките, където някога са били страничните джобове. Крачолите на панталоните бяха отрязани с нож според дължината на краката му. Полите на мъжката риза, с която беше облечено другото момче, се влачеха по земята. — Vamos! Махайте се! — яростно им кресна Алехандро.
Но момчето с панталоните свали камъка, който носеше на голата си глава, и показа сложеното под него писмо. Алехандро се наведе от верандата, взе писмото и след като хвърли поглед на надписа, го подаде на Леонсия; в това време момчетата започнаха да хленчат за пари. Франсис, с неволна усмивка пред зрелището, което представляваха, им хвърли няколко дребни сребърни монети и ризата и панталоните защапуркаха обратно по пътеката.
Писмото беше от Хенри и Леонсия набързо го прочете. То не можеше да се нарече прощално, понеже Хенри го беше написал като човек, който изобщо не смята да умира, освен ако го сполети някое невероятно нещастие. Въпреки това, допускайки, че подобно невероятно нещо можеше да се случи, Хенри все пак се сбогуваше и добавяше шеговита препоръка на Леонсия да не забравя Франсис, който напълно заслужавал вниманието й, понеже толкова много приличал на самия него.
В първия миг Леонсия искаше да покаже писмото на другите, но писаното за Франсис я накара да се въздържи.
— От Хенри е — каза тя и мушна бележката в пазвата си. — Няма нищо важно. Изглежда, той ни най- малко не се съмнява, че ще успее някак да избяга.
— Ние ще се погрижим да успее! — с увереност заяви Франсис.
Леонсия му се усмихна в знак на благодарност и се обърна с въпросителна усмивка към Торес:
— Вие говорихте за някакъв план, сеньор Торес?
Торес се усмихна, засука мустаците си и доби важен вид.
— Има един начин, начина на гринго, на англосаксонците, той е прост и бие право в целта. Точно така: направо в целта. Ще отидем и ще грабнем Хенри от затвора с открития, брутален, безцеремонен похват на гринго. Тава е единственото нещо, което няма да очакват. По крайбрежието има достатъчно необесени нехранимайковци, с които може да се нападне затворът. Наемете ги, платете им добре, но не им давайте всичко предварително, и работата е наред.
Леонсия с въодушевление кимна в знак на съгласие. Очите на стария Енрико заблестяха, а ноздрите му се издуха, сякаш вече му беше замирисало на барут. Младежите се запалиха от неговия огън. И всички се обърнаха към Франсис, за да чуят неговото мнение или съгласие. Той бавно поклати глава н Леонсия с несдържано възклицание изрази разочарованието си от него.
— Този начин е безнадежден — каза Франсис. — Защо всички ще си залагате главите в един такъв лудешки опит, осъден на неуспех от самото начало? — Докато говореше, той стана от мястото си до Леонсия и се запъти към перилата така, че да застане за миг между Торес и другите мъже, и същевременно успя да хвърли предупреждаващ поглед на Енрико и синовете му. — А колкото за Хенри, май че неговата е свършена…
— Искате да кажете, че се съмнявате в мене? — наежи се Торес.
— Какво говорите, човече! — възрази Франсис.
Но Торес не се успокои.
— Искате да кажете, че вие, човек, с когото почти не се познавам, ми забранявате да участвувам в семейния съвет на Солановци, които са мои най-стари и най-почитани приятели!
Старият Енрико, от чиито очи не беше отбягнал гневът срещу Франсис, изписал се по лицето на Леонсия, сполучи да предупреди девойката със знак, прекъсна Торес с любезен жест и заговори:
— Няма такива семейни съвети на Солановци, на които да не можете да присъствувате, сеньор Торес. Вие сте наистина стар приятел на семейството. Покойният ви баща и аз бяхме другари, кажи-речи, братя. Но това — и вие ще простите на един старец, че се произнася така, — това не пречи на сеньор Морган да е прав, когато казва, че вашият план е безнадежден. Да се нападне затворът, е направо безумие. Погледнете дебелината на стените. Те биха издържали седмици обсада. И въпреки това, признавам, в първия момент вие почти ме съблазнихте с идеята си. Знаете, когато бях млад и се биех с индианците високо в Кордилерите, ние имахме съвсем същия случай. Хайде да седнем по-удобничко и аз ще ви разкажа как стана тази работа…
Но Торес, зает с много други неща, отказа да чака и с успокоени дружески чувства стисна ръка на всички, извини се с няколко думи пред Франсис, яхна коня си със среброшито седло и сребърна юзда и пое към Сан Антонио. Едно от нещата, които го караха да бърза, беше телеграфната връзка, поддържана от него с кантората на Ригън на Уол Стрийт. Торес имаше таен достъп в панамската правителствена радиостанция в Сан Антонио и благодарение на това можеше да предава съобщения по телеграфната станция във Вера Крус. Тази връзка с Ригън не само се беше оказала доходна, но и съвпадаше с личните му кроежи, засягащи Леонсия и Моргановците.
— Какво имате против сеньор Торес, та се отнесохте с подозрение към неговия план и го ядосахте? — обърна се към Франсис Леонсия.
— Нищо — отговори той, — освен това, че нямаме нужда от него и че не съм в особен възторг от него. Той е глупак и е способен да развали кой да е план. Спомнете си как я оплеска в показанията си на моето дело. Може би не бива да му се доверяваме. Не знам. Във всеки случай каква ще е ползата да му се доверим, щом нямаме нужда от него? Но планът му е добър. Ние ще отидем направо в затвора и ще отвлечем Хенри, стига всички да сте съгласни. И няма нужда да се доверяваме на тълпа необесени нехранимайковци и разна сбирщина от крайбрежието. Ако не можем ние, шестима здрави мъже, да свършим тази работа, по-добре ще е направо да се откажем.
— В затвора винаги се навъртат най-малко десетина пазачи — възрази Рикардо, най-малкият брат на Леонсия, към осемнадесетгодишен младеж.
Леонсия, която отново гореше от нетърпение, се намръщи, но Франсис се застъпи за момчето.
— Добре казано — съгласи се той. — Ще обезвредим пазачите.
— Ами тия дебели стени — подхвърли Мартинес Солано, близнакът на Алварадо.
— Ще минем през тях — отговори Франсис.
— Но как? — възкликна Леонсия.
— Точно за това искам да поговорим. Вие, сеньор Солано, сигурно имате достатъчно ездитни коне? Добре. А вие, Алехандро, не бихте ли могли случайно да ми намерите някъде из плантацията една-две шашки динамит? Хубаво, от хубаво по-хубаво! А вие, Леонсия, като господарка на хасиендата, би трябвало да знаете дали имате в избата си достатъчно запас от онова уиски с три звезди.
— Е, заговорът става по-сложен — засмя се той, след като получи утвърдителния й отговор. — Ето, че притежаваме всичко необходимо за приключенски роман от рода на тези на Райдър Хагардо8 от Рекс Бийч. Сега слушайте… Не, чакайте. Искам да поприказвам с
