вас, Леонсия, за някои подробности на представлението…
ГЛАВА V
Отдавна беше минало пладне; Хенри стоеше пред решетестия прозорец в килията си, гледаше улицата и се чудеше дали няма най-сетне да задуха някакъв ветрец откъм лагуната Чирики и да поразхлади неподвижния въздух. Улицата беше прашна и мръсна — мръсна, понеже единствените чистачи, които бе познавала, откакто преди столетия е бил основан градът, бяха бездомните псета и гадни лешояди; те и сега бродеха и подскачаха по бунищата. Ниските белосани сгради от камък и кирпич превръщаха улицата в пещ.
Тази белота околовръст и прахолякът бяха почти болезнено нетърпими за очите и Хенри щеше вече да извърне поглед, ако няколкото окъсани безделници, които дремеха в насрещния вход, изведнъж не бяха се сепнали и загледали с интерес към горния край на улицата. Хенри не можеше още нищо да види, но вече чуваше трополенето на някаква бясно носеща се кола. След миг в неговия кръгозор се втурна разнебитена каручка, теглена от подплашен кон. Белокосият и белобрад старец на капрата напразно се мъчеше да го опре.
Хенри се усмихна и се зачуди, че раздрънканата каручка още не е станала на парчета — толкова страшно се друсаше по дълбоките дупки. Всичките й колелета, полуизскочили или заплашващи да изскочат, кривяха и едно с едно не вървеше в ред. И ако каручката се крепеше, то истинско чудо, според Хенри, беше това, че невъзможните й хамути още не бяха се разпокъсали. Когато стигна точно срещу прозореца, старецът направи последно усилие, приповдигна се от седалката и дръпна поводите. Единият беше гнил и се скъса. Каруцарят се повали заднишком на седалката и опъналият се от тежестта му здрав повод накара коня рязко да извие надясно. Какво стана тогава — дали някое колело се счупи, или първо изскочи и след това се счупи, — Хенри не можа да разбере. Единственото безспорно нещо беше, че каручката се превърна в куп развалини. Старецът се повлече в прахоляка, упорито вкопчил се в здравия повод, и завъртя коня в кръг, след което той спря и запръхтя, обърнал муцуна към стопанина си.
Докато успее да се направи на крака, около него се насъбра тълпа безделници. Но изсипалите се от затвора жандарми грубо ги разблъскаха наляво й надясно. Хенри остана на прозореца и за човек, комуто остават само няколко часа живот, бе прекалено забавно това, което видя и чу по-нататък.
Старецът даде на един жандарм да подържи коня и без да се изтръска от мръсотиите, припряно закуцука към каручката и се залови да преглежда няколкото големи и малки сандъци, с които бе натоварена. За единия от тях се, тревожеше особено много, дори се опита да го повдигне и сякаш се ослуша, докато вършеше това.
Когато един от жандармите му заговори, той се изправи и даде многословен отговор:
— Аз ли? Уви, сеньори, аз съм стар човек и далече от своя дом. Аз съм Леополдо Нарваес. Вярно, майка ми беше немкиня, светиите да дарят покой на праха й; но баща ми беше Балтасар де Хесус-и-Хервайос-е- Нарваес, син на генерал Нарваес, известен с бойната си слава, който се е сражавал под предводителството на великия Боливар. А сега съм почти разорен и далече от дома си.
Насърчен от други въпроси, отрупани с учтиви съболезнования, богат запас от каквито притежава и най-окаяният дрипльо, той вежливо поблагодари й продължи разказа си:
— Идвам от Бокас дел Торо. Пътувам пет дни и търговията не върви. Живея в Колон и бих предпочел да съм си там. Но дори и един благороден Нарваес може да стане амбулантен търговец, а дори и амбулантният търговец трябва да живее, а, сеньори, нали? Но кажете ми, не живее ли в този хубав град Сан Антонио някой си Томас Ромеро?
— Навсякъде в Панама има колкото щеш Томас Ромеровци — прихна да се смее Педро Сурита, помощник-тъмничарят. — Трябва да дадете по-пълни описания.
— Той е братовчед на втората ми жена — с надежда отговори старчето и като че ли се сащиса от гръмогласния смях на тълпата.
— Във и около Сан Антонио живеят десетина Томас Ромеровци — продължи помощник-тъмничарят, — всеки от тях може да бъде братовчед на втората ви жена, сеньор. Томас Ромеро пияницата. Томас Ромеро крадецът. Томас Ромеро… не, него го обесиха преди един месец за убийство и грабеж. Богатият Томас Ромеро, който има много добитък в планините. Томас Ромеро…
При споменаването на всеки от тях Леополдо Нарваес печално поклащаше глава, докато не чу за скотовъдеца. Тогава той светна от надежда и прекъсна Педро Сурита:
— Извинете, сеньор, това трябва да е той или някой като него. Аз ще го намеря. Ако мога да оставя на сигурно място скъпоценната си стока, ще отида да го потърся още сега. Добре, че нещастието ме сполетя именно тука. Ще мога да доверя стоката си на вас, защото достатъчно е човек да ви погледне с половин око, за да разбере, че сте честен и почтен мъж. — С тези думи той затършува в джоба, измъкна две сребърни песо и ги подаде на тъмничаря. — Ето, искам да създам малко удоволствие на вас и на вашите хора, задето ми помогнахте.
Хенри се поусмихна, когато забеляза внезапния интерес и уважение към стареца от страна на Педро Сурита и жандармите, предизвикани от дадените им две монети. Те грубо избутаха по-любопитните зяпачи назад от счупената каручка и се заловиха да внасят сандъците в затвора.
— Полека, сеньори, полека! — дълбоко развълнуван, се замоли старецът, когато те вдигнаха големия сандък. — Дръжте го внимателно. Тава е скъпо нещо и трошливо, извънредно трошливо.
Докато жандармите внасяха товара от каручката в затвора, старият разпрегна коня и остави всичките такъми, освен юздата, в колата.
Педро Сурита заповяда да внесат в затвора и хамутите и със свиреп поглед към насъбралата се голотия обясни:
— Щом си обърнем гърба, и няма да остане ни каишка, ни тока.
Старецът се покатери върху останките от каручката и с помощта на Педро Сурита и неговата команда сполучи да яхне коня.
— Ха така! — рече той и с признателност добави: — Хиляди благодарности, сеньори. Голям късмет имах, че срещнах честни хора, при които стоката ми ще бъде на сигурно място — бедняшка стока, стока на амбулантен търговец, нали разбирате? Но за мен тя е всичко, тя е моето препитание. Много ми беше приятно да се запознаем. Утре ще се върна с моя сродник, когото положително ще намеря, и ще ви освободя от бремето да пазите нищожното ми имущество. Старецът свали шапка. — Adios, сеньори, — Adios.
Той внимателно подкара ходом, с известен страх от коня, който беше причинил злополуката. В това време Педро Сурита го повика; той спря и обърна глава.
— Потърсете на гробищата, сеньор Нарваес — посъветва го тъмничарят. — Там има най-малко сто Томас Ромеровци.
— Много ви моля, сеньоре, да пазите големия сандък! — викна му в отговор амбулантният търговец.
Хенри гледаше как опустява улицата — жандармите и жителите се изпокриха от палещото слънце. „Нищо чудно, че гласът на стария амбулантен търговец ми се видя някак познат — мислеше си той. — То е, защото езикът му се върти само наполовина по испански, а другата половина е немска, наследена от майка му. Въпреки това говори като местен жител и ще бъде ограбен като местен жител, ако в тежкия сандък, който остави на тъмничарите, има нещо ценно“ — заключи Хенри и престана да се занимава със случката.
В това време в караулното помещение, само на някакви си двадесетина крачки от килията на Хенри, вече ограбваха Леополдо Нарваес. Всичко започна с това, че Педро Сурита подробно и дълбокомислено огледа големия сандък. Той го повдигна от единия край, за да провери колко тежи, и задуши като хрътка през една цепнатина, сякаш носът можеше да му подскаже нещо за съдържанието.
— Остави го, Педро — изсмя му се един от жандармите. — Нали ти платиха две песо, за да бъдеш честен.
Помощник-тъмничарят въздъхна, дръпна се настрана, седна, погледна пак към сандъка и отново въздъхна. Разговорът замря. Очите на всички непрекъснато се насочваха към сандъка. Тестето омазнени карти не можа да отвлече вниманието им. Играта замря. Жандармът, който се пошегува с Педро, отиде при
