— Добре, нали аз съм наемателят, капитане? — дружелюбно каза Франсис, който се беше научил да се приспособява към противоречията в думите и кръвта на този човек. — Така че бъдете тъй любезен да обърнете шхуната и с помощта на господа и на стихващия вятър да ни изведете колкото можете по-скоро от лагуната Чирики.
— Ние не сме се договаряли, сър, моята „Анхелика“ да нарушава законите на Панама и на крал Джордж.
— Ще ви платя добре — тросна му се Франсис, който вече започваше да се ядосва. — Залавяйте се за работа!
— В такъв случай, сър, ще сключите ли с мен нов договор при тройно по-висока цена?
Франсис отривисто кимна.
— Тогава, моля ви, почакайте малко, сър. Трябва да донеса от кабинета перо и хартия, за да съставим документа.
— О, боже! — изпъшка Франсис. — Обръщайте я тръгвайте първо. Договора със същия успех можем да подпишем и в движение, вместо да стоим на място. Вижте! Те започват да стрелят.
Мелезът капитан чу гърмежите, огледа опънатите си платна и откри дупка от куршум високо до горния край на главното платно.
— Добре, сър — съгласи се той. — Вие сте джентълмен и почтен човек. Вярвам на думата ви, че ще сложите подписа си на документа при пръв удобен, случай… Хей, ти, негре! Завърти руля. Обръщай! Живо, чернокожи безделници, отпуснете главното платно! А ти, Пърсивал10, помогни там с въжетата на утлегара!
Всички се подчиниха, подчини се и Пърсивал, ухилен тромав негър от Кингстън, който беше толкова тъмен, колкото беше светло името му: подчини се и друг, наричан по-скромно Хуан, който беше по-скоро метис, отколкото негър, както свидетелствуваше съвсем светложълтеникавата му кожа, чиито пръсти, отпускащи в този миг главното платно, бяха тънки и изящни като на девойка.
— Прасни го тоя негър по главата, ако продължава да нахалничи — изръмжа полугласно Хенри на Франсис. — Като нищо мога да го направя още сега.
Но Франсис поклати глава.
— Той не е лош, но е ямайски негър, а ти ги знаеш какви са. Същевременно е и индианец. Нищо не на пречи да бъдем снизходителни към него, понеже е виновна дивата му природа. Не че мисли нещо лошо, само иска да се напечели и страда от многословие. Просто трябва да изрича тези дълги слова, иначе ще пукне.
В този миг Енрико Солано се приближи до Хенри; ноздрите му потрепваха, пръстите неспокойно стискаха пушката, очите му крадешком следяха безредните изстрели, идващи от брега.
— Имам голяма вина пред вас, сеньор Морган — заговори той и му подаде ръка. — В първия пристъп на болката при смъртта на любимия ми брат Алфаро, признавам си, бях виновен в това, че ви заподозрях в неговото убийство. — Очите на стария Енрико пламнаха от съкрушителен, но несъкрушим гняв. — Защото е било убийство, подло и страхливо, удар с нож в гърба на тъмно! Трябваше да разсъждавам по-трезво. Но бях зашеметен, а всички доказателства бяха против вас. Не се спрях дори пред мисълта, че моята дълбоко обичана и единствена дъщеря е ваша годеница; не се замислих и за това, че човек с вашата прямота, мъжественост и храброст не е способен да забие нож в гърба под прикритието на тъмнината. Съжалявам. Моля да ме извините. И съм горд отново да ви приема в семейството си като бъдещ съпруг на моята Леонсия.
Докато ставаше това чистосърдечно възвръщане на Хенри Морган в семейството Солано, Леонсия се дразнеше, че баща й, по латиноамерикански маниер, употребява толкова много изискани думи и изрази, когато е достатъчно само едно изречение, едно ръкостискане, един искрен поглед право в очите; мислеше си, че ако ролите бяха разменени, и Хенри, и Франсис биха се задоволили само с толкова. Защо, питаше се тя, защо хората от испанския й род трябва сякаш да се състезават в словесното си разточителство със словесното разточителство на ямайския негър?
А докато се подновяваше годежът на Хенри и Леонсия, Франсис, който се мъчеше да си даде незаинтересован вид, без да иска забеляза, че морякът със светложълта кожа, наричан Хуан, разисква нещо с останалия екипаж на предната палуба, многозначително свива рамене и разпалено размахва ръце.
ГЛАВА VII
— Сега изтървахме и двете свини, и двамата гринго! — завайка се на брега Алварес Торес, когато засилилият се вятър наду платната на „Анхелика“ и тя се отдалечи вън от обсега на изстрелите.
— Май че бих подарил три камбани на катедралата, само и само да останат на сто крачки от тази пушка! — заяви Мариано Веркара-е-Ихос. — А да имах власт над всичките гринго, те щяха да се озоват на оня свят толкова бързо, че дяволът е ада щеше да се види принуден да учи английски.
Алварес Торес заблъска с юмрук по седлото от безсилна злоба и разочарование.
— Царицата на моите мечти! — почти изплака той. — Тя отпътува, замина заедно с двамата Моргановци! Аз я видях да се качва на шхуната. Ами нюйоркският Ригън! Излезе ли от лагуната Чирики, шхуната може да се запъти направо към Ню Йорк. И тази свиня Франсис няма да е отсъствувал един месец и сеньор Ригън няма да преведе никакви пари.
— Няма да излязат от лагуната Чирики — тържествено изрече шефът. — Аз не съм неразумно животно. Аз съм човек. Знам, че няма да излязат. Не се ли заклех във вечна мъст? Слънцето залязва и залезът предсказва, че през нощта почти няма да има вятър. Стига да погледнете небето, и ще разберете. Вижте тези пухкави плаващи облачета. Дори и да има малко вятър, той ще е от североизток. Ще ги подкара направо към протока Чорера. Няма да посмеят да минат през него. Тоя чернокож капитан познава лагуната на пръсти. Той ще се опита да мине по околния път и да излезе край Бокас дел Торо или през протока Картаго. Но и така да направи, ние ще го надхитрим. Аз имам мозък, разум. Разум! Слушайте. Това е дълъг път. Ще се спуснем направо по брега до Лас Палмас. Там е капитан Росаро с „Долорес“.
— Оня взел-дал стар влекач, дето не може и да се помръдне ли? — попита Торес.
— Но като няма вятър тая нощ и няма вятър утре сутринта, той ще стигне „Анхелика“ — отговори шефът. — Напред, другари! Ще препускаме! Капитан Росаро ми е приятел. Само да кажа, и ще ми направи каквато поискам услуга.
На съмване грохналите хора се домъкнаха с капналите си коне през занемареното селце Лас Палмас до занемарения пристан, където извънредно занемарен влекач, който плачеше за пребоядисване, зарадва техния взор. Виещият се от камина пушек възвестяваше, че влекачът е под пара, и шефът уморено заликува.
— Добро утро, сеньор капитан Росаро! Радвам се да ви видя — поздрави той коравия испанец-капитан, който се беше излегнал върху навити въжета и сърбаше кафе от тракащо по зъбите му канче.
— Утрото щеше да е по-добро, да не ме беше разлюляла проклетата треска — кисело изсумтя капитан Росаро; ръката, която държеше канчето, раменете и цялото му тяло се тресяха така неудържимо, че горещата течност се плискаше по брадата и полуразголените му, обрасли с прошарена козина гърди. — На, адско изчадие! — кресна той и замери сканчето и съдържанието му слабо като клечка мелезче, очевидно негов слуга, което не бе имало сили да сдържи смеха си.
— Но слънцето ще изгрее и треската ще свърши работата си и ще ви остави — учтиво каза шефът, без да обърне внимание на проявеното от капитана раздразнение. — А и вие сте си свършили работата тук и се каните да потеглите за Бокас дел Торо, а ние ще дойдем с вас, всички, и ще изживеем рядко приключение. Ще пленим шхуната „Анхелика“, скована през цялата нощ в лагуната от затишието, ще арестувам сума хора, и вашата храброст и умение така ще се разчуят из цяла Панама, капитане, та ще забравите, че някога ви е докосвала треската.
— Колко? — без заобикалки попита капитан Росаро.
— Колко ли? — с изненада повтори шефът. — Това е държавен въпрос, скъпи приятелю. И това е точно на пътя ви за Бокас дел Торо. Няма да ви струва нито една допълнителна лопата въглища.
— Muchacho! Още кафе! — изрева на момчето капитанът на влекача.
Настъпи мълчание, през време на което и Торес, и шефът, и всичките му преуморени подчинени
