И за капитан Трефетен, зяпнал в гърбовете на своите заминаващи пасажери, не остана нищо друго, освен да го послуша. Той помогна на хората си да бутнат лодката, качи се вътре, хвана руля и се насочи към „Анхелика“. От време на време капитанът се озърташе и видя как купчинката хора на брега нарами багажа и изчезна зад непроницаемата зелена стена на растителността.
Те излязоха на нова просека и видяха четири пеони, които изсичаха и изкореняваха девствената тропическа гора, за да посадят на мястото й каучукови дървета за производство на автомобилни гуми. Леонсия вървеше начело, до баща си. Братята й Рикардо и Алехандро, натоварени с багаж, крачеха по средата; натоварени бяха и Франсис и Хенри, които вървяха последни. Това странно шествие бе посрещнато от строен, изправен, възрастен господин с вид на идалго, който препусна с коня си през повалени дървета и дупки от коренища, за да стигне при тях.
Господинът скочи от коня, щом зърна Енрико, свали сомбрерото си, когато позна Леонсия, стисна ръката на Енрико като стар негов приятел и с думи и поглед изрази възхищението си от дъщеря му.
Разговорът се водеше на скорострелен испански и молбата за коне бе посрещната с благосклонно съгласие, преди още да го запознаят с двамата Моргановци. Коня на самия хасиендадо, по латиноамериканския обичай, бе незабавно предложен на Леонсия; без много приказки, той скъси стремената и помогна на девойката да се качи на седлото. Чума, както обясни домакинът, намела всички ездитни коне на плантацията му, но главният надзирател все още имал здрав кон, който щял да бъде доведен веднага за Енрико.
Той стисна сърдечно н с достойнство ръката на Хенри и на Франсис и цели две минути многословно ги уверява, че всеки приятел на скъпия му приятел Енрико е и негов приятел. Когато Енрико попита плантатора за пътеките към Кордилерите и спомена нещо за земното масло, Франсис наостри уши.
— Да не искате да кажете, сеньор — започна той, — че в Панама са открили земно масло?
— Да, открили са — важно кимна плантаторът. — Ние знаехме, че на места избива земно масло и сме го знаели открай време. Но едва дружество „Ермосильо“ изпрати тайно инженери гринго и след това откупи земите. Казват, че това е голямо петролно поле. Но сам аз не разбирам нищо от петрол. Те имали много кладенци и работели с много сонди и петролът бил толкова много, че заливал околностите. Казват, че не могли да го спрат, толкова голямо е количеството и налягането. Трябва им петролопровод до океана и вече са започнали да го строят. А в това време петролът се стича надолу по клисурите — една неоправдана, огромна загуба.
— Не са ли направили резервоари? — попита Франсис и с вълнение си опомни за „Тампико Петролиъм“, в който беше вложена по-голямата част от собственото му състояние и за който, въпреки покачването на акциите му на борсата, не беше чул нищо, откакто бе напуснал Ню Йорк.
Плантаторът поклати глава.
— Транспортът — обясни той. — Превозването на материали от морето до кладенците с мулета се оказа невъзможно. Но те са завирили голяма част. Направили са езера от петрол, огромни резервоари в планински котловини, преградени със земни бентове, и пак не могат да спрат петрола и скъпоценното масло продължава да тече надолу по клисурите.
— Покрили ли са тези резервоари? — осведоми се Франсис, като си спомни за бедствен пожар в ранните дни на „Тампико Петролиъм“.
— Не, сеньор.
Франсис неодобрително поклати глава.
Трябва да ги покрият — каза той. — Една клечка кибрит, хвърлена от някой пиян или отмъстителен пеон, може да опожари всичко. Не си гледат интереса, не си гледат интереса.
— Но аз не съм „Ермосильо“ — забеляза плантаторът.
— Имах предвид дружеството „Ермосильо“, сеньор — обясни Франсис. — Аз се занимавам с петрол. Подобни нещастни случаи и престъпления са ми излизали през носа, защото са ми стрували стотици хиляди долари. Човек никога не знае кога ще се случи такова нещо. Знае само, че се случва…
Какво друго щеше да каже Франсис за целесъобразността да се предпазват петролните резервоари от глупави и озлобени пеони, остана неизвестно, защото в този миг към тях се приближи с пръчка в ръка главният надзирател на плантацията, устремил половината си внимание към новодошлите, а другата половина към работещата наблизо чета пеони.
— Сеньор Рамирес, ще бъдете ли така любезен да слезете от коня си — учтиво се обърна към него работодателят хасиендадо и щом Рамирес слезе, го представи на непознатите.
— Конят е ваш, приятелю Енрико — рече плантаторът. — Ако умре, моля ви при удобен случай да върнете седлото и юздите. А ако нямате удобен случай, моля да забравите, че трябва да ми изпратите нещо друго освен неизменния ви израз на обич към мене. Съжалявам, че вие и вашите спътници не можете да се възползувате от гостоприемството ми. Но шефът на полицията е същински кръвожаден копой, зная. Ние ще направим всичко възможно да го заблудим.
Щом Леонсия и Енрико възседнаха конете и багажът бе вързан с ремъци за седлата, кавалкадата потегли. Алехандро и Рикардо се хванаха за стремената на баща си и затичаха до него. Така се вървеше по-бързо и затова Франсис и Хенри направиха същото, като се хванаха за стремената на Леонсия. Торбата със сребърните долари бе здраво вързана за нейното седло.
— Това е някаква грешка — обясни плантаторът на своя надзирател. — Енрико Солано е почтен човек. Взима ли участие в нещо, то е винаги почтено. Сега се е свързал с тази работа, нямам представа каква е, но ето че Мариано Веркара-е-Ихос ги е подгонил. Трябва да го заблудим, ако дойде тука.
— Ето го, че идва — забеляза надзирателят, — и досега не е успял да намери коне.
Със съвсем естествен вид той се обърна към работещите пеони и със страшни заплахи взе да ги подканва да свършат както трябва поне половината от дневната си работа.
Плантаторът погледна под око бързо приближаващата се група мъже с Алварес Торес начело, но се престори, че не ги вижда, и започна да разсъждава с надзирателя как ще е най-лесно да изкоренят пъна, над който се трудеха пеоните.
Той отговори любезно на поздрава на Торес и учтиво, макар и с лек присмех, се осведоми дали не е повел тези хора да търсят петрол.
— Не, сеньор — отговори Торес. — Ние търсим сеньор Енрико Солано, дъщеря му, синовете му и двамата високи гринго, които са с тях. Трябват ни тъкмо тези двама гринго. Не са ли минали оттука, сеньор?
— Да, минаха. Аз си помислих, че и тях ги е хванала петролната треска: толкова бързаха, че не пожелаха поне от учтивост да поостанат и да кажат накъде са тръгнали. Нима са извършили някакво нарушение? Но този въпрос е излишен. Сеньор Енрико Солано е твърде почтен човек…
— В коя посока отидоха? — задъхано попита шефът, като си проби път между жандармите, които току- що беше настигнал.
И докато плантаторът и неговият надзирател се мъчеха да спечелят време и извъртаха и накрая им показаха съвсем друга посока, Торес забеляза, че един от песните се е опрял на лопатата си и напрегнато се вслушва. Тогава, докато плантаторът и надзирателят все още заблуждаваха шефа и той даваше нареждане да тръгнат по лъжливата следа, Торес скришом хвърли сребърен долар на слушащия ги пеон. Пеонът кимна в правилната посока, незабелязано хвана долара и се залови да подкопава корените на огромния пън.
Торес отмени заповедта на шефа.
— Ще тръгнем в противоположна посока — рече той, като намигна на шефа. — Едно пиленце ми каза, че нашият приятел греши и че те са отишли на другата страна.
Когато потерята пое по правилната следа, плантаторът и надзирателят се изгледаха с ужас и изумление. Само с движение на устните надзирателят предупреди господаря си да мълчи и бързо огледа купчинката работници. Виновният пеон работеше ревностно и задълбочено, но друг пеон с едва забележимо кимване го посочи на надзирателя.
— Ето го пиленцето! — извика надзирателят, спусна се при предателя и с все сила го раздруса.
От дрипите на пеона падна сребърният долар.
— Аха! — рече разбралият всичко хасиендадо. — Той изведнъж се е замогнал. Това е ужасно, да имам богати пеони. Без съмнение той е убил някого за тези пари. Набийте го и го накарайте да си признае!
