Сърцата на тримата

Нямаше повече кибрит.

Пеонът радостно се закиска при вида на тази нефтена река, така безсмислено похабена от него, после си спомни за пътеката в дъното на клисурата, втурна се надолу по склона и се натъкна на Франсис, който го посрещна с насочен срещу него автоматичен пистолет. Пеонът се смъкна ужасен на своите ожулени и изподрани колена и взе да моли за милост човека, когото бе предал два пъти през този ден, Франсис се вгледа, но не можа веднага да го познае поради издрасканите му и разранени лице и глава, превърнали се в някаква маска от спеклата се кръв.

— Amigo, amigo — преплиташе език пеонът.

Ала в този миг Франсис чу как по-долу в клисурата изтрополя камък, бутнат от нечий крак. В следващия миг той позна в тази развалина жалкото същество, на което бе дал половината уиски от манерката си.

— Е, amigo — заговори му Франсис на местния език, — изглежда, че са те подгонили.

— Ще ми вземат живота, ще ме бият до смърт, много са ядосани — отговори с разтреперан глас нещастникът, — Вие сте единственият ми приятел, баща и майка! Спасете ме!

— Знаеш ли да стреляш? — попита Франсис.

— Бях ловец в Кордилерите, преди да ме заробят, сеньор — отговори пеонът.

Франсис му даде автоматичния пистолет, заповяда му със знак да се укрие и каза да не стреля, докато не е сигурен в целта. И същевременно си помисли: „На игрището в Таритаун сега играят голф, И госпожа Белингъм седи на верандата на клуба, чуди се как ще навакса трите хиляди точки, с които е останала назад, и се моли да й се усмихне щастието. А аз… аз съм тука — боже, боже! — и пътя ми препречва река от нефт…“

Размишленията му се прекъснаха толкова неочаквано, колкото неочаквано се зададоха по пътеката шефът, Торес и жандармите. Също така неочаквано той гръмна с пушката си и пак така неочаквано те изчезнаха от погледа му. Франсис не можеше да каже дали е ударил единия от тях, или човекът просто бе паднал в стремежа си по-скоро да отстъпи. Преследвачите нямаха желание да се хвърлят напред и се задоволяваха да стрелят от гъстака, Франсис и неонът правеха същото, прикриваха се зад скали и храсти и често променяха позициите си.

След като мина един час, в пушката на Франсис остана само един патрон. Пеонът, благодарение на предупрежденията и заплахите на Франсис, имаше още два патрона в автоматичния си пистолет. Но този един час бе час, спечелен за Леонсия и близките й, и Франсис със задоволство си даде сметка, че всеки миг може да се обърне и да избяга, като прегази нефтената река. И тъй, всичко беше наред и щеше да си бъде наред, ако отгоре не беше ги връхлетяла друга дружина хора, която в движение откри огън иззад дърветата. Бяха плантаторът и неговите приятели хасиендадо, тръгнали да търсят избягалия пеон, макар Франсис и да не знаеше това. Той реши, че иде още една потеря, която го преследва. Това, че стреляха срещу него, убедително потвърждаваше предположението му.

Пеонът допълзя до Франсис, показа двата патрона в пистолета, преди да му го върне, и изразително го помоли да му даде кибрита си. След това със знак го подкани да прекоси дъното на клисурата и да се качи на отсрещната страна. Досещайки се наполовина за намерението на нещастника, Франсис се подчини, изстреля от новата благоприятна позиция последния патрон от пушката си срещу приближаващата се потеря и я накара отново да потърси прикритие долу в клисурата.

В следващия миг нефтената река избухна в пламъци от мястото, където пеонът я бе подпалил с клечка кибрит. След още един миг от самия кладенец горе на билото изригна на стотина фута височина фонтан от възпламенил се газ. А след още един миг надолу по клисурата срещу потерята на Торес и шефа рукна огнен поток.

Опърлени от жегата на пожарището, Франсис и пеонът се покатериха на отсрещния скат, заобиколиха и отминаха пламтящата пътека и тичешком излязоха на пътя по-горе.

ГЛАВА Х

Докато Франсис и пеонът бързаха нагоре по излязлата от клисурата пътека, самата клисура, долу, където в нея се вливаше земното масло, беше се превърнала в огнена река, която накара шефа, Торес и жандармите да изкачат стръмната стена на дола. В същото време дружината, преследваща пеона, се видя принудена да се покатери назад и нагоре, за да се избави от развилнелия се пожар в теснината.

Пеонът често се озърташе през рамо, докато най-сетне с радостен вик посочи втори стълб от черен пушек, който се вдигна във въздуха отвъд първия запалил се кладенец.

— Още! — закиска се той. — Има още кладенци. Всички ще се запалят. И така ония и всички като тях ще си платят за безбройните удари, които са ми нанесли. А там има и езеро, цяло море от петрол, колкото залива Хучитан, толкова е голямо.

И Франсис си спомни, че плантаторът му беше споменал за нефтено езеро под открито небе, направо в естествена падина, преградена със земен бент и съдържаща най-малко пет милиона варела петрол, който все още не можеше да се прекара до морето, за да се натоваря на кораби.

— Колко пари струваш ти? — явно ни в клин, ни в ръкав запита той пеона.

Но пеонът не го разбра.

— Колко пари струват дрехите ти, всичко, което имаш върху себе си?

— Половин песо, не, половината на половин песо — печално призна пеонът, като огледа онова, което бе останало от вехтите му дрипи.

— Какво друго притежаваш?

Нещастникът сви рамене, за да подчертае крайната си немотия, сетне добави с огорчение:

— Нищо освен дългове. Имам да давам двеста и петдесет песо и не ще мога да ги изплатя дорде съм жив, с този дълг ще си и умра, като някой болен от рак. Затова съм роб на хасиендадо.

— Ха! — Франсис не можа да сдържи усмивката си. — Струваш минус двеста и петдесет песо. Това не е дори и цифра, а някаква отвлечена представа за отрицателна величина, съществуваща само в математическото въображение на човека, а ето че изгаряш петрол за не по-малко от милиони песо. Ако ли пък почвата е рохкава и неустойчива и земното масло избива на повърхността покрай тръбите, има вероятност да се е подпалил петролът на цялото находище, да речем, за милиард долара. Знаеш, за една отвлечена величина, възлизаща на двеста и петдесет долара под нищото, ти си истински hombre, повярвай ми!

Ала пеонът от всичко това разбра само думата „hombre“.

— Аз съм мъж — гордо заяви той, изпъчи гърди и вдигна наранената си глава. — Аз съм „hombre“, аз съм мая.

— Индианец от племето мая? Ти? — рече с подигравка Франсис.

— Наполовина майя — без желание призна пеонът. — Баща ми е чист майя. Но жените маи в Кордилерите не го задоволяваха. Той взе, че се влюби в жена със смесена кръв от tierra caliente14. Така се родих аз; но после тя му изневери с един негър от Барбадос и той се върна да живее в Кордилерите. И аз, като баща си, съм бил роден да любя жена със смесена кръв от tierra caliente. Тя искаше пари, а аз изгарях от такова желание да я притежавам, че се продадох за двеста песо и станах пеон. И никога вече не видях нито нея, нито парите. От пет години съм пеон. От пет години робувам и ям бой и ето — след пет години дългът ми е не двеста, а двеста и петдесет песо.

А докато Франсис Морган и многострадалният полумайя навлизаха по-дълбоко в Кордилерите, за да настигнат другарите на Франсис, и докато петролните находища на Хучитан продължаваха да се забулват с все по-гъсти пушеци, още по-нататък, в сърцето на Кордилерите, назряваха други събития, предопределени да съберат на едно място всички преследвачи и всички преследвани — Франсис, Хенри, Леонсия и близките й, пеона, дружината плантатори и жандармите на шефа, а заедно с тях Алварес Торес, жаден не само да си осигури възнаграждението, обещано от Томас Ригън, но и да обладава Леонсия Солано.

В една пещера седяха мъж и жена. Хубава беше жената и млада — метиска, или жена със смесена кръв. При светлината на евтина газена лампа тя четеше на глас от подвързан с телешка кожа том, който беше испански превод на Блакстоун. Двамата бяха боси, облечени с дълги власеници с качулки, но без ръкави. Нейната качулка висеше на раменете и не закриваше буйните черни коси на главата. Обаче качулката на