— Ще стрелям в кладенеца и ще те убия! — заплаши го шефът.
— И да ме застреляте, и да ме удавите, нищо няма да спечелите — долетя отдолу гласът на Гилермо, — защото съкровището ще си остане в кладенеца.
Настъпи мълчание, всички на повърхността се питаха с очи какво да правят.
— А двамата гринго отиват все по-далече и по-далече — възмущаваше се Торес. — Чудесна дисциплина имат вашите жандарми, сеньор Мариано Веркара-е-Ихос!
— Това не ти е Сан Антонио — тросна му се шефът. — Това е пущинакът на Хучитан. Моите псета са послушни в Сан Антонио. В пущинака човек трябва да се държи с тях по-внимателно, иначе може да побеснеят и какво ще стане тогава с нас двамата?
— Това е проклятието на златото — тъжно се предаде Торес. — Как да не стане човек социалист, щом някакъв си гринго може да скове ръцете на правосъдието със златни вериги.
— Сребърни — поправи го шефът.
— Махайте се по дяволите! — викна Торес, — Както сам забелязахте, тука не е Сан Антонио, а пущинакът на Хучитан, и тука нищо не ми пречи да ви пратя по дяволите. Защо ще се караме един с друг заради вашата избухливост, щом благоденствието ни зависи от нашето единство?
— Освен това — долетя отдолу гласът на Гилермо — тука има по-малко от три педи вода. Не можете да ме удавите в нея. Току-що стигнах дъното и в ръката ми вече има четири кръглички сребърни песо. Дъното е постлано с пари. Ще пуснете ли въжето? Или ще ми дадете десет песо повече за тая гадна работа? Водата смърди като разорано гробище.
— Да, да! — завикаха те в кладенеца.
— Кое от двете? Ще пуснете въжето? Или още десет песо?
— Още десет песо! — закрещяха в хор жандармите.
— За бога, по-бързо! По-бързо! — изкряска шефът.
От дъното на кладенеца се чу плискане и ругатни, а по отпускането на въжето те разбраха, че Гилермо е слязъл от ведрото и събира монетите.
— Слагай ги във ведрото, драги Гилермо — обади се Рафаел.
— Слагам ги в джобовете си — чу се отдолу отговорът. — Сложа ли ги във ведрото, вие може да вдигнете първо него и съвсем да забравите да вдигнете след това и мен.
— Реатата може да се скъса от двойното тегло — предупреди Рафаел.
— Реатата може и да не издържи колкото волята ми, защото по този въпрос волята ми е непреклонна — каза Гилермо.
— Ако реатата се скъса… — започна пак Рафаел.
— Аз имам решение на този въпрос — отговори Гилермо. — Ще слезеш и ти. Тогава аз ще се кача пръв. После ще вдигнем съкровището във ведрото. И най-накрая ще се качиш ти. Така справедливостта ще възтържествува.
Рафаел чак зяпна от изненада и нищо не отговори.
— Ще слезеш ли, Рафаел?
— Не — отвърна жандармът. — Сложи всичкото сребро в джобовете си и се качи заедно с него.
— Готов съм да прокълна народа, който ме е родил — нетърпеливо забеляза шефът.
— Аз вече го прокълнах — рече Торес.
— Вдигайте! — извика Гилермо. — Всичко е в джобовете ми освен вонята и вече се задушавам. Вдигайте по-бързо, инак ще загина, а заедно с мен ще загинат и тристата песо. А пък те са повече от триста. Той трябва да е опразнил торбата си.
Доста напред, където пътеката ставаше стръмна и запъхтените изнурени коне бяха спрели да си починат, Франсис настигна другарите си.
— Никога вече няма да пътувам без звонкови пари на съответната държава — тържествено заяви той и им описа какво беше видял, скрит край изоставената плантация. — Хенри, когато умра и тръгна за небето, ще взема със себе си по-големичка торба с пари. Дори в там може да ме избавят от бог знае какви премеждия. Слушай. Те се сдърпаха като котки и кучета край кладенеца. Нямаха си вяра един на друг и не пускаха никого да слезе в кладенеца, преди да обещае, че ще предаде на другите всичките пари, които е намерил. Никакво подчинение. Стана нужда шефът да накара най-дребничкия н най-слабия да слезе долу срещу дулото на револвера. А когато слезе, той ги изнуди, преди да се качи пак горе. А когато се качи, те не изпълниха обещанието си и се нахвърлиха да го бият. Още го биеха, когато си тръгвах.
— Но сега торбата ти е празна — каза Хенри.
Което засега е най-голямата ни беда — съгласи се Франсис. — Да имах достатъчно песо, бих могъл вечно да държа потерята далече зад нас. Май че съм бил прекалено щедър. Не знаех колко евтино се продават. Но сега ще ви кажа нещо, от което ще ви настръхне косата. Торес, сеньор Торес, сеньор Алварес Торес, елегантният джентълмен и стар приятел на семейство Солано, води потерята заедно с шефа. Той се пука от яд, че се бавят. Малко остана да се скарат двамата заради това, че шефът не може да се наложи на хората си. Да, драги мои, и каза на шефа да се маха по дяволите. Много ясно го чух да казва на шефа да се маха по дяволите.
Пет мили по-нататък, където пътеката стръмно се спускаше надолу и отново се изкачваше на отсрещната страна през тъмна клисура, конете на Леонсия и баща й съвсем грохнаха, но Франсис накара всички да продължат напред, а сам той изостана. Даде им няколко минути преднина и продължи след тях като едноличен ариергард. Като походи малко, на едно открито място, където растеше само гъста ниска трева, Франсис се смая, когато в очите му се набиха следите от копитата на двата коня, врязали се в тревата като счупени чинии. В следите беше се събрала тъмна, слузеста течност, в която окото му веднага позна сурово земно масло. Това беше само началото, нещо като просмукали се капки от странична вадичка, отделила се някъде по-нагоре от главния поток. След стотина крачки той стигна и до самия поток, една нефтена река, която на този склон щеше да се превърне в бързей, ако беше вода. Но понеже беше земно масло, гъсто като петмез, то се стичаше надолу бавно, именно като петмез. И Франсис предпочете да спре тука, вместо да прегази лепкавата каша; той седна на един камък, сложи пушката от едната си страна, автоматичния пистолет от другата, сви си цигара и наостри уши да не пропусне първите звуци на приближаващата се потеря.
А битият пеон, заплашен с още бой, шибаше капналата си кобила и препускаше по брега на клисурата над Франсис, но тъкмо пред петролния кладенец изтощеното животно падна. С ритници той го накара да се изправи и го заудря с пръчка, докато кобилата, залитайки, побягна от него и се скри в джунглата. Обаче първият ден на приключенията му (макар и да не го знаеше) още не беше свършил. Пеонът също приклекна на един камък, подви крака, за да не стъпва в земното масло, сви си цигара, запуши и загледа изтичащия от кладенеца петрол. Стреснат от стъпките на приближаващи се хора, той избяга в близката джунгла, занаднича оттам и видя да се появяват двама непознати. Те отидоха направо при кладенеца, завъртяха желязното колело, регулиращо клапата, и намалиха още повече изтичането на земното масло.
— Стига толкова! — заповяда единият, който, изглежда, беше началник. — Завъртиш ли още, и налягането ще спука тръбите, за това най-грижливо ме предупреди инженерът гринго.
Слаба струя, в границите на безопасността, продължаваше да блика от устието на кладенеца и да се стича по планинския склон. Едва двамата мъже бяха свършили тази работа, когато пристигна група конници и скрилият се пеон позна в тях своя стопанин и надзирателите и хасиендадо от съседните плантации, за които преследването на избягал работник представляваше същото удоволствие, каквото ловът на лисици представлява за англичаните.
Не — казаха двамата работници, — те не са виждали никого. Но плантаторът, който яздеше начело, забеляза следите на кобилата, пришпори коня си и се понесе по дирята, а всички други препуснаха подире му.
Пеонът чакаше, допушваше цигарата си и размишляваше. Когато наоколо вече нямаше никого, той се реши да излезе, отвори докрай регулиращия механизъм и загледа как петролът заблика нагоре под напора на подземното налягане и потече по склона като истинска река. Същевременно се ослуша и долови бълболенето, гъгренето и клокоченето на изтръгващия се газ. Той не разбираше какво означава това и единственото, което му помогна да запази живота си за по-нататъшни приключения, бе фактът, че беше запалил цигарата с последната си клечка кибрит. Напразно тършуваше в дрипите си, зад ушите, в косата.
