на кърмата, откриха насрещен огън по влекача.
Хенри и Фраисис стояха на определените си места и докато чакаха да стигнат теснината на Ел Тигре, вземаха участие в леката престрелка.
— Моите поздравления, сър — каза на Франсис капитан Трефетен, чиято индианска кръв го караше да повдига глава и да надзърта през перилата, а негьрската кръв го заставяше да лежи така притиснат до палубата, сякаш се беше сраснал с нея. — На руля беше самият капитан Росаро и начинът, по който подскочи и се хвана за ръката, води до заключението, че вие много майсторски му я продупчихте с куршума си. Този капитан Росаро е много избухлив hombre12, сър. Бих казал, че го чувам да богохулствува в този миг.
— Приготви се за сигнала, Франсис — рече Хенри, остави пушката и внимателно заоглежда ниските брегове на островчетата от двете им страни. — Почти стигнахме. Не избързвай, преди да съм дал сигнала, и когато кажа „три“, хвърляй.
Влекачът беше на двеста ярда и бързо ги настигаше, когато Хенри даде знак. Той и Франсис се изправиха и при командата „три!“, метнаха тенекето и бирения сандък. Те полетяха на две страни и повлякоха подире си въжето с накачените на него тенджери, тенекета, бутилки и плавници.
Увлечени от задачата си, Хенри и Франсис останаха прави, за да видят как се опъва капанът от разни предмети, пръснали се по разпенената повърхност зад шхуната. Пушечен залп от влекача ги накара да се проснат по лице на палубата; но когато надникнаха пак през перилата, видяха как носът на влекача мина над въжето и го натисна надолу. След още една минута видяха влекача да забавя ход и да спира.
— Нещо се е оплело във винта! — извика с възторг Франсис. — Хенри, поздравявам те!
— Сега, ако вятърът не стихне… — скромно рече Хенри.
„Анхелика“ продължаваше да плава и неподвижният влекач ставаше все по-малък в далечината, но не толкова малък, че да не го видят как безпомощно засяда на плитчина и матросите слизат през борда и газят във водата около него.
— На всяка цена трябва да изпеем нашата песничка! — тържествуващо възкликна Хенри и подхвана първия куплет на „Гръб до гръб двамина с тебе“.
— Всичко това е прекрасно, сър — прекъсна ги капитан Трефетен, когато те довършиха припева (очите му блестяха, а рамената все още мърдаха в такт с песента). — Но вятърът стихна, сър. Ние спряхме. Как ще се измъкнем от залива Хучитан без вятър?
„Долорес“ не е претърпяла крушение. Ние само я задържахме. Някой негър ще се гмурне, ще очисти винта и тогава тя ще ни хване натясно.
— Не е чак толкова далече до сушата — отсъди Хенри, след като измери на око разстоянието, и се обърна към Енрико: — Какви хора има тука на брега, сеньор Солано? — попита той. — Маи или хасиендадо, кажете.
— И хасиендадо, и маи — отговори Енрико. — Но аз познавам тия места много добре. Ако шхуната е в опасност, на брега ще бъдем в безопасност. Ще получим коне и седла, и месо, и хляб. Отвъд са Кордилерите. Какво повече ни трябва?
— Ами Леонсия? — загрижено попита Франсис.
— Тя се е родила на седло и малко са американците, които биха могли да яздят наред с нея — отговори Енрико. — Няма да е зле, с ваше съгласие, да спуснем на вода голямата лодка, щом видим „Долорес“ да тръгва подире ни.
ГЛАВА VIII
— Всичко е наред, капитане, всичко е наред — уверяваше Хенри мелеза капитан, който стоеше до тях на брега и като че ли нямаше желание да се сбогува и да се върне на „Анхелика“, леко влачена от течението по застиналия в мъртво затишие залив Хучитан.
— Това се нарича отклонение — обясни Франсис. — Чудесна думичка: „отклонение“. И става още по- хубава, когато видиш, че си успял да отклониш удара на неприятеля.
— Ами ако не успееш? — възрази капитан Трефетен. — Тогава тя звучи като една проклета дума, която аз бих назовал
— Именно това се случи на „Долорес“, когато оплетохме винта й — засмя се Хенри. — Но ние не знаем значението на тая дума. Вместо нея употребяваме „отклонение“. За да ви докажем, че ще успеем, оставяме с вас двама от синовете на сеньор Солано.
Алварадо и Мартинес познават протоците на пръсти. Те ще ви изведат, щом духне благоприятен вятър. Шефът не се интересува от вас. Той гони нас и щом поемем към планините, ще се втурне по следите ни с всичките си хора.
— Не виждате ли? — намеси се Франсис. — „Анхелика“ е в капан. Ако останем на борда, той ще ни вземе в плен, а с нас и „Анхелика“. Но ние ще се отклоним и ще избягаме в планините. Той преследва нас. „Анхелика“ ще му избяга. А нас, то се знае, няма да ни хване.
— Да предположим, че все пак изгубя шхуната — настояваше мургавият капитан. — Ако се удари в скалите, ще я загубя, а протоците са много опасни.
— Тогава ще ви я платим, както вече ви казах — рече Франсис с явно нарастващо раздразнение.
— А пък разните други разноски…
Франсис измъкна бележник и молив, надраска някаква бележка и му я подаде с думите:
— Представете я на сеньор Мелчо Гонсалес в Бокас дел Торо. Тя е за хиляда златни долара. Той е банкер, мой агент, и ще ви ги плати.
Капитан Трефетен загледа с недоверие драскулките на хартийката.
— О, той има толкова — обади се Хенри.
— Да, сър, зная, сър, че господин Франсис Морган минава за богат джентълмен. Но колко е богат? Дали е поне толкова богат, колкото съм аз? Аз притежавам „Анхелика“, без да е обременена с каквито и да било дългове. Притежавам два градски парцела в Колон, незастроени. И притежавам четири парцела до пристанището в Белен, които ще ме направят много богат, когато „Юнайтед фрут къмпани“ започне да строи складовете си…
— Какво ти е оставил баща ти, Франсис? — попита на шега Хенри. — Или по-правилно, колко?
Франсис сви рамене и отговори неопределено:
— Повече, отколкото са пръстите на ръцете и краката ми.
— Долари ли, сър? — обади се капитанът.
Хенри рязко поклати глава.
— Хиляди ли, сър?
Хенри отново поклати глава.
— Милиони ли, сър?
— Сега улучи — отговори Хенри. — Господин Франсис Морган е достатъчно богат, за да купи почти цялата република Панама, като изключим от сделката канала.
Морякът с негърска и индианска кръв устреми изпълнените си с недоверие очи към Енрико Солано, който му отговори:
— Той е почтен човек. Зная. Аз осребрих негово писмо с нареждане до сеньор Мелхор Гонсалес в Бокас дел Торо да ми плати хиляда песо. Ей ги там в чувала.
Той кимна с глава към брега, където Леонсия седеше на донесения от шхуната багаж и се забавляваше да пълни една пушка уинчестър. Торбата, която капитанът бе отдавна забелязал, лежеше в краката й на пясъка.
— Много мразя да пътувам с вързани ръце — смутено обясни Франсис на белите мъже в групата. — Човек никога не знае кога може да му дотрябва някой и друг долар. Една вечер закъсах с повредена кола в Смит Ривър Корнърс, близо до Ню Йорк, само с чековата си книжка и, знаете ли, не можах да си купя в градчето дори пакет цигари.
— Веднъж в Барбадос повярвах на един бял господин, който беше наел шхуната за лов на хвърчащи риби… — подхвана капитанът.
— Е, довиждане, капитане — безцеремонно го прекъсна Хенри. — Няма да е зле да се върнеш на борда, защото ние тръгваме.
