Висенте, жандарм с кръгло като месечина лице, който приличаше повече на мексикански индианец, отколкото на мая или на панамски мелез, попадна пръв на следата.
Всички се струпаха като хрътки около дърво, на което се е скрил подгонен от тях опосум. И наистина това беше дърво или по-скоро изгнил и кух дънер на дърво, дванадесетина фута висок и около четири в диаметър. На пет фута от земята зееше хралупа. Над хралупата, забодено с шип, висеше листче хартия със същите размери, както и първото, което бяха намерили. На него пишеше: „100“.
Последва блъсканица, в която се загубиха десетина минути, защото пет-шест десни ръце се боричкаха коя първа да бръкне до дъното на хралупата и да стигне съкровището. Обаче хралупата беше по-дълбока от дължината на техните ръце.
— Ще отсечем дънера — извика Рафаел и зачука с дръжката на своето мачете, за да определи къде свършва хралупата. — Ще сечем всички заедно, ще преброим, каквото намерим вътре, и ще го разделим по равно.
Двамата водачи бяха вече съвсем подлудели и шефът бе започнал да заплашва, че щом се върнат в Сан Антонио, ще ги изпрати в Сан Хуан лешоядите да кълват мършата им.
— Но още не сме в Сан Антонио, слава богу — разчупи печата на мълчанието в трезвите си минути Аугустино, за да изрече нова мъдрост.
— Ние сме бедни хора и ще разделим парите честно и почтено — заговори Рафаел. — Аугустино е прав; слава богу, още не сме в Сан Антонио. Този богат гринго за един ден пръска за нас повече пари по пътя, отколкото бихме могли да спечелим за цяла година в родното си място. Ако ме питате мене, аз съм за революцията, та всички да имат достатъчно пари.
— И водач да бъде богатият гринго — добави Аугустино. — Защото, докато той води по този начин, бих могъл да вървя подире му цял живот.
— Ако те — кимна Рафаел в знак на съгласие и посочи с очи Торес и шефа, — ако те не ни дадат възможност да приберем това, което боговете са разпилели за нас, тогава ще ги пратим на самото дъно на пъкъла. Ние сме мъже, не сме роби. Светът е широк. Кордилерите са пред нас. Ще бъдем всички богати и свободни и ще си живеем в Кордилерите, където индианските девойки са страшно хубави и съблазнителни…
— И веднъж завинаги ще се отървем от жените си, дето са в Сан Антонио — обади се Висенте. — Хайде сега да отсечем това скъпоценно дърво.
Те развъртяха своите мачете и гнилото, заприличало на сюнгер дърво лесно се поддаде на тежките, врязващи се в него удари на остриетата. А когато дънерът падна, те преброиха и честно си поделиха не сто, а сто четиридесет и седем сребърни долара.
— Щедър е тоя гринго! — рече Висенте. — Оставя повече, отколкото обещава. Да няма още там?
И от купчината гнили парчета, голяма част от които се бяха разтрошили на прах под ударите им, те измъкнаха нови пет монети, като изгубиха още десет минути и с това окончателно влудиха Торес и шефа.
— Не си дава труд да брои тоя богат гринго — каза Рафаел. — Просто отваря торбата и сипва. И това е същата торба, с която е препускал до брега в Сан Антонио, когато с динамит вдигна във въздуха стената на нашия затвор.
Преследването започна отново и всичко вървеше добре половин час, докато стигнаха до изоставено стопанство, наполовина завладяно вече от настъпващата джунгла. Порутена къща със сламен покрив, съборили се бараки за работници, разнебитена ограда за добитъка, от чиито колове бяха прераснали клони и се бяха превърнали в зелени дървета, и кладенец, изглежда наскоро използуван, защото ведрото бе закачено за геранилото с парче нова реата13 — всичко това показваше, че тук човекът не бе успял да укроти дивата природа. А на геранилото, на лично място, бе забодено познатото на всеки листче, на което пишеше: „300“.
— Пресвета Богородичке!… Цяло състояние! — провикна се Рафаел.
— Дано дяволът да го измъчва за вечни времена на самото дъно на пъкъла! — обади се Торес.
— Той плаща по-добре от вашия сеньор Ригън — язвително подхвърли отчаяният и възмутен шеф.
— Неговата торба със сребро не е без дъно — отвърна Торес. — Изглежда, ще трябва да приберем всичките му пари и едва след това ще можем да го хванем. Но приберем ли веднъж парите, опразни ли се торбата, ще го хванем.
— Сега да продължим нататък, приятели — с подмилкващ се тон заговори шефът на потерята. — После ще се върнем и на спокойствие ще вземем среброто.
Аугустино пак разчупи печата на мълчанието.
— Човек никога не знае по кой път ще се върне, ако се върне изобщо — песимистично изрече той. Вдъхновен от бисера на мъдростта, който беше отронил, той ги ощастливи с още един: — По-добре триста парчета в ръката, отколкото три милиона на дъното на някой кладенец, който може никога да не видим пак.
— Някой трябва да слезе в кладенеца — рече Рафаел и за опит опъна с цялата си тежест плетеното въже. — Вижте! Реатата е здрава. Ще свалим някого с нея. Кой е храбрецът, който ще слезе долу?
— Аз — предложи Висенте. — Аз ще бъда храбрецът, който ще слезе долу…
— И ще открадне половината от намереното — допълни Рафаел с възникналото у него тозчас подозрение. — Ако слезеш, първо ще ми изброиш парите, които вече имащ. После, когато се качиш, ще можем да те претърсим, за да знаем колко си намерил. След това, като разделим всичко по равно, ще ти върнем и другите пари.
— Тогава няма да слизам заради другари, които ми нямат вяра — упорито каза Висенте. — Тука, пред кладенеца, съм толкова богат, колкото и всеки от вас. Че защо тогава да слизам? Чувал съм хора да загиват на дъното на кладенци.
— Слизай, за бога! — кресна шефът. — По-бързо! По-бързо!
— Много съм дебел, а въжето не е достатъчно здраво и няма да сляза — каза Висенте.
Всички загледаха Аугустино, мълчаливеца, който вече беше изрекъл повече, отколкото обикновено казваше за цяла седмица.
— Гилермо е най-слаб и най-лек — промълви Аугустино.
— Гилермо ще слезе долу! — подхванаха в хор останалите.
Но Гилермо страхливо надзърна в отвора на кладенеца, дръпна се заднишком, заклати глава и се закръсти.
— Не слизам дори и за свещеното съкровище в тайния град на маите! — промърмори той.
Шефът измъкна револвера си и с поглед потърси одобрението на другите членове на потерята. С очи и кимане на глави те дадоха съгласието си.
— Заклевам те в божието име да слезеш! — заплаши той дребничкия жандарм, — И побързай, инак така ще те наредя, че никога вече нито да се качваш, нито да слизаш, ами да си останеш тука и вечно да гниеш край тая проклета дупка… Право ли ще е, приятели, да го убия, ако не слезе?
— Право ще е! — завикаха другите.
И Гилермо наброи с разтреперани пръсти монетите, които вече беше събрал, закръсти се, примрял от страх, приближи се, побутван от другарите си, стъпи на ведрото, седна отгоре му, стисна го с крака и се загуби в тъмния отвор.
— Спрете! — закрещя той от кладенеца. — Спрете! Спрете! Вода! Стигнах водата!
Тези, които бяха на геранилото, го задържаха с тежестта си.
— Трябва да ми дадете десет песо повече — извика Гилермо.
— Ще ти дадем ние едно кръщене! — изкрещя някой и всички се заобаждаха:
— Ще се насърбаш с вода днес!
— Сега ще пуснем геранилото!
— Ще прережем въжето!
— Тъкмо ще има един по-малко при делбата!
— Водата е много страшна — отговори Гилермо като някой призрак от тъмните глъбини. — Има полуживи гущери и мъртва птица, която смърди. А може да има и змии. Това, което трябва да направя, заслужава десет песо.
— Ще те удавим! — изкрещя Рафаел.
