стареца бе нахлупена на челото му като на монах. Лицето му, гордо и сурово, с остър гърбав нос, беше лице на чистокръвен испанец. Точно такова трябва да е било лицето на Дон Кихот. Но имаше разлика. Очите на този старец тънеха във вечния мрак на слепеца. Той никога не можеше да види вятърна мелница, за да се нахвърли срещу нея с копието си.
Хубавата метиска му четеше, а той седеше, слушаше и размишляваше в поза, която по нищо не се различаваше от позата на Роденовия „Мислител“. Нито беше мечтател, нито човек, който воюва с вятърни мелници като Дон Кихот. Въпреки слепотата, забулила за него завинаги видимия лик на света, той беше човек на действието, а душата му в никой случай не беше сляпа и безпогрешно прозираше под външния вид на нещата в сърцето и душата на този свят и четеше най-скритите му грехове и злодеяния, както и благородство и добродетели.
Той вдигна ръка, прекъсна четенето и започна да разсъждава на глас за смисъла на това, което бе чул.
— Законите на хората — бавно и уверено заговори той — са днес игра на хитроумие. Не безпристрастието, а хитроумието е оръжието на закона днес. Законът поначало е бил полезен, ала похватите на закона, приложението му са повели хората по лъжливи пътища. Те са взели погрешно начина за цел, средствата за решение. И все пак законът си е закон и е необходим, и е полезен. Само че законът, както го прилагат днес, се е отклонил от правия път. Съдии и адвокати ш устройват състезания и схватки по хитроумие и ученост и съвсем забравят за ищците и ответниците, които стоят пред тях и им плащат, които търсят безпристрастие и справедливост, а не хитроумие и учени приказки, И въпреки това старият Блакстоун е прав. В самия корен, на самото дъно, в основите на величествената сграда на правосъдието лежи пламенният и искрен стремеж на непокварените хора към справедливост и безпристрастие. Но какво беше казал Наставникът? „Те изобретиха много неща.“ И законът, полезен поначало, бе така извратен от тяхната изобретателност, че не служи нито на тъжителите, нито на пострадавшите, а само на затлъстелите съдии и на мършавите и гладни адвокати, които си спечелват име и мазен търбух, ако докажат, че са по-умни от противниците си и от съдиите, които произнасят решенията. Той млъкна, все още в позата на Роденовия „Мислител“ и потъна в размисъл, а метиската зачака обичайния знак да поднови четенето. Най-сетне, сякаш изтръгнал се от унес, в който е претеглял съдбините на цели вселени, старецът заговори пак:
— Но ние тука, в панамските Корделиери, имаме закон, който е справедлив, правилен и безпристрастен. Ние не сме подчинени на никого и не служим дори и на търбуха. Власеницата, а не сукнената дреха води към безпристрастието в решенията на съдията. Чети нататък, Мерседес. Блакстоун е винаги прав, стига винаги правилно да го четеш… Това, разбира се, е „парадокс“ и точно това обикновено представляват съвременните закони: парадокс. Чети нататък. Блакстоун е самата основа на човешкото правосъдие, но — боже мой! — колко много злини хитро се вършат от хитри хора в неговото име!
Подир десетина минути слепият мислител вдигна глава, помириса въздуха и даде на девойката знак да спре.
Като забеляза това, тя също подуша въздуха.
— Може би лампата пуши, о, Справедливи — забеляза тя.
— То е от запален петрол — каза старецът. — Но не е от лампата. Миризмата идва отдалече. Освен това чух да се стреля в клисурите.
— Аз не съм чула нищо… — започна девойката.
— Дъще, ти, която виждаш, нямаш нужда да чуващ като мен. Аз чух много изстрели в клисурите. Заповядай на моите деца да узнаят какво е станало и да доложат.
С почтителен поклон, който старецът не можеше да види, но с изострения си слух и точния усет за всяко нейно движение бе доловил, че младата жена повдигна завесата от одеяла и излезе на дневна светлина. От двете страни на входа на пещерата седеше по един мъж от съсловието на пеоните. Всеки беше въоръжен с пушка и мачете, а в поясите им бяха затъкнати голи ножове. Когато чуха заповедта на девойката, двамата се изправиха и се поклониха — не на нея, а на заповедта и на невидимия източник на заповедта. Единият от тях почука с дръжката на своето мачете по камъка, на който беше седял, след това долепи ухо до камъка и се ослуша. В действителност камъкът представляваше оголен край на рудна жила, която минаваше през сърцето на планината и излизаше на отсрещната страна. А там, пред ширна гледка на снишаващи се склонове на Кордилерите, седеше друг пеон, който първо се ослуша с ухо, долепено до също такъв къс руда, а след това зачука в отговор със своето мачете. Сетне отиде при едно полуизсъхнало високо дърво на пет- шест крачки от камъка, мушна ръка в хралупата му и задърпа скритото там въже, като човек, който бие камбана на звънарница.
Но не се чу никакъв звук. Вместо това величествен клон, отделящ се на петдесетина фута над главата му от дънера на дървото като рамо на семафор, се заклати нагоре и надолу, сякаш наистина беше семафор. На две мили от него от билото на планината му отговори клонът на също такова дърво семафор. Още по- нататък и по-надолу по склоновете бляскащо на слънцето ръчно огледало препредаде със светлинни знаци заповедта на слепеца от пещерата. И цялата тази част на Кордилерите заговори с условния език на кънтящи рудни жили, слънчеви блясъци и клатещи се дървесни клони.
Докато Енрико Солано, напет и изправен на коня като индиански младеж, съпровождан от двете страни от хваналите се за седлото му синове Алехандро и Рикардо, гледаше да използува колкото може по-добре времето, печелено от Франсис в ариергарден бой с жандармите, Леонсия на своя кон и Хенри Морган изоставаха. Ту тя, ту той непрекъснато се обръщаха назад, за да видят дали Франсис не ги настига.
Хенри изварди удобен случай и тръгна обратно. Пет минути след това, загрижена не по-малко от него за безопасността на Франсис, Леонсия се опита да обърне коня си. Но той не искаше да се раздели с препускащия напред кон, не й се подчини, разрита се, вдигна се на задните си крака и упорито затъпка на място. Девойката слезе, хвърли поводите на земята — по такъв начин в Панама спъват оседлан кон — и тръгна обратно пеша. Тя вървеше толкова бързо подир Хенри, че беше, кажи-речи, зад гърба му, когато той пресрещна Франсис и пеона. В следващия миг и Хенри, и Франсис вече я мъмреха за постъпката й, но в гласовете и на двамата неволно се промъкваше нежността на влюбения и макар нито на единия, нито на другия да беше приятно да я долови.
Понеже се вслушваха повече в сърцата, отколкото в разума си, те бяха съвсем изненадани, когато от заобикалящите ги джунгли изскочи дружината плантатори с насочени срещу тях пушки. При все че преследвачите хванаха избягалия пеон и веднага се заловиха да го ритат и бият с юмруци, нищо лошо нямаше да се случи на Леонсия и двамата Моргановци, ако с тях беше собственикът на пеона, старият приятел на семейството Солано. Но той лежеше близо до горящото петролно поле и се тресеше от пристъпа на маларията, която ги измъчваше всеки трети ден.
Въпреки че с безмилостните си удари накараха пеона да падне на колене и с ридания да се моли за пощада, плантаторите се показаха изискано учтиви спрямо Леонсия и не проявиха особена враждебност към Франсис н Хенри, макар и да им вързаха ръцете на гърба, като се канеха да ги поведат нагоре по склона на клисурата, където бяха оставили конете си. Но върху пеона те продължаваха да изкарват яда си с присъщата на латиноамериканците жестокост.
Обаче съдбата бе отредила да не могат да направят нищо с пленниците си. Надали радостни викове, на сцената изникнаха, жандармите на шефа, шефът и Алварес Торес. Веднага се вдигна врява на бърз като картечница и отсечен развален испански — всички участници на двете потери се мъчеха да обясняват и да искат обяснеше в един глас. И докато всички говореха едновременно и никой нищо не можеше да разбере, Торес използува общата бъркотия, кимна на Франсис, изгледа победоносно Хенри, изправи се пред Леонсия и ниско и се поклони с дълбоката почит и учтивост на истински идалго.
— Слушайте! — тихо каза той, когато девойката с погнуса протегна ръка да го спре. — Не ме разбирайте криво. Не изпадайте в грешка. Аз съм тука, за да ви спася и да ви защитя, каквото и да стане. Вие сте царица на моите мечти. Готов съм да умра заради вас, и то с радост, макар че с още по-голяма радост бих живял за вас.
— Не разбирам — рязко отвърна Леонсия. — Не виждам защо трябва да се говори за живот или смърт. Ние не сме сторили нищо лошо. Аз не съм сторила нищо лошо, нито пък баща ми. Нито Франсис Морган, нито Хенри Морган. Следователно, сеньор, тука не става дума за живот или смърт.
Хенри и Франсис бяха си пробили път по-близо до Леонсия и застанали от двете й страни, се ослушваха и чуха сред многогласите викове и крясъци разговора й с Торес.
— Положително става дума за най-сигурна смърт на Хенри Морган чрез обесване — настоя Торес. —
