Обвинението, че е убил Алфаро Солано, родния ви чичо и роден брат на баща ви, е доказано извън всякакво съмнение. Да се спаси Хенри Морган, няма никаква възможност. Но аз съм напълно сигурен, че мога да спася Франсис Морган, ако…
— Ако? — попита Леонсия и зъбите й изтракаха почти като на женски леопард.
— Ако… се покажете мила и се омъжите за мен — каза Торес с удивително спокойствие, при все че двамата гринго, безпомощни, с вързани на гърба ръце, го изгледаха едновременно с такъв поглед, сякаш бяха готови направо да го изядат.
В неподправен изблик на страст, след като е бърз поглед все пак първо се увери в безпомощността на двамата Моргановци, Торес сграбчи ръцете й в своите и се опита да я убеди:
— Леонсия, като ваш съпруг, бих могъл да направя нещо за Хенри. Може дори да успея да му спася живота, ако се съгласи незабавно да напусне Панама.
— Испанско куче! — изръмжа Хенри н се загърчи да освободи вързаните си ръце.
— Английско псе! — отвърна Торес и с все сила удари Хенри с опакото на ръката си по устата.
В същия миг кракът на Хенри се стрелна напред и нанесе на Торес такъв ритник, че той залитна към Франсис, който не закъсня да го ритне на свой ред. Те продължиха да подритват Торес един към друг, докато жандармите не се нахвърлиха върху двамата беззащитни гринго и не започнаха да ги налагат. Торес не само насърчаваше жандармите, но и сам той измъкна нож; под напора на кипналата от гняв и обида латиноамериканска кръв разправията можеше да завърши с кървава трагедия, ако отнякъде не бяха безшумно изникнали двадесетина въоръжени мъже и не бяха все така безшумно станало господари на положението. Някои от тайнствените пришълци бяха облечени с памучни фланелки и панталони, а други с дълги власеници с качулки.
Жандармите и плантаторите се отдръпнаха, обзети от ужас, и се закръстиха с молитви и възклицания:
— Слепия разбойник!
— Жестокия съдник!
— Това са негови хора!
— Загубени сме!
Обаче многострадалният пеон изскочи напред и падна на окървавените си колена пред мъж със строго лице, който, както по всичко личеше, предвождаше хората на Слепия разбойник. От устата на пеона се изтръгна поток високи жалби за правосъдие.
— Знаеш ли какво е това правосъдие, което търсиш? — с гърлен глас го попита главатарят.
— Да, Жестокото правосъдие — отговори пеонът. — Аз зная какво значи да търсиш Жестокото правосъдие и пак се обръщам към него, защото търся справедливост и съвестта ми е чиста.
— Аз също искам Жестокото правосъдие! — извика Леонсия с бляскащи очи и добави полугласно на Франсис и Хенри: — Макар и да не зная какво е това Жестоко правосъдие.
— Не мога да си представя да бъде по-несправедливо от правосъдието, което можем да очакваме от Торес и шефа — също полугласно отговори Хенри, след това смело се изстъпи пред закачуления главатар и високо заяви: — И аз искам Жестокото правосъдие!
Главатарят кимна.
— И аз — тихо промърмори Франсис и след това го повтори високо.
Жандармите, изглежда, не влизаха в сметката, а плантаторите изявиха готовност да се подчинят на всяка присъда, която би могъл да произнесе Слепия разбойник. Само шефът възрази.
— Може би не знаете кой съм аз! — развика се той. — Аз съм Мариано Веркара-е Ихос, от стар и именит род, човек с дългогодишна и честна служба. Аз съм шефът на полицията в Сан Антонио, най-близкият приятел на губернатора, и се ползувам с високо доверие пред правителството на Панама. Аз съм законът. Има само един закон и едно правосъдие и това са законът и правосъдието на Панама, а не на Кордилерите. Аз протестирам против този закон на планината, който вие наричате Жестоко правосъдие! Ще изпратя войска срещу Слепия ви разбойник и лешоядите ще кълват костите му в Сан Хуан!
— Помнете — саркастично подхвърля Торес на разлютилия се полицейски началник, — че това не е Сан Антонио, а пущинакът на Хучитан. А също така, че нямате никаква войска.
— Били ли са тези двама мъже несправедливи спрямо някой от онези, които търсят Жестокото правосъдие? — попита неочаквано главатарят.
— Да — потвърди пеонът. — Те ме биха. Всички ме биха. Тези също ме биха, и то без причина. Ръката ми е цялата в кръв. Тялото ми е покрито със синини и рани. Аз пак се обръщам към Жестокото правосъдие и обвинявам тези двама в несправедливост.
Главатарят кимна и заповяда на хората си да разоръжат всички пленници и да се приготвят за път.
— Справедливост!… Искам справедливост, равна за всички! — провикна се Хенри. — Ръцете ми са вързани на гърба. Трябва или да вържете ръцете на всички, или да няма вързани ръце. Освен това, да се ходи така, с вързани ръце, е много трудно.
Сянка от усмивка се мярна по устните на главатаря и той нареди на хората си да прережат ремъците, това оскърбително доказателство за неравенството, от което се оплака Хенри.
— Е-хей! — широко се усмихна Франсис на Леонсия и Хенри. — Много смътно си спомням, че горе-долу преди милион години съм живял в тихо старо градче, наричано Ню Йорк, където глупаво си въобразявахме, че никога не е имало по-диви и по-проклети хора, които са те пердашили на голф, изпращали са полицейски инспектор на електрическия стол, воювали са с Тамани15 или са обявявали четири без коз, когато са имали пет сигурни взятки в ръка.
— Я! — възкликна Хенри подир половин час, когато пътеката ги изведе на било, откъдето се откриваше гледка на по-високите била отвъд. — Я, да ме вземат дяволите, да ме вземат! Тези издокарани със зебло хубостници не са нито животни, нито диваци.
Виж, Франсис! Те познават семафора! Погледни ей това дърво там и онова голямото оттатък клисурата. Виж как им се клатят клоните.
След като изминаха последните няколко мили с вързани очи, пленниците бяха въведени в пещерата, където царуваше Жестокото правосъдие. Когато им махнаха кърпите, те се оказаха в огромна висока пещера, осветена от множество факли, пред тях, на изсечен в скалата трон, седеше сляп беловлас мъж с власеница, а в краката му, допряла рамо до неговите колена — хубава метиска.
Слепецът заговори и в тънкия му, кънтящ като сребърно звънче глас прозвуча преклонната възраст и мъдростта на тежкия опит.
— Някой е призовал Жестокото правосъдие. Говорете! Кой търси справедлива присъда?
Всички се смълчаха, дори и шефът не можа да събере смелост да протестира против закона на Кордилерите.
— Тука има жена — продължи Слепия разбойник. — Нека тя говори първа. Всички смъртни мъже и жени са виновни в нещо или пък тези около тях хвърлят върху им някаква вина.
Хенри и Франсис понечиха да я спрат, но девойката се усмихна на двамата и се обърна към Жестокия съдник с ясен и звънлив глас:
— Аз само помогнах на човека, с когото съм сгодена, да се избави от смъртно наказание за убийство, което не е извършил.
— Ти каза — рече Слепия разбойник. — Ела при мен.
Облечени с власеници мъже я заведоха при слепеца и я накараха да коленичи в краката му, което еднакво развълнува и разтревожи двамата влюбени в нея Моргановци. Метиската сложи ръката на стареца върху главата на Леонсия. За цяла минута настъпи тържествено мълчание: нетрепващите пръсти на Слепия почиваха на челото й и проверяваха туптенето на кръвта на слепоочията й. После старецът дръпна ръката си и се облегна на трона, докато вземе решение.
— Стани, сеньорита — промълви той. — Сърцето ти е чисто от всякакво зло. Ти си свободна… Кой друг търси Жестокото правосъдие?
Франсис веднага пристъпи напред.
— Аз също помогнах на този мъж да избегне незаслужена смърт. Този мъж и аз носим едно и също име и сме далечни сродници.
Той също коленичи и усети меките пръсти леко да се плъзгат по веждите и слепоочията и накрая да
