сандъка и също го подуши.
— Нищо не усещам — заяви той. — В този сандък няма нищо, което да мирише. Какво ли може да е? Този кабалиеро, каза, че било ценно.
— Кабалиеро! — изсумтя друг жандарм. — По ми се вярва бащата на стария да е продавал развалена риба из улиците на Колон, пък и бащата на баща му също. Всеки просяк лъже, че е потомък на конкистадорите.
— А защо пък да не е, Рафаел? — сопна му се Педро Сурита. — Не сме ли всички ние техни потомци?
— Няма съмнение — на драго сърце се съгласи Рафаел. — Конкистадорите изклаха много…
— И бяха прадеди на онези, които останаха живи — довърши вместо него Педро и предизвика общ смях. — И все пак аз съм, кажи-речи, готов да дам едното песо, за да узная какво има в този сандък.
— Ето го Игнасио! — зарадва се Рафаел на влезлия ключар, чиито подпухнали очи издаваха, че току-що се е събудил след сиестата9 си. — На него не са му платили да бъде честен. Хайде, Игнасио, задоволи любопитството ни и ни кажи какво има в този сандък.
— Че отде да знам? — рече Игнасио и се вторачи в предмета на техния интерес. — Аз ей сега се събудих.
— Значи, на теб не са ти платили да бъдеш честен, нали? — попита Рафаел.
— Милостива майко божия, че кой е този, дето ще ми плати да бъда честен? — изненада се ключарят.
— Тогава вземи ей оная брадвичка и отвори сандъка — без заобикалки му каза Рафаел.
— Ние не можем, защото колкото е вярно, че Педро трябва да раздели двете песо с нас, толкова е вярно и това, че на нас са ни платили да бъдем честни. Отворя сандъка, Игнасио, че инак ще умрем от любопитство.
— Ние ще погледнем, само ще погледнем — припряно промърмори Педро, когато ключарят разкова и повдигна една от дъските с острието на брадвичката. — После пак ще заковем сандъка и… Мушни си ръката вътре, Игнасио. Какво има там?… А? Какво напипа? Аа!
След дълго дърпане и теглене ръката на Игнасио се появи отново, стиснала картонена кутия.
— Изваждай внимателно, че нали ще трябва да слагаме обратно — предупреди тъмничарят.
Когато най-сетне амбалажната и тънката хартия бяха отвити, очите на всички се впиха в голямо шише уиски.
— Каква прекрасна опаковка! — промърмори със страхопочитание Педро. — Трябва да е много хубаво, та да полагат за него такива грижи.
— Това е уиски американо — въздъхна един от жандармите. — Само веднъж съм пил уиски американо. Чудесно е. То ми даде такава смелост, че изскочих на арената в Сантос с голи ръце срещу разярен бик. Вярно е, че бикът ме повали, но нали изскочих на арената!
Педро взе бутилката и понечи да й счупи гърлото.
— Чакай! — извика Рафаел. — На теб са ти платили да бъдеш честен.
— Сам този, който ми е платил, не е честен — възрази Педро. — Това нещо е контрабанда. За него не е платено мито. Старецът носи контрабандна стока. Хайде сега с благодарност и чиста съвест да встъпим във владението й. Ще я конфискуваме! Ще я унищожим!
Без да чакат бутилката да мине от ръка на ръка, Игнасио и Рафаел разопаковаха други и им отчупиха гърлата.
Три звезди, екстра качество! — ораторствуваше в настъпилото мълчание Педро Сурита, като сочеше и търговската марка. — Нали знаете, гринго имат само хубаво уиски. Една звезда показва, че е много хубаво; две звезди, че е отлично; три звезди, че е великолепно, най-хубаво и по-хубаво от най-хубавото. О, аз зная. Гринго са силни по силните питиета. Те не признават пулке.
— Ами четири звезди? — попита Игнасио; гласът му беше дрезгав от уискито, влажните му очи блестяха.
— Четири звезди? Приятелю Игнасио, четири звезди или ще ти докарат мигновена смърт, или ще те пренесат в рая.
Не се минаха много минути и Рафаел вече прегръщаше друг жандарм, наричаше го свой брат и твърдеше, че на хората им трябва много малко, за да бъдат щастливи на тази земя.
— Старецът е глупак, три пъти глупак, три пъти по три пъти глупак — обади се Аугустино, жандарм с мрачно лице, който за първи път си отваряше устата.
— Viva Аугустино! — провъзгласи Рафаел. — Трите звезди извършиха чудо. Гледайте! Не са ли отключили устата на Аугустино?
— А старецът си е три пъти по три пъти глупак! — яростно ревеше Аугустино. — Това божествено питие е било негово, съвсем негово, и той е пътувал с него пет дена сам от Бокас дел Торо и не си е сръбнал нито една глътчица! Такива глупаци като него човек трябва да слага голи върху мравуняк, ето какво ще ви кажа!
— Старецът е мошеник — рече Педро. — И като дойде утре да прибере трите си звезди, аз ще го арестувам за контрабанда. Ще можем всички да се гордеем с това.
— Ако унищожим доказателствата… ей така? — попита Аугустино и отчупи гърлото на нова бутилка.
— Ще запазим доказателствата… ей така! — отговори Педро и трясна една празна бутилка на каменните плочи. — Слушайте, другари. Сандъкът беше много тежък… нали всички сте съгласни? Той падна. Бутилките се счупиха. Уискито изтече и така ние разбрахме за контрабандата. Сандъкът и счупените бутилки ще бъдат достатъчно доказателство.
Колкото повече намаляваше уискито, толкова повече се увеличаваше врявата. Един жандарм се скара с Игнасио за някакъв забравен дълг от десет сентаво. Двама други седяха прегърнати на пода и оплакваха нещастния си семеен живот. Аугустино с разточително многословие обясняваше своята философия, че мълчанието е злато. А Педро Сурита се разчувства на тема „братство“.
— Дори и моите затворници — ломотеше той. — Аз ги обичам като братя. Животът е тъжен. — Бликналите от очите му сълзи го накараха да замълчи и да пийне още една глътка. — Моите затворници са като собствените ми деца. Сърцето ми кърви от мъка за тях. Вижте. Аз плача. Хайде да им дадем и на тях. Нека и те да изживеят миг щастие. Игнасио, най-обичан братко. Направи ми услуга. Виж, аз ридая на гърдите ти. Занеси една бутилка от този еликсир на оня гринго Морган. Кажи му колко ми е мъка, че утре трябва да бъде обесен. Предай му моите поздрави и го покани да си пийне и да бъде щастлив днес.
Когато Игнасио излезе да изпълни поръчението, жандармът, който някога бе изскочил на арената в Сантос, зарева:
— Бик ми дайте! Дайте ми бик!
— Той иска бик, миличкият, за да го прегърне и да му покаже колко го обича — обясни Педро Сурита през нов поток от сълзи. — И аз обичам биковете. Обичам всичко живо. Обичам дори москитите. Целият свят е изпълнен с обич. Това е тайната на света. Ще ми се да имам лъв, че да си играя с него…
Добре познатата мелодия на „Гръб до гръб двамина с тебе“, която някой открито свиреше на улицата, привлече вниманието на Хенри, но тъкмо когато пресичаше голямата килия, за да отиде при прозореца, скърцането на ключа в бравата го накара бързо да легне на пода и да се престори на заспал. В килията със залитане влезе пияният Игнасио и тържествено поднесе на Хенри бутилката.
— Със сърдечните поздрави на добрия ни тъмничар Педро Сурита — изломоти той. — Педро каза да се напиеш и да забравиш, че утре ще трябва да ти метне въжето на врата.
— Предай сърдечните ми поздрави на сеньор Педро Сурита и му кажи от мое име да се маха по дяволите заедно с уискито си — отговори Хенри.
Ключарят се изправи и спря да залита, сякаш изведнъж беше изтрезнял.
Хенри се втурна при прозореца, тъкмо навреме да се озове лице срещу лице с Франсис, който му мушна револвер през решетката.
— Здравей, camarada — каза Франсис. — Ей сега ще те измъкнем оттука. — В ръцете си той държеше две шашки динамит с фитил и капси. — Донесъл съм тоя чудесен лост, за да те вдигна. Бягай в отсрещния ъгъл на килията, защото след една минута, pronto, в тая стена ще има такава дупка, че и „Анхелика“ ще
