пробиват дупки колкото счупени чинии.
След един час бе изстрелян и сетният патрон, с изключение на няколкото в автоматичния пистолет на Франсис, и падината отговаряше с мълчание на безредната стрелба на кару. Хосе Манчено пръв се сети какво е станало. Той пропълзя предпазливо до ръба на вдлъбнатината, за да се увери, че е прав, и даде знак на другите кару да дойдат, понеже обсадените са изчерпали бойните си припаси.
— Чудесно ви хванахме, сеньори! — тържествуващо подхвърли той на защитниците в падината и от всички страни на ръба гръмна кикотът на кару. Но промяната в положението, която настъпи в следващия миг, ги изненада като внезапна промяна на сцените в някоя пантомима. С диви крясъци на ужас кару се обърнаха в бягство. Объркването и страхът им бяха толкова големи, че много от тях захвърлиха своите мускети и мачете.
— Все пак аз ще ти тегля куршума, сеньор лешояд — любезно обеща Франсис на Манчено и в същото време насочи срещу него пистолета си.
Той се прицели в бягащия Манчено, но промени решението си и не дръпна спусъка.
— Останали са ми три куршума — обясни той на Хенри с тон на извинение. — А в тази страна човек никога не знае кога най-много ще му дотрябват три куршума, „за мен това е проверено и несъмнено, несъмнено“.
— Вижте! — извика пеонът и им посочи баща си и далечния планински склон. — Ето кое ги накара да избягат. Те знаят колко опасни са свещените тайни на маите.
Старият жрец прехвърляше възлите на пискюла в унес, който почти не се отличаваше от транс, и втренчено гледаше далечния склон, където близо една до друга припламваха две ярки светлинки.
— Всеки би могъл да го направи с две огледалца в ръцете — забеляза Хенри.
— Това са очите на Чиа — повтори пеонът. — Нали чухте баща ми да казва, че така пише във възлите.
Старецът се изправи на крака и в изстъпление изкрещя:
— За да намерим съкровището, трябва да намерим очите!
— Добре, дърто — успокои го Хенри и с малкия си пътен компас засече посоката, в която се намираха очите.
— Той има компас в главата си — каза Хенри след един час за стария жрец, който яздеше с мулето си начело. — Аз го проверявам по компаса, но колкото и да се отбива настрана поради естествените препятствия, старецът се връща към същата посока, сякаш самият той е магнитна стрелка.
Още щом напуснаха божията стъпка, светлинките се изгубиха от погледа им. Изглежда, пресечената местност позволяваше да се видят единствено от това място. А местността беше пресечена, осеяна с урви и канари, изпъстрена с горички и пространства, покрити с пясък и вулканична пепел.
Най-после пътят стана невъзможен за яздене и те оставиха Рикардо да се грижи за мулетата и мулетарите и да построи стан. Останалите продължиха напред и се закатериха по обраслата с джунгла стръмнина, която им препречваше пътя, като се хващаха и повдигаха един друг от корен на корен. Старият жрец все още водеше и като че беше забравил за присъствието на Леонсия.
Изведнъж, половин миля по-нататък, той спря и се дръпна назад като ухапан от усойница. Франсис беше се изсмял и през пущинака до тях бе долетяло разногласно, присмехулно ехо. Последният жрец на маите бързо заопипва възлите, избра една от вървите, прехвърли два пъти възлите й и рече:
— „Когато бог се смее, пази се!“ — така казват възлите.
Минаха цели петнадесет минути, докато Хенри и Франсис успяха с многократни провиквания поне отчасти да го убедят, че това е ехо.
Подир още половин час те излязоха, на редица стръмни, заоблени дюни. Старецът пак се дръпна назад. От пясъка, по който крачеха, се вдигаше пронизителен шум. Щом спираха на място, настъпваше тишина. Достатъчно беше да направят една крачка, и пясъкът около тях започваше да ечи.
— „Когато бог се смее, пази се!“ — предупреди старият мая.
Той начерта с пръст кръг в пясъка, който крещеше от допира му, падна на колене в кръга и коленете му докоснаха пясъка, от него се вдигнаха писъци и тръбни звуци. Пеонът се присъедини към баща си в тътнещия кръг, в който старецът чертаеше крещящи кабалистични фигури и знаци.
Леонсия се уплаши и притисна до Хенри и Франсис. Дори и Франсис се смути.
— Ехото си беше ехо — рече той. — Но това тук не е ехо. Не го разбирам. Откровено казано, започват вече да ме хващат дяволите.
— Глупости! — отвърна Хенри, размърда пясъка с крак и той отново закрещя. — Това е пеещ пясък. На остров Кауай, в Хавай, съм минавал по такъв пеещ пясък — чудесно място за туристи, уверявам ви. Само че този тука е много по-хубав, много по-гласовит. Учените са измислили двайсетина велемъдри теории, с които обясняват това явление. Чувал съм, че имало няколко такива места по света. Не ни остава нищо друго, освен да проверим посоката по компаса и точно по нея да пресечем пясъка. Такива пясъци крещят, но доколкото зная, никога още не са хапали.
Обаче нищо не можеше да накара последния жрец да напусне своя кръг, при все че те успяха да прекъснат молитвите му, колкото да избълва поток от яростни възражения на езика на маите.
— Той казва — преведе синът му, — че дори и пясъците викат против нас, толкова голямо е замисленото от нас светотатство. Той нямало да се приближи повече до страшното убежище на Чия. И аз също. Баща му умрял там, това го знаят всички маи. Той казва, че не иска да умре там. Казва, че не е още толкова стар, та да умре.
— Нещастният осемдесетгодишник! — изсмя се Франсис и се стресна от призрачния подигравателен смях на ехото, подхванат от всички страни от кресливите пясъчни дюни. — Бил много млад, за да умре! Какво ще кажете вие, Леонсия? Не сте ли и вие още твърде млада, за да умрете?
— Кажи! — усмихна се тя в отговор, леко раздвижи крака си и изтръгна от пясъка укорителен стон. — Напротив, твърде стара съм, за да умра само поради това, че скалите връщат ехото на смеха ни, а дюните кряскат срещу нас. Хайде да вървим нататък. Много близо сме до тези светлинки. Нека старецът ни чака в своя кръг, докато се върнем.
Тя бутна настрана ръцете им и закрачи напред; щом Хенри и Франсис тръгнаха подире й, всичките дюни неразбрано замърмориха, а една, която беше по-близо до тях и по чийто склон се сипеше пясък, зарева и загърмя. За тяхно щастие, както скоро щяха да разберат, Франсис беше взел тънко и здраво въже, когато бе оставил мулетата.
След като прекосиха пясъците, натъкнаха се на друго екливо място. Те откриха, че като се обадят, могат да чуят вика си повторен ясно от шест до осем пъти.
— Дяволска работа — каза Хенри. — Нищо чудно, че туземците гледат да не се мяркат по такива места.
— Не беше ли Марк Твен, дето писа за човек, който правил сбирка от екове? — попита Франсис.
— Не съм чувал такова нещо. Но маите тука положително са си направили чудесна сбирка от екове. Умно са избрали място за скривалище. Без съмнение то е било винаги свещено, преди още да дойдат испанците. Старите жреци са знаели природните причини за тези тайнствени явления, но са карали простолюдието да вярва, че това са големи свръхестествени тайни.
Няколко минути след това те излязоха на открито равно място близо до издигаща се на стъпала, напукана скала и вместо да вървят един подир друг, както досега, тръгнаха в една редица. Отгоре почвата беше покрита с твърда, трошлива кора, толкова спечена и суха, та човек не би могъл да си представи, че не е спечена и суха и отдолу. Обзета от възбуда в желанието си да прояви еднаква благосклонност към двамата мъже, Леонсия ги хвана за ръка и затича напред. Но не бяха направили и пет-шест крачки, когато се случи бедата. Хенри и Франсис едновременно хлътнаха през кората и затънаха до бедрата си, а само една секунда подир това хлътна и затъна почти толкова дълбоко и Леонсия.
— Дяволска работа! — промърмори Хенри. — И това ако не е свърталище на самия дявол!
И близките скали зашепнаха от всички страни тези полугласно изречени думи, засъскаха и ги заповтаряха безкрай.
В първия миг те не можаха напълно да преценят опасността. Едва когато след напразни усилия да се измъкнат затънаха до кръста и видяха, че продължават да затъват, двамата мъже схванаха колко сериозно е положението им. Леонсия все още се смееше на премеждието, понеже го виждаше само като забавно приключение.
