— Май че сгрешихме, като оставихме почтения старец и свещените му възли — каза Франсис. — Възлите щяха да ни разтълкуват всичко и да кажат какво да правим по-нататък.
— Където има очи, би трябвало да има и нос — обади се Леонсия.
— И има! — възкликна Франсис. — Боже мой! Че това, на което току-що се катерих, беше носът. Ние сме много близо и не можем да го видим в перспектива. От стотина крачки това сигурно изглежда като исполинско лице.
Леонсия пристъпи напред със сериозен вид и ритна купчина полуизгнили листа и съчки, явно струпани от тропическите бури.
— Тогава устата би трябвало да бъде, където си й е мястото, ей тука, под носа — рече тя.
За миг Хенри и Франсис разритаха сметта и откриха отвор, твърде малък, за да може да се промъкне в него човек. По всичко личеше, че срутването беше отчасти задръстило входа. Франсис бутна настрана няколко камъка и така можа да мушне главата и раменете си в дупката и да се поогледа със запалена клечка кибрит.
— Пазете се от змии — предупреди го Леонсия.
Франсис изсумтя в знак на благодарност и съобщи:
— Това не е естествена пещера. Всичко е изсечено в скалата, и то добре, доколкото разбирам от тия работи. — Една, полугласна ругатня ги осведоми, че догорялата клечка е попарила пръстите му. След това те го чуха да възкликва с изумление в гласа: — Няма нужда от никакъв кибрит! Тука си има специална осветителна система. … някъде отгоре… направо казано, скрито осветление, макар че е дневна светлина. Бива, си ги, тия стари маи! Няма да се изненадам, ако намерим и асансьор, топла и студена вода, парно отопление и портиер… Е, довиждане.
Тялото и краката му изчезнаха, а след това от дупката се чу гласът му:
— Хайде елате! Пещерата е чудесна!
— Не се ли радвате сега, че ме оставихте да дойда с вас? — натякна им Леонсия, когато се присъедини, към двамата мъже върху равния под на изсеченото в скалата помещение; очите им бързо свикваха с тайнствено процеждащата се сива, дневна светлина и те виждаха всичко изненадващо ясно. — Първо ви намерих очите, а след това устата.
Ако не бях с вас, най-вероятно сега щяхте да бъдете на половин миля оттука, щяхте да заобикаляте канарата и да се отдалечавате все повече и повече с всяка крачка.
— Но тука е празно, сякаш пометено — забеляза тя след малко.
— Естествено — каза Хенри. — Това е само предверието. Майте нямаше така глупаво да скрият съкровището, а което толкова са ламтели конкистадорите. Готов съм веднага да се обзаложа, че сме горе- долу толкова далече от самото съкровище, колкото и ако бяхме не тук, а в Сан Антонио.
Проходът, дванадесет или петнадесет фута широк и кой знае колко висок, ги отведе, според Хенри, четиридесет крачки напред. После изведнъж се стесни, изви под прав ъгъл надясно, пак под прав ъгъл наляво и ги изведе в друго просторно помещение.
Тайнствено процеждащата се дневна светлина все още им осветяваше пътя, но Франсис, който вървеше начело, спря тъй неочаквано, че Леонсия и Хенри, които вървяха отзад, се блъснаха в него. Те застанаха, един до друг — Леонсия в средата, Хенри отляво — и се вторачиха в дълга двойна редица хора, отдавна умрели, но непревърнали се в прах.
— Като египтяните, маите са умеели да балсамират човешки тела и да ги превръщат в мумии — промълви Хенри, несъзнателно снишил гласа си до шепот в присъствието на толкова непогребани мъртъвци, които стояха изправени и загледани право пред себе си, като да бяха още живи.
Всички бяха облечени като европейци и лицата на всички бяха безстрастни като на европейци. Те носеха, както ги бяха носили приживе, изгнилите от столетията, одеяния на конкистадори и английски пирати. Двама от тях, с вдигнати забрадници, бяха оковани в ръждясала броня. Те бяха запасани с мечове и саби или ги държаха в съсухрените си ръце, в поясите им бяха затъкнати огромни кремъклии пищови старинен образец.
Старият мая беше прав — прошепна Франсис. — Те са украсили скривалището с простосмъртните нарушители на тайната… Я! И този ако не е чистокръвен ибериец! Хващам се на бас, че е дрънкал на китара, както и праотците му преди него.
— Този пък е девънширец, не съм виждал по-типичен от него — отговори шепнешком Хенри. — Залагам продупчено десетаче срещу жълтица, че е убил кошута в кралските ловища и с първия кораб се е спасил от кралския гняв в испанските владения в Америка.
— Бррр! — потрепери Леонсия и се притисна до двамата мъже. — От светлините на маите лъхат смърт и страхотии. В тях се крие някаква класическа мъст. Тези, които са се канили да ограбят съкровищницата, са станали нейни защитници и я пазят с нетленния си прах.
Не им се вървеше нататък. Тези призраци със старовремски одежди сякаш ги омагьосаха и не ги пускаха напред. Хенри изпадна в мелодраматично настроение.
— Как ли в това далечно, смахнато място, още в самото начало на завоеванието на Америка, като истински хрътки, те са надушили следата на съкровището! — каза той. — Макар и да не са могли да го отнесат, те са стигнали безпогрешно до него… Свалям шапка пред вас, пирати и конкистадори! Привет на вас, доблестни грабители, чиито носове са подушвали златото и в чиито сърца е имало достатъчно смелост, за да се биете за него!
— Аха! — съгласи се с него Франсис и задърпа Хенри и Леонсия да минат през двойната редица на древните авантюристи. — Старият сър Хенри би трябвало да стои тука начело на тази върволица.
Те минаха тридесет крачки, докато стигнаха до нов завой в црохода и там, в самия край на двойната редица, мумии, Хенри спря, посочи с пръст и рече:
— Не мога нищо да кажа за сър Хенри, но ето го Алварес Торес.
С испански шлем, полуразпаднали се средновековни испански дрехи и с голяма испанска сабя в кафявата си изсъхнала ръка, пред тях стоеше мумия, чието мургаво слабо лице удивително приличаше на слабото мургаво лице на Алварес Торес. Когато го видя, Леонсия хлъцна, дръпна се назад и се прекръсти.
Франсие я остави на Хенри, приближи се до фигурата, попила бузите, устните и челото й и успокоително се засмя:
— Не бих имал нищо против Алварес Торес да беше мъртъв, както е мъртъв този тука. Обаче ни най- малко не се съмнявам, че тъй е сложил началото на Торесовския род… искам да кажа, преди да дойде тука и да завърши земния си път като член на почетната стража пред съкровището на маите.
Разтреперана, Леонсия мина край мрачната фигура. Този път завоят на прохода беше много тъмен и Хенри, който сега беше тръгнал пръв, се видя принуден непрекъснато да пали кибрит.
— Хей! — възкликна той и спря, след като бяха минали около двеста крачки. — Я погледнете какво се казва майсторска работа! Вижте как е издялан този камък!
Сива светлина, нахлуваше откъм другия край на прохода, тъй че се виждаше и без кибрит. Пред тях, бутнат наполовина в една ниша, имаше камък, голям колкото прохода. Явно е бил използуван да прегражда прохода. Изработката бе съвършена, страните и ръбовете на камъка точно прилягаха към вдлъбнатината в стената, в която трябваше да влезе.
— Обзалагам се, че точно тука е умрял бащата на стария мая — възкликва Франсис. — Той е знаел тайната на противотежестите и лостовете, с които се завъртва камъкът, и както виждате наполовина е завъртян.
— Дяволска работа! — прекъсна го Хенри и посочи на пода пред себе си разпръснати кости. — Сигурно това е, което е останало от него. Този скелет е сравнително скорошен, иначе е щял да бъде мумифициран. Най-вероятно той е бил последният посетител преди нас.
— Старият жрец каза, че баща му водил тук хора от
— А също така каза — добави Франсис, — че никой не се върнал.
Хенри, който беше намерил и вдигнал черепа, пак възкликва от учудване и запали клечка кибрит, за да покаже на другите какво е открил: Черепът не само носеше следа от нещо, което трябва да е било удар със сабя или мачете, но и една ръбеста дупка в тилната част сочеше, че там без съмнение е минал куршум. Хенри разклати черепа, чу нещо да трака вътре, разклати го пак и изтърси посплескал се куршум, Франсис
