го огледа.
— От кавалерийски пистолет — заключи той на глас. — Със слаб или много развален барут, защото на такова място, като тука, трябва да е бил изстрелян, кажи-речи, от упор и пак не го е пробил съвсем. А черепът е на индианец.
Завоят свърши, с извивка под прав ъгъл и те се озоваха в малко, но добре осветено помещение, изсечено в скалата. От високо, през прозорец с отвесни каменни пречки, един фут дебели и половин фут широки, се лееше мъждива дневна светлина. Подът на помещението бе осеян с голи човешки кости. Прегледът на черепите показа, че са принадлежали на европейци. Пръснати между тях, се търкаляха, пушки, пистолети, ножове и тук-там по някое мачете.
— Стигнали са чак тука, пред самия праг на съкровищницата — каза Франсис, — но както изглежда, започнали са да се бият заради богатството, преди още да са го пипнали. Много жалко, че старецът не е тука, та да види какво е сполетяло баща му.
— Дали някой не се е отървал и не е избягал с плячката? — предположи Хенри.
Но в същия миг Франсис вдигна очи от костите, за да огледа помещението, и видя нещо, което го накара да каже:
— Без съмнение, не! Вижте тия скъпоценни камъни, сложени вместо очи. Това са рубини или аз не знам какво е рубин!
Хенри и Леонсия проследиха погледа му и видяха каменна статуя на дебела, набита жена, която ги гледаше с червени очи и отворена уста. Тази уста беше толкова голяма, че превръщаше в карикатура цялото лице. До нея, също издялан от камък, но в малко по-героичен дух, стоеше още по-гадна и по- страшна статуя на мъж с едно ухо, съразмерно на тялото, а другото, тъй гротескно голямо, както устата на жената.
— Прекрасната дама трябва да е самата Чиа — рече присмехулно Хенри, — Но кой ли е този неин приятел със слонското ухо и зелените очи?
— Да пукна, ако зная! — изсмя се Франсис. — Но едно нещо зная: зелените очи на тоя със слонското ухо са най-големите изумруди, които съм виждал или сънувал. Всеки от тях е всъщност твърде голям, за да може да се прецени в карати. Те или са достойни за царска корона, или нямат никаква стойност.
— Но два изумруда и два рубина, колкото ще да са големи, едва ли представляват цялото съкровище на маите! — възкликна с убеждение Хенри. — Ние сме пред прага му, но нямаме ключа…
— … който старецът мая там, при пеещите пясъци, без съмнение държи в този свой свещен пискюл — допълни Леонсия. — Освен тези две статуи и костите на пода, тука няма нищо друго.
С тези думи тя се доближи да погледне мъжката статуя още веднъж по-отблизо. Гротескното ухо привлече вниманието й и сочейки го, девойката додаде:
— Не мога да кажа нищо за ключа, но ето ключалката.
И наистина слонското ухо, вместо да извива в отговаряща на размерите му ушна мида, представляваше плътен камък с изключение на малък отвор, който доста приличаше на ключалка. Напразно обикаляха те помещението, чукаха по стените и пода с надеждата да открият изкусно скрити проходи или неразгадаеми белези, сочещи къде е скрито съкровището.
— Кости на хора от tierra caliente, два идола, два изумруда с огромни размери, два също такива рубина и самите ние — това е всичко, каквото има тука — направи равносметка Франсис. — Сега можем да направим само две неща: да се върнем да доведем Рикардо и мулетата и да направим стан пред пещерата; след това да докараме тука почтения старец със свещените му възли, та дори и да се наложи да го носим на ръце.
— Ти почакай тука с Леонсия, пък аз ще отида да ги доведа — предложи Хенри, след като тримата се върнаха по дългите проходи, минаха между двете редици мъртъвци и излязоха на слънчева светлина под открито небе пред отвесната канара.
А там при пеещите пясъци, пеонът и баща му бяха коленичили в кръга, тъй шумно начертан от пръста на стареца. Валеше пороен тропически дъжд и при все че пеонът трепереше, старецът продължаваше да се моли, без да го е грижа за вятъра и дъжда, които брулеха голата му кожа. Тъкмо защото трепереше и се притесняваше, пеонът забеляза две неща, които убягнаха от очите на баща му. Първо видя Алварес Торес и Хосе Манчено предпазливо да излизат на пясъка от джунглите. След това видя чудо. Чудото се състоеше в това, че двамата закрачиха отмерено през пясъка, без да предизвикват ни най-малък звук с движението си. Когато изчезнаха от погледа му, той нерешително допря пръст до пясъка, но не чу никакви призрачни гласове. Пеонът заби пръста си в пясъка, но всичко остана безмълвно; същото безмълвие последва и когато с все сила плесна пясъка с отворена длан. Краткотрайният порой беше накарал пясъка да онемее.
Пеонът раздруса баща си, изтръгна го от молитвите му и съобщи:
— Пясъкът вече не се обажда. Мълчи като гроб. Аз видях врага на богатия гринго да минава през пясъка без звук. Той не е безгрешен, този Алварес Торес, и въпреки това пясъкът не издаде нито звук. Пясъкът е умрял. Гласът на пясъка се е загубил. А където могат да минат грешните, татко, там можем да минем и ние с теб.
Без да напусне кръга, старият мая зачерта с треперещ показалец нови кабалистични знаци, но пясъкът не закрещя. Същото беше и извън кръга, защото пясъкът се беше намокрил, а той можеше да издава гласове само когато го напечеше слънцето. Старецът заопипва възлите на свещения пискюл.
— Тука пише — каза той, — че когато пясъкът спре да говори, може спокойно да се върви нататък. Досега съм се подчинявал на всичка предписания. За да бъдат те изпълнени и занапред, да вървим.
И те се запътиха нататък толкова бързо, че малко отвъд пеещите пясъци задминаха Торес и Манчено, а тази достойна двойка се спотаи в гъсталака край пътя, остави жреца и сина му да минат напред и тръгна на известно разстояние подир тях. Хенри пък бе избрал по-пряк път и се размина и с едните, и с другите.
ГЛАВА XV
— Дори да е така, това, че останах в Панама, е грешка и слабост от моя страна — казваше Франсис на Леонсия, докато двамата сядаха един до друг на камъните пред входа, на пещерата и чакаха завръщането на Хенри.
— Толкова много ли значи за вас нюйоркската борса? — кокетно го дразнеше Леонсия; и все пак това бе само донякъде кокетство, а в по-голямата си част беше опит да спечели време. Беше я страх да бъде насаме с този мъж, към когото изпитваше такава изумителна, необикновена любов.
Франсис нямаше търпение.
— Никога не си служа със заобикалки, Леонсия. Казвам това, което мисля, по най-прям, най-кратък начин…
— С което се отличавате от нас, испанците — прекъсна го девойката, защото ние винаги се чувствуваме задължени да кичим и гиздим и най-простите мисли с всевъзможни словесни украшения.
Но Франсис не се остави да бъде отклонен и продължи:
— Ето, че пак хитрувате, Леонсия, и тъкмо това се канех да ви кажа. Говоря без заобикалки, откровено, по мъжки. Вие хитрувате в приказките си, пърполите като пеперуда… което, трябва да призная, е присъщо на жените и следва да се очаква. Въпреки всичко това не е честно… спрямо мен. Разкривам ви сърцето си и вие го разбирате. Но вие не разкривате своето сърце. Пърполите и хитрувате и аз не ви разбирам. С това ме поставяте в неизгодно положение. Знаете, че ви обичам. Казах ви го направо. А аз? Какво зная аз за вас?
Забила поглед в земята, с поруменели страни, Леонсия мълчеше и не знаеше какво да му отговори.
— Ето на! — настояваше Франсис. — Не отговаряте. Изглеждате по-сърдечна и по-красива, и по-желана от всеки друг път — накъсо казано, по-съблазнителна; а, от друга страна, извъртате и хитрувате и не ми казвате нищо за своите чувства и намерения. Дали защото сте жена? Или защото сте испанка?
Леонсия бе дълбоко развълнувана. До немай-къде възбудена, но все пак запазила самообладание, тя вдигна глава, спокойно го загледа в очите и също спокойно заговори:
— Аз мога да бъда и англосаксонка или англичанка, или американка, или както пожелаете да наречете способността да гледаш положението право в лицето и да говориш за положението с открито чело. — Тя замълча, хладнокръвно обмисли следващите си думи и хладнокръвно продължи: — Оплаквате се, че докато
