— И може тъкмо сега да са в някое помещение високо над равнището на пода — продължи Хенри. — Ако можехме да разчистим срутването, бихме отворили входа и източили водата. Ако са живи, могат да издържат много дни, защото бързо се умира само от липса на вода, а те положително имат толкова вода, че не знаят какво да я правят. Без храна могат да минат дълго време. Но ако не мога да разбера нещо, то е как се е озовал вътре при тях Торес.
— Аз пък се чудя дали това нападение на кару срещу нас не е било негова работа — подхвърли Рикардо.
Но Хенри отхвърли тази мисъл.
— Както и да е — каза той, — това не е най-важното сега… Сега е важно едно: как да влезем вътре в планината, като смятаме, че те са още живи. Ние двамата не можем да разчистим това свличане за цял месец. Да можехме да повикаме на помощ петдесетина души и да работим денонощно на смени, бихме могли да открием входа за четири десет и осем часа. Следователно първото нещо е да намерим хора. Ето какво трябва да направим. Аз ще взема мулето, ще се върна час по-скоро в това селище на кару и ще им обещая съдържанието на една от чековите книжки на Франсис, ако дойдат да помогнат. Не сполуча ли, може да събера хора в Сан Антонио. Тъй че аз ще побързам нататък. В това време ти можеш да поразчистиш пътеките и да докараш тука всичките мулета, пеони, храна и снаряжение за стануване. Пък се поослушвай на скалата, че може да започнат да сигнализират с чукане.
И ето Хенри навлезе с мулето си в селището на кару — за голямо неудоволствие на мулето и за не по- малко изумление на самите кару, които видяха как в тяхната твърдина, непридружаван от никого, нахълта един от тези, които те се бяха опитали да унищожат. Те седяха приклекнали пред хижите си, мързеливо се приличаха на слънце и прикриваха с привидното си безразличие изненадата, която гъделичкаше кръвта им и ги подтикваше да скочат на крака. Както е ставало винаги с диваците и мелезите, самата дързост на белия така смая всички кару, че те не знаеха какво да сторят. Само един мъж, съвършен мъж — неволно разсъждаваха те с бавните си мозъци, — един благороден или безогледен мъж, притежаващ могъщество, за каквото те никога не са и сънували, можеше да се осмели да навлезе в свърталището им с капнало и непослушно муле.
Кару говореха на развален испански, понятен за Хенри, и на свой ред разбираха неговия испански, и все пак това, което им разказа за нещастието в свещената планина, не можа да ги развълнува. С безстрастни лица и най-равнодушно свиване на раменете те изслушаха предложението му да се притекат на помощ и обещанието богато да заплати труда им.
— Щом планината е погълнала тези гринго, сигурно такава е волята божия и кои сме ние, та да попречим на бога да изпълни волята си? — отговориха те. — Ние сме бедни хора, но не искаме да работим за никого, нито искаме да воюваме срещу бога. А тези гринго сами са си виновни. Тази страна не е тяхна. Нямат никакво право да правят пакости в нашите планини. Те си имат неприятности с бога. Ние си имаме достатъчно собствени неприятности, пък и жените ни са опърничави.
Дълго след часа за сиеста Хенри влезе с третото си и най-упорито муле в сънливия Сан Антонио. На главната улица, на половината път от съдилището до затвора той видя шефа на полицията и дребния, дебел и стар съдия, следвани от петима-шестима жандарми и двама нещастни арестанти пеони, избягали от сантоските плантации. Докато съдията и шефът слушаха неговия разказ и молба за помощ, шефът лекичко намигна на съдията, който беше негов съдия, негово творение, негов духом и телом.
— Да, разбира се, ще ви помогнем — рече на края шефът, като се прозина в протегна.
— След колко време можем да съберем хората и да тръгнем? — нетърпеливо попита Хенри.
— Колкото за тръгване, ние сме много заети… нали, уважаеми господин съдия? — отговори с мързелива безочливост шефът.
— Ние сме много заети — прозя се направо в лицето на Хенри съдията.
— Извънредно заети… за известно време — продължи шефът. — Съжаляваме, но нито утре, нито вдругиден не ще можем да се погрижим за спасяването на вашите гринго. Вижте, малко по-нататък…
— Да речем, към Коледа — подхвърли съдията.
— Да — съгласи се шефът и се поклоня в знак на благодарност. — Елате да ни видите към Коледа и ако дотогава сме понасмогнали с работата си, може и да сметнем за удобно да пристъпим към уреждането на експедицията, за която молите. А засега довиждане, сеньор Морган.
— Сериозно ли говорите? — попита Хенри разгневен.
— Точно така трябва да е изглеждал, когато е нанесъл предателския удар в гърба на сеньор Алфаро Солано — сякаш на себе си, рече злобно шефът.
Но Хенри не обърна внимание на последното оскърбление.
— Аз иде ви кажа какво представлявате! — избухна той в справедлив гняв.
— Внимавайте! — предупреди го съдията.
— Пет пари не давам за вас — отвърна Хенри. — Вие нямате власт над мене. Аз съм помилван лично от президента на Панама. А вие… ето какво сте вие: вие сте мелези! Свински мелези!
— Моля, продължавайте, сеньоре — каза шефът с любезна учтивост на докаран до бяс човек.
— Вие не притежавате добродетелите нито на испанеца, нито на кариба, но затова пък имате в тройна мярка пороците и на единия и на другия. Свински мелези, това сте вие, това и нищо друго.
— Свършихте ли сеньор?… Това ли е всичко? — меко попита шефът. Същевременно той даде знак на жандармите, които се нахвърлиха върху Хенри изотзад и го обезоръжиха.
— Дори и президентът на република Панама не може да помилва някого за неизвършено още престъпление… прав ли съм, господин съдия? — продължи шефът.
— Това е ново закононарушение! — Съдията веднага разбра намека на шефа. — Този гринго, това куче, оскърби закона!
— Тогава ще бъде съден, и то още сега, на самото място, незабавно. Няма защо да се връщаме н отново да откриваме съдебното заседание. Ще го съдим и като го осъдим, ще си продължим. Аз имам една бутилка чудесно винце…
— Не съм по виното — побърза да се откаже съдията. — Ще си пийна мескал. А междувременно… понеже съм и свидетел, и жертва на оскърблението и понеже няма нужда от никакви други показания освен тези, с които вече разполагам, намирам задържания за виновен. Имате ли някакво предложение, сеньор Мариано Веркара-е-Ихос?
— Двадесет и четири часа в пранги на площада, за да поразхладим главата на този разгорещил се гринго — отговори шефът.
— Това е присъдата и тя влиза в сила веднага — потвърди съдията. — Жандарми, отведете задържания и го сложете в пранги.
Зората завари Хенри в прангите, изтърпял вече дванадесет часа от наказанието; той лежеше по гръб и спеше. Но сънят му бе неспокоен, смущаван вътрешно от кошмарни сънища за затворените му в планината другари, а външно — от жиленето на безчислени комари. И както се извиваше, гърчеше н замахваше срещу крилатите кръвопийци, той се събуди и изведнъж си спомни за бедственото си положение. Подлуден до немай-къде от отровата на хилядите ухапвания, той изпълни утринния въздух с такива ругатни, че привлече вниманието на някакъв мъж, който носеше чанта с инструменти. Беше строен младеж с орлов нос, облечен с военната униформа на летец от армията на Съединените щати. Той се отклони от пътя си, за да мине край прангите, спря, заслуша се и развеселено, с възхищение загледа Хенри.
— Друже — заговори той, когато Хенри млъкна, за да си поеме дъх, — снощи, когато закъснях тука, а половината от снаряжението ми остана на борда, аз също си попсувах. Но моето не беше нищо в сравнение с вашето. Поздравявам ви, сър. Никой войскови каруцар не може да се мери с вас. Ако нямате нищо против да повторите всичко отначало, ще ми помогнете да се въоръжа добре за следващия път, когато стане нужда да попържам.
— А кой, по дяволите, сте вие? — попита Хенри. — И какво, по дяволите, търсите тука?
— Не ви се сърдя — широко се усмихна летецът. — С такова подпухнало лице имате право да бъдете груб. Кой ви е бил? С дяволите още нямам законни връзки. Но тука, на земята, съм известен под името Парсънс, лейтенант Парсънс. С дяволите засега нямам никаква работа, но тука, в Панама, имам задачата да прелетя от Атлантическия до Тихия океан. Мога ли да ви услужа с нещо, преди да тръгна?
