той. — Както и да е, надявам се, че ни водят да закусим. Тези плодове бяха по-добре от нищо, но не бяха и много повече от нищо.
След като вървяха покорно час или повече подир своите водачи, те излязоха на поляните при жилищата и Дългата къща на племето.
— Това са потомци на Да Васко, другарите му и карибите — потвърди Торес, като огледа лицата на събралите се. — Достатъчно е да ги погледнеш, за да се убедиш.
— И са се върнали от християнската религия на Да Васко към езичеството — добави Франсис. — Вижте този олтар… ей там. Това е каменен олтар и ако съдя по миризмата, това, дето го готвят, не е закуска, а жертвоприношение, макар и да мирише на агнешко.
Слава богу, че е само агне — рече шепнешком Леонсия. — Старото слънцепоклонничество е изисквало човешки жертви. А това е слънцепоклонничество. Вижте тоя старец там с дългото наметало и златната шапка със златни лъчи. Той е жрец на Слънцето. Чичо Алфаро ми е разправял какво ли не за слъвцепоклонниците.
Зад олтара се издигаше голямо метално изображение на слънцето.
— Злато, цялото златно — пошепна Франсис, — и то без всякакъв примес. Погледнете тези лъчи, вижте колко са големи и въпреки това, хващам се на бас, металът е толкова чист, че едно дете би могло да ги огъне както си поиска и дори да ги върже на възел.
— Боже милостиви!… Погледнете това нещо! — хлъцна Леонсия и посочи, с очи груб каменен бюст, сложен отстрани и малко под олтара. — Това е лицето на Торес! Това е лицето на мумията от пещерата на маите!
— И на него има надпис… — Франсис пристъпи напред, за да го види, но жрецът с властно движение на ръката му заповяда да се върне. — Там пише „Да Васко“! Забележете, че шлемът е същият като този на главата на Торес… Я! Погледнете жреца! Ако не прилича на Торес като роден брат, аз не разбирам нищо от прилики!
Жрецът с ядно изражение и повелително ръкомахане накара. Франсис да млъкне и се преклони пред сложеното на огъня жертвоприношение. Сякаш в отговор лек полъх на вятъра изгаси огъня на олтара.
— Богът да Слънцето е разгневен — с голяма тържественост провъзгласи жрецът и въпреки странното испанско наречие пришълците го разбраха. — Чужди хора са дошли между нас и са останали живи. Ето кое е разгневило бога на Слънцето. Говорете, младежи, които доведохте чужденците живи при нашия олтар! Не ви ли заповядах да ги убиете и не знаете ли, че моите заповеди винаги са били и винаги ще бъдат заповеди на бога на Слънцето?
Единият от тримата младежи пристъпи разтреперан напред и с треперещ показалец посочи лицето на Торес и лицето на каменния бюст.
— Ние го познахме — плахо заговори той, — но не можехме да го убием, защото си спомнихме предсказанието, че някой ден великият ни прадядо ще се върне. Дали този чужденец е той? Не знаем. Не смеем нито да знаем, нито да отсъждаме. Ти, о, жрецо, трябва да знаеш и ти трябва да отсъдиш. Той ли е това?
Жрецът се взря в Торес и възкликна нещо несвързано. Сетне рязко се обърна гърбом и отново разпали свещения жертвен огън от гърнето с жарава, сложено в подножието на олтара. Но огънят пламна, попримигна я угасна.
— Богът на Слънцето е разгневен! — повтори жрецът и при тези думи Загубените души се заудряха с юмруци в гърдите, застенаха и заридаха. — Богът не желае да приеме нашата жертва и затова огънят не иска да гори. Има да стават странни неща. Това е свързано с дълбоки тайни, които единствен аз мога да узная. Няма да принасяме чужденците в жертва… засега. Трябва ми време, за да разбера волята на бога на Слънцето.
Той махна с ръце на племето да си върви, прекъсна недовършената церемония и нареди тримата пленници да бъдат заведени в Дългата къща.
— Не мога да разбера какво смята да прави — пошепна Франсис в ухото на Леонсия, — но все се надявам, че там ще си хапнем.
— Вижте това хубаво момиченце — каза Леонсия и му посочи с очи детето с изразителното и одухотворено лице.
— Торес вече я забеляза — отговори също шепнешком Франсис. — Видях го да му намига. Той също не знае намеренията на жреца, нито как ще се развият събитията, но не пропуска случая да си спечели приятели. Трябва да не го изпускаме от очи, защото е вероломно псе и е способен да ни предаде всеки миг, стига да може с това да спаси собствената си кожа.
Вътре в Дългата къща ги поканиха да седнат на груби рогозки, оплетени от трева, и веднага им поднесоха храна. Сложиха им в изобилие бистра вода и гъста яхния от месо и зеленчуци в странни негледжосани глинени съдове. Дадоха им и горещи питки от царевично брашно, които доста напомняха тортиля.
Когато прислужващите им жени излязоха, момиченцето, което ги беше довело и нареждало всичко, остана. Торес отново се опита да го позакачи, но то се отнесе към него със снизходително безразличие и устреми цялото си внимание към Леонсия, която като че ли го беше пленила.
— Изглежда, е нещо като домакиня — обясни Франсис. — Нали знаете, като девойките в селата на Самоа, които забавляват всички пътници и всички гости, колкото високопоставени и да са те, и които, може да се каже, председателствуват всички тържества и церемонии. Върховните вождове ги избират заради тяхната красота, добродетели и ум. Това момиче ми напомня за тях, само че е още толкова малко!
Детето се приближи до Леонсия и макар да беше явно запленено от красивата непозната жена, в държанието му нямаше и следа от раболепие и чувство за малоценност.
— Кажи ми — промълви момиченцето на старинния древноиспански език, говорен в долината, — наистина ли този човек е капитан Да Васко, завърнал се от своя дом на Слънцето в небето?
Торес се захили, поклони се и гордо заяви:
— Аз съм от Да Васковците.
— Не от Да Васковците, а самият Да Васко — подсказа му на английски Леонсия.
— Това е хубав коз… използувайте го! — заповяда му Франсис също на английски. — Може да спаси всички ни от беда. Не съм чак толкова очарован от тоя жрец, а тука, при загубените души, май че той коли и беси.
— Най-после аз се завърнах от Слънцето — послушно каза на девойчето Торес.
То благоволи да му отправи продължителен нетрепващ поглед, по който личеше, че мисли, обсъжда и преценява. Сетне, с безизразно лице, почтително му се поклони и почти без да погледне Франсис, се обърна към Леонсия и й подари приятелска сияйна усмивка.
— Не съм знаела, че бог създава жени, прекрасни като теб — тихо каза девойчето и тръгна да си върви. На вратата се спря и добави: — Бленуващата е красива, но има странна разлика между нея и теб.
Едва девойчето си беше отишло, когато при тях влезе жрецът на Слънцето, последван от няколко младежи, като че ли за да приберат чиниите и неизядената храна. И докато един-двама се наведоха да вдигнат съдовете, по даден от жреца знак младежите се нахвърлиха върху тримата гости, здраво им вързаха ръцете на гърба и ги изведоха при олтара на бога на Слънцето, където беше събрано цялото племе. Тука те видяха тигел, сложен на триножник над силен огън; младежите ги вързаха за три току-що забити в земята стълба и, безбройни усърдни ръце ги затрупаха до коленете със съчки.
— Хайде, съвземете се!… Дръжте се надменно, като истински испанец! — каза Франсис на Торес и думите му бяха едновременно и напътствие, и оскърбление. — Вие сте самият Да Васко. Преди стотици години сте били тука на земята, в същата тази долина, заедно с дедите на тези мелези.
— Вие трябва да умрете — заговори им жрецът на Слънцето и Загубените души единодушно закимаха. — В течение на четиристотин години, откакто пребиваваме в тази долина, ние сме убивали всички пришълци. Вие не бяхте убити и ето, че богът на Слънцето веднага се разгневи: огънят на нашия олтар угасна. — Загубените души застенаха, заридаха и се заблъскаха с юмруци в гърдите. — Затова, за да се умилостиви богът на Слънцето, сега вие ще умрете.
— Пазете се! — предупреди Торес, комуто ту Франсис, ту Леонсия подсказваха шепнешком какво да каже. — Аз съм Да Васко. Аз идвам сега от Слънцето. — Понеже ръцете му бяха вързани, той кимна с глава към каменния бюст: — Аз съм същият този Да Васко. Преди четиристотин години доведох прадедите ви тука,
