оставях ви тук и заповядах да ме чакате, докато се върна.
Жрецът на Слънцето се разколеба.
— Е, жрецо, говори, отговаряй на божествения Да Васко! — грубо се обади Франсис.
— Отде да зная, че той е божествен? — побърза да възрази жрецът. — Нима самият аз не приличам на него? Прави ли ме това божествен? Нима аз съм Да Васко? Дали той е Да Васко? Нима не е възможно Да Васко да си е още на Слънцето?… Та нали аз зная, че съм човек, роден от жена преди седемдесет и осем години, и че не съм Да Васко!
— Ти не си отговорил на Да Васко! — заплаши го Франсис, а сам с безкрайно смирение се поклони на Торес и му изсъска на английски: — Дръжте се надменно, да ви вземат дяволите, дръжте се надменно!
Жрецът се подвоуми за миг и се обърна към Торес:
— Аз съм верният жрец на Слънцето. И не е лесно за мене да пренебрегна своята отговорност. Щом ти си божественият Да Васко, отговори ми на един въпрос.
Торес кимна с безподобна надменност.
— Обичаш ли златото?
— Да обичам златото! — подигравателно проточи Торес. — Аз съм голям властелин горе на Слънцето, а Слънцето е цялото от злато. Злато? За мене то не е нещо повече от пръстта под краката ми и от скалите, които образуват вашите могъщи планини!
— Браво! — похвали го шепнешком Леонсия.
— Тогава, о, божествени Да Васко — смирено рече жрецът на Слънцето, при все че не можа да заглуши докрай зазвучалото в гласа му тържество, — ти си достоен да се подложиш на древното и обичайно изпитание. Ако след като пиеш от златното питие, пак можеш да кажеш, че си Да Васко, и аз, и всички ние ще се преклоним пред теб като пред божество. От време на време и други пришълци са прониквали в тази долина. Те винаги идваха, жадни за злато. Но когато ние задоволявахме жаждата им, всички до един преставаха да жадуват, защото умираха.
Докато говореше и Загубените души напрегнато го наблюдаваха, а тримата пришълци го гледаха със същото напрежение, изострено от мрачно предчувствие, жрецът бръкна в голяма кожена торба и започна да хвърля цели шепи самородно злато в нагорещения тигел на триножника. Пленниците бяха толкова близо, че виждаха как златото се топи, превръща се в течност и се надига в тигела също като някакво златно питие.
Малкото девойче се възползува от изключителното си положение в племето на Загубените души, приближи се до жреца на Слънцето и рече така, че да го чуят всички:
— Това е Да Васко, капитан Да Васко, божественият капитан Да Васко, който преди много-много години е довел тука нашите прадеди.
Жрецът се намръщи, за да я накара да млъкне. Но девойчето повтори думите си, като сочеше красноречиво ту бюста, ту Торес; жрецът долови, че положението се изплъзва от ръцете му и мислено прокълна греховната си любов към майката на момиченцето, от която любов се бе родила тази негова дъщеря.
— Млъкни! — строго й заповяда той. — Това са неща, от които ти нищо не разбираш. Ако той е капитан Да Васко и е божествен, ще изпие златото и ще остане здрав и читав.
Той наля разтопеното злато в груба глинена кана, нагорещена върху съда с жаравата в подножието на олтара. По даден знак няколко младежи оставиха копията си и се запътиха към Леонсия с явното намерение да й отворят насила устата.
— Чакай, жрецо! — провикна се с гръмовен глас Франсис. — Тя не е божествена, както е божествен Да Васко. Изливай златното питие върху Да Васко.
Като го чу, Торес стрелна Франсис с поглед, изпълнен с яростна злоба.
— Продължавайте да се държите надменно и гордо — посъветва го Франсис. — Не се съгласявайте да пиете. Покажете им надписа в шлема.
— Няма да пия! — изкрещя Торес, полуобезумял от ужас, когато жрецът се обърна към него.
— Ще пиеш. Ако ти си Да Васко, божественият капитан от Слънцето, ние ще се уверим в това и ще паднем пред теб по очи, за да ти се преклоним.
Торес погледна умолително Франсис и това не убягна от тесните очи на жреца.
— Май че ще трябва да го изпиете — сухо каза Франсис. — В края на краищата направете го заради дамата и умрете като герой.
С внезапен рязък напън Торес издърпа едната си ръка от ремъците, с които беше вързан, смъкна шлема си и го протегна така, че жрецът да може да го види отвътре.
— Виж какво е изрязано тука! — заповяда му той.
Жрецът така се стресна, когато вадя надписа ДА ВАСКО, че изтърва каната. Стопеното злато се разля, подпали сухите съчки на земята, а един от копиеносците, на чийто крак паднаха няколко капки, се втурна да бяга с диви писъци от болка. Ала жрецът на Слънцето бързо се съвзе. Той грабна гърнето с жаравата и вече се канеше да подпали съчките, натрупани около трите му жертви, когато се намеси девойчето:
— Богът на Слънцето не позволи великия капитан да изпие това питие — каза то. — Богът на Слънцето го разплиска с ръката ти.
И когато всички Загубени души започнаха да си шушукат, че тази работа не е чак толкова проста, колкото се струва на техния жрец, старецът се видя принуден да спре. Въпреки това той беше твърдо решил да погуби тримата пришълци. И затова лукаво заговори на народа си:
— Ще чакаме знамение… Донесете масло. Ще дадем на бога на Слънцето време да изпрати знамение… Донесете свещ.
Той изля едно гърне масло върху съчките, за да могат по-лесно да се запалят, забучи запалено парченце свещ сред напоеното с масло гориво и рече:
— Ще чакаме знамението, докато догори свещта. Добре ли е така, о, народе?
И всички Загубени души промърмориха:
— Добре е.
Торес погледна умолително Франсис и той му отговори:
— Подлият дъртак положително скъси свещта. В най-добрия случай няма да изтрае и пет минути, а може да пламнем и след три минути.
— Какво можем да направим? — попита подлуделият от страх Торес, а Леонсия, с тъжна, преливаща от любов усмивка, смело погледна Франсис в очите.
— Молете се да завали — отговори Франсис. — Обаче на небето няма и следа от облаче. След това умрете като мъж. Недейте квича прекалено високо.
Очите му се обърнаха към Леонсия и с погледа си той й каза това, което не беше посмял да й каже никога досега: че я обича с цялото си сърце. Макар и разделени поради това, че бяха вързани за коловете, те никога не са били по-близо един до друг и нишката, която ги притегляше и съединяваше, бяха техните очи.
Малкото девойче, което търсеше знамение на небето, го забеляза първо. Торес не виждаше нищо освен догорилата почти до края свещ, но чу провикването на момиченцето и вдигна очи. И в същото време заедно с всички чу бръмчене — сякаш в небето летеше чудовищно насекомо.
— Самолет! — рече полугласно Франсис. — Торес, кажете им, че това е знамението.
Но нямаше нужда нищо да казва. Самолетът се спусна над тях и закръжи на не повече от сто фута — първият самолет в живота на Загубените души, — а от него, като благослов от небесата, долетя познатото:
Самолетът описа пълен кръг, вдигна се на височина от около хиляда, фута и тогава видяха да се отделя нещо от него точно над главите им, да пада като камък около триста стъпки, след това да се отваря в опънат парашут, а отдолу, като паяк, увиснал на паяжина, очертанията на, човек, който с приближаването
