към земята отново заля:
И тогава събитията започнаха да се настигат едно друго с невъобразима бързина. Свещта се разпадна, горящият фитил падна в локвичката стопена лой, локвичката пламна, пламнаха и напоените с масло съчки около нея. Хенри, който се приземи в гъмжилото на Загубените души и покри голяма част от тях с парашута си, с два скока се озова до своите приятели и разрита наляво и надясно лумналите съчки. Той се забави само секунда. Това стана, когато жрецът на Слънцето се опита да му попречи. Дясно кроше в челюстта повали престарелия вече довереник на бога по гръб и докато той се съвземе и изправи на крака, Хенри вече беше съсякъл ремъците, с които бяха вързани Леонсия Франсис и Торес. Той протегна ръце да прегърне Леонсия, но тя го отблъсна с думите:
— Бързо! Няма време за обяснения. Падайте на колене пред Торес и се преструвайте, че сте негов роб… и не говорете на испански, говорете на английски.
Хенри не можеше да схване какво става и докато Леонсия се мъчеше да го убеди с поглед, той видя Франсис да се просва в краката на общия им враг.
— Я гледай! — промърмори Хенри и се присъедини към Франсис. — Готово! Но това е по-лошо от мишеморка!
Леонсия последва неговия пример и всички Загубени души паднаха по очи пред този капитан Да Васко, който приемаше сред тях небесни пратеници направо от Слънцето. Всички бяха се преклонили освен жреца, който бе дълбоко потресен и се канеше да стори същото, когато присмехулният дявол на мелодрамата, криещ се в душата на Торес, го накара да прекали с ролята си.
Надменно, както го беше учил Франсис, той вдигна десния си крак и го сложи на врата на Хенри, при което случайно прищипа ухото му.
Хенри буквално подскочи във въздуха.
— Нямате право да ме настъпвате по ухото, Торес! — изкрещя той и същевременно го повали с дясно кроше, както беше повалил жреца.
— Е, сега всичко отиде по дяволите — забеляза Франсис с хладно и безразлично негодувание. — Свършено е с баснята за бога на Слънцето.
Жрецът на Слънцето, схванал каква е работата, даваше възторжени знаци на копиеносците си. Но Хенри опря дулото на автоматичния си пистолет в корема на стария жрец: старецът си спомни легендите за смъртоносни хвърковати оръжия, движени от тайнственото вещество, наричано „барут“, усмихна се отстъпчиво и махна на копиеносците да се дръпнат.
— Това надминава моите знания и разум — заговори той на съплеменниците си, а погледът му току се връщаше към дулото на пистолета в ръката на Хенри. — Ще прибягна до последната възможност. Изпратете вестоносец да събуди Бленуващата. Да й каже, че тука, в долината ни, има пришълци от небето, може би от Слънцето. И че само мъдростта на далечните й бленувания може да ни изясни това, което ние не разбираме и което дори и аз не мога да разбера.
ГЛАВА XVIII
Охрана от копиеносци поведе Леонсия, двамата Моргановци и Торес през хубави поля, всички прекрасно обработени, макар по първобитен начин, през бързи потоци, горички и пасбища с висока до коленете трева, където пасяха крави от такава миниатюрна порода, че и най-едрите не бяха по-големи от млади телета.
— Веднага личи, че са дойни крави — забеляза Хенри. — И са истински красавици. Но виждали ли сте някога такива джуджета! Здрав мъж би могъл да вдигне и да отнесе най-едрата.
— Гледай да не се излъжеш — обади се Франсис. — Да вземем ей онази там, черната. Хващам се на бас, че не е нито с една унция по-малко от триста фунта.
— Колко залагаш? — предизвикателно попита Хенри.
— Определи ти — отговори Франсис.
— Тогава да заложим по сто долара, че мога да я вдигна и да я понеса — заяви Хенри.
— Дадено.
Ала на облога не бе съдено да бъде решен, защото, щом Хенри стъпи настрана от пътеката, копиеносците намръщено го смушкаха и със знаци посочиха, че трябва да вървят право напред.
Когато пътят заизвива в подножието на остро назъбена канара, те видяха горе множество кози.
— Опитомени — каза Франсис. — Вижте козарчетата.
— Сигурен бях, че месото в яхнията беше козе — кимна Хенри. — Винаги съм обичал козите. Ако Бленуващата, която и да е тя, отмени решението на жреца и ни подари живота и ако трябва да останем при Загубените души до края на нашите дни, ще се помоля да ме направят главен козар на царството; ще ви изградя чудесна къщурка, Леонсия, а вие ще можете да станете придворна сиренарка на кралицата.
Но полетът на въображението му бе прекъснат, защото в този миг пред тях се разкри езеро, толкова красиво, че Франсис чак подсвирна, Леонсия изпляска с ръце, а Торес полугласно възкликна от възхищение. То се простираше цяла миля на дължина и повече от половин миля на ширина и представляваше безупречен овал. С едно единствено изключение никакво жилище не нарушаваше ивицата дървета, бамбукови гъстаци и тръстики, които затваряха в кръг неговите брегове, дори и в подножието на канарата, където бамбукът бе необикновено пищен. Околните планини тъй живо се отразяваха в спокойната повърхност на водата, че окото почти не можеше да различи къде свършва действителността и къде започва отражението.
Леонсия се изтръгна от захласа пред удивителното отражение и изрази разочарованието си, че водата не е кристално бистра:
— Колко жалко, че е тъй мътна!
— Това е от размиването на чернозема в долината — обясни Хенри. — Тя стига на стотици фута дълбочина, тази почва.
— Цялата долина трябва да е била някога езеро — съгласи се Франсис. — Хвърлете един поглед на канарата и ще видите докъде е стигала по-рано водата. Интересно, от какво ли е толкова намаляла?
— Най-вероятно от земетресение… то е отворило някакъв подземен изход и водата се е оттекла до сегашното си равнище… и все още продължава да се оттича. Този плътен шоколадов цвят показва колко много вода непрекъснато се влива в езерото и че не й остава време да се утаи. То е водосборен басейн на цялата тази котловина.
— Е, има поне една къща — рече Леонсия след пет минути, когато обиколиха някаква издатина на канарата и видяха долепена до скалата и надвиснала над самата вода ниска сграда, приличаща на бунгало. Подпорите, на които стоеше, представляваха масивни стволове на дървета, но стените на къщата бяха от бамбук, а покривът от напластена слама. Тя беше тъй уединена, че освен с лодка, до нея можеше да се стигне само по едно мостче, дълго пет-шест крачки и толкова тясно, че двама души не можеха да вървят по него един до друг. В началото и края на мостчето стояха, явно като охрана или часови, двама младежи от племето. Жрецът на Слънцето повелително им махна с ръка, те се отстраниха и ги пуснаха да минат, но двамата Моргановци не пропуснаха да забележат, че копиеносците, които ги придружаваха от Дългата къща дотука, останаха оттатък мостчето.
След като минаха по него и влязоха в приличащото на бунгало наколно жилище, те се озоваха в просторна стая, наредена по-добре, отколкото можеха да очакват в Долината на Загубените души, макар че наредбата й бе проста. Направените от трева рогозки учудваха с грижливата и изящна плетка, а бамбуковите щори, които закриваха прозоречните отвори, бяха изработени с търпеливо майсторство. В отсрещния край, до стената, имаше огромно златно изображение на изгряващото слънце, подобно на изображението пред олтара до Дългата къща. Но! много по-удивителни бяха двете странни живи същества, които обитаваха този дом и които почти не се движеха. Под изгряващото слънце, на своеобразен подиум над
