равнището на пода стоеше отрупано с множество възглавници и напомнящо трон ложе, А на ложето, сред възглавниците, спеше жена, облечена с излъчваща мек блясък роба от тъкан, каквато никой от тях не беше виждал преди. Само гърдите й леко се вдигаха от леко дихание. Тя не беше от Загубените души, това кръстосано и изродено поколение на кариби и испанци. На главата й имаше тиара от ковано злато и искрящи скъпоценни камъни, толкова голяма, че изглеждаше почти като корона. Пред нея, на пода, стояха два златни триножника: на единия тлееше огън, на другия, много по-голям, имаше златна купа, цял разтег в диаметър. Между триножниците, опънало лапи, лежеше огромно, приличащо на руски вълкодав куче с белоснежна козина, което гледаше пришълците като сфинкс, с немигащи очи, без да трепне.
— Тя има вид на благородничка, прилича на царица и положително бленува царствени блянове — пошепна Хенри и си спечели с това гневен поглед от жреца на Слънцето.
Леонсия не можеше да си поеме дъх, а Торес се разтрепери, прекръсти се и каза:
— Никога не съм чувал това за Долината на Загубените души. Тази жена, дето спи там, е испанска благородница. Тя е чистокръвна испанка. От Кастилия. Толкова съм сигурен, че очите й са сини, колкото, че стоя тука. Но това бледно лице! — Той отново потрепери. — Не, не е земен сън. Струва ми се, че тя се опива с наркотици, и то много отдавна…
— Точно това е! — с възбуден шепот се намеси Франсис. — Бленуващата бленува в наркотичен унес. Изглежда, че я държат тука опита, един вид като върховна жрица или върховна прорицателка… Добре де, старче — прекъсна той мисълта си, за да се обърне на испански към жреца. — Дори да я събудим, какво от това? Нали си ни довел тука, за да се запознаем с нея, и то, надявам се, в будно състояние!
Бленуващата се раздвижи, сякаш шепненето беше проникнало в дълбокия й сън; за първи път се помръдна и кучето й обърна глава към жената тъй, че отпуснатата й китка гальовно легна на врата му. В същия миг жрецът повелително се навъси и им заповяда с движение на ръката да мълчат. В пълна тишина те стояха и наблюдаваха пробуждането на прорицателката.
Бавно тя се приповдигна на ложето, спря за миг и погали още веднъж щастливото куче, което сякаш се засмя от радост, и в страшната му огромна уста лъснаха кръвожадни зъби. Те бяха обзети от благоговеен трепет и благоговението им порасна още повече, когато жената за първи път обърна очи право към тях. Никога още не бяха виждали такива очи, в които сякаш бе събран блясъкът на целия свят и на всички светове. Леонсия вдигна ръка да се прекръсти и замръзна, а Торес, завладян от благоговейния си страх, наистина се прекръсти и с беззвучно движещи се устни зашепна любимата си молитва към Светата дева. Дори Франсис и Хенри не можеха да откъснат поглед от двата бездънни сини кладенеца, които изглеждаха почти непрогледни под сянката на дългите черни мигли.
— Синеока брюнетка! — успя да промълви шепнешком Франсис.
Но какви очи! Те бяха по-скоро кръгли, отколкото продълговати! И все пак не точно кръгли. Човек би рекъл, че са квадратни, ако не бяха повече кръгли, отколкото квадратни. Формата им беше такава, че напомняше бързия, летлив щрих, с който художникът очертава окръжност около многоъгълници. Дългите черни мигли ги замрежваха и подсилваха илюзията, че са тъмни. В тях не се появи нито изненада, нито уплаха при вида на посетителите. Те гледаха със замечтано безразличие, но въпреки морния поглед в тях се четеше съзнание за всичко, което виждат. Нещо повече — за удивление на тези, към която се бяха устремили, в тези очи се отразиха, оплетени ведно, най-противоречиви чувства. В тях трептеше болката на неизбежно надвиснала тръпна мъка. Нежночувствената им влага се долавяше като пролетен порой на далечен морски хоризонт или сутринна роса в планината. Болка и пак болка прозираше в морната им задрямалост. Огънят на неизмерима смелост заплашваше да лумне от електрическата искра на волята за действие. Дълбока дрямка, като някаква везана завеса, леко се поклащаше в дъното им, сякаш готова всеки миг да забули всичко със забравата на съня. А над всичко, зад всичко и изпълнила всичко, в тях се таеше предвечна мъдрост. Това впечатление се подсилваше от леко хлътналите бузи, които говореха за аскетизъм. Те руменееха било от треска, било от червило.
Когато жената се изправи, всички видяха, че е стройна и крехка като фея. Тя имаше дребни кости, по които нямаше твърде много плът, но все пак не изглеждаше мършава. Ако бяха изказали впечатлението си на глас, Хенри или Франсис щяха, да я провъзгласят за най-закръглената слаба жена, която някога са виждали.
Жрецът на Слънцето преклони престарялото си тяло и се просна по очи на пода, забил старешкото си чело в рогозката. Другите останаха прави, макар подгъналите се колена на Торес н да свидетелствуваха, че щеше да последва примера на жреца, ако беше забелязал подобно намерение у другарите си. Вярно е обаче, че те само малко се подгъваха, но веднага се изправиха и сковаха под сдържащия поглед на Леонсия и двамата Моргановци.
Отначало Бленуващата не обърна внимание на никой друг освен на Леонсия и след като внимателно я огледа, с рязко кимване на глава й заповяда да се приближи. Беше прекалено повелително, според Леонсия, за създание с такава въздушна красота и тя веднага почувствува между тях двете да възниква вражда. Затова не се помръдна, докато жрецът на Слънцето не й пошепна грубо, че трябва да се подчини. Леонсия се запъти напред, без да обръща внимание на огромното космато куче, мина между двата триножника и край песа и спря едва когато й заповядаха с второ кимване, не по-малко рязко от първото. Цяла минута двете жени се гледаха право в очите, докато накрая с тръпка на тържество Леонсия забеляза другата да свежда поглед. Но тържеството й бе краткотрайно, защото тя видя, че Бленуващата с надменно любопитство изучава роклята й. Тя дори протегна тънката си бледа ръка, пипна тъканта и я погали, както можеше да погали само една жена.
— Жрец! — рязко заговори Бленуващата. — Днес е третият ден на Слънцето в Дома на Манко. Много отдавна аз ти казах нещо относно този ден. Повтори го!
Жрецът на Слънцето раболепно се загърчи и с треперещ глас отговори:
— Че в този ден ще се случат странни събития… Те се случиха, о, царице.
Но царицата вече го беше забравила. Тя все още галеше плата, от който беше направена роклята на Леонсия, и го разглеждаше с любопитство.
— Ти имаш много щастлива съдба — рече царицата и същевременно й направи знак да се върне при другите. — Ти си много обичана от мъжете. Не ми е ясно всичко, но все пак ми се струва, че прекалено много те обичат мъжете.
Гласът й, мек и нисък, чист като сребро, трептеше в изящни напевни извивки и напомняше камбаната на някой далечен храм, призоваваща вярващите на молитва или скръбните души — на вечен покой. Ала на Леонсия не бе отредено, да прецени красотата на този чуден глас. Вместо това тя усети само гняв, от който бузите й пламнаха и кръвта се разпали в жилите й.
— Аз вече съм те виждала, и то неведнъж — продължи царицата.
— Никога! — възкликна Леонсия.
— Мълчи! — процеди жрецът на Слънцето.
— Там — рече царицата и посочи голямата златна купа. — Често съм те виждала там.
Тебе… също — обърна се тя към Хенри.
— И тебе — кимна тя на Франсис, но големите й сини очи се разшириха и дълго се взираха в него — твърде дълго, за да бъде това приятно на Леонсия, която усети как ревност, каквато само една жена може да събуди у друга жена, пробожда сърцето й. Очите на царицата, блеснаха, когато ги спря върху Торес.
— А ти кой си, чужденецо, тъй странно пременен с рицарски шлем на главата и сандали на роб на краката?
— Аз съм Да Васко — смело й отговори той.
— Това име звучи много древно — усмихна се Бленуващата.
— Аз съм древният Да Васко — продължи Торес и без покана пристъпи напред. Тя се усмихна на безочливостта му, но не го спря. — Това е същият шлем, който съм носил преди четиристотин години, когато доведох прадедите на Загубените души в тази долина.
Царицата спокойно се усмихна с недоверие и спокойно го попита:
— В такъв случай ти си се родил преди четиристотин години?
— И да, и не. Аз никога не съм се раждал. Аз съм Да Васко. Аз съм живял винаги. Моят дом е на Слънцето.
Изящно очертаните й вежди въпросително се вдигнаха с няма подигравка, но тя нищо не каза. От златоковано ковчеже, оставено на ложето до нея, тя взе с крехките си, почти прозрачни палец и показалец
