— Разбира се! — кимна Хенри. — Извадете някакъв инструмент от чантата си и разбийте катинара. Ако остана тука, ще се разболея от ревматизъм. Името ми е Морган и никой не ме е бил. Това е от комарите.
С няколко удара на френски ключ лейтенант Парсънс разби вехтия катинар и помогна на Хенри да се изправи на крака. Още докато търкаше стеклите си ходила и глезени, Хенри набързо разказа на военния летец за злополуката с Леонсия я Франсис и за възможния им трагичен край.
— Аз обичам Франсис — завърши той. — Ние си приличаме като две капки вода. Всеки ще рече, че сме близнаци, и трябва да сме далечни роднини. Колкото за сеньоритата, не само я обичам, но тя е моя годеница. Кажете, ще ми помогнете ли? Къде е самолетът? Да се отиде до планината на маите пеша или с муле, трябва много време, пък ако вие ме вземете със самолета, ще стигнем там за няколко мига; а ако можете да ме снабдите със стотина шашки динамит, аз ще мога да вдигна във въздуха скалите и да източа водата.
Лейтенант Парсънс се колебаеше.
— Кажете „да“, кажете „да“! — молеше се Хенри.
А там, в сърцето на свещената планина, тримата пленници се озоваха в непрогледен мрак, щом камъкът, който преграждаше входа към помещението с идолите, се спусна на мястото си. Франсис и Леонсия се затърсиха пипнешком и ръцете им се срещнаха. В следващия миг Франсис я прегърна и сладостта на този допир намали наполовина ужаса на положението им. Близо до себе си те чуваха тежкото дишане на Торес. Най-после той промърмори:
— Майко божия, отървахме се на косъм! Какво ли ни чака сега?
— Чакат ни още много „сега“, докато се измъкнем от тая дупка — увери го Франсис. — И няма да е зле да тръгнем.
Те бързо се разбраха как ще вардят. Леонсия пристъпваше зад Франсис, хванала се здраво за края на дрехата му, за да може да се води по него; той вървеше напред и опипваше стената с лявата си ръка. Торес се движеше до него и опипваше дясната стена. Обаждайки се един на друг, те можеха взаимно да следят движението си, да преценяват ширината на прохода и да се пазят да не свият в някоя странична галерия и да се загубят. За щастие подът на тунела — защото това бе истински тунел — беше гладък, тъй че макар и да вървяха пипнешком, те не се спъваха. Франсис не искаше да използува кибрита, освен в случай на крайна нужда, и се пазеше да не падне в някоя яма, като изнасяше предпазливо крака си напред и едва след като се увереше, че има твърд камък под него, стъпваше с цялата си тежест. Поради това напредваха много бавно — вървяха с не повече от половин миля на час.
Само веднъж се натъкнаха на разклонение в прохода. Тука Франсис запали скъпоценна клечка кибрит от непропускащата влага кутийка и откри, че нямаше какво да се избира: двата прохода бяха съвършено еднакви.
— Не ни остава нищо друго, освен да опитаме единия от тях — заключи той — и ако не ни изведе никъде, да се върнем и да опитаме другия. Едно нещо е сигурно: тези проходи водят някъде, иначе маите нямаше да си дават толкова труд да ги правят.
След десет минути той изведнъж спря и ги предупреди с вик. Протегнатият му крак увисна в празно пространство, вместо да стъпи на пода. Франсис запали втора клечка кибрит и те видяха, че стоят пред естествена пещера с такива размери, че слабата светлинка не можеше да разкрие пределите й нито надясно, нито наляво, нито нагоре, нито надолу, нито до отсрещната страна. Но успяха да различат нещо като груба стълба, наполовина естествена, наполовина дооправена от човешка ръка, която водеше надолу, към непрогледния мрак.
Подир още един час, след като изминаха пътеката по дъното на пещерата, те бяха възнаградени със слаб проблясък на дневна светлина, която ставаше все по-силна с всяка крачка. Преди да се усетят, стигнаха до източника й, който се оказа много по-близо, отколкото бяха преценили; Франсис отстрани лозите и храстите и изпълзя навън в блясъка на следобедното слънце. След миг Леонсия и Торес бяха до него и гледаха от същинско орлово гнездо в скалите към някаква долина долу. Долината беше почти кръгла, около три мили в диаметър и заградена околовръст — като със стени — с планини и скали.
— Това е Долината на Загубените души, — тържествено рече Торес. — Чувал съм за нея, но никога не съм вярвал.
— И аз съм чувала и никога не съм вярвала — добави със страх Леонсия.
— Какво от това? — попита Франсис. — Ние не сме загубени души, а хора от плът и кръв. Няма защо да се тревожим.
— Но вижте какво, Франсис — каза Леонсия. — Всички разкази, които съм чувала, като дете, твърдяха, че никой, който е влязъл тука, никога вече не е излязъл.
— Да приемем, че е наистина така — с неволна усмивка възрази Франсис, — как са се появили тогава разказите? Щом никой никога не е излязъл оттука, за да разкаже за нея, как тогава всички отвън знаят за тази долина?
— Не знам — призна Леонсия. — Само ви казвам каквото съм чувала. Освен това никога не съм го вярвала. Но това тука отговаря на всички описания в разказите.
— Никой никога не е излязъл оттука — потвърди Торес със същия тържествен тон.
— Откъде знаете тогава, че някой е влизал? — настояваше Франсис.
— Тук живеят всички Загубени души — отговори Торес. — Затова никога не сме ги виждали, понеже те никога не са могли да излязат. Казвам ви, сеньор Морган, че не съм неразумна твар. Аз съм човек с образование. Учил съм в Европа и съм въртял търговия в родния ви Ню Йорк. Разбирам от наука и философия и въпреки това съм сигурен, че влезе ли някой в тази долина, никога вече не може да излезе от нея.
— Е, добре, нали още не сме вътре? — сопна се Франсис с леко раздразнение. — Нито пък сме длъжни да влезем, нали? — Той подпълзя към края на площадката от рохкава пръст и трошлив камък, за да види по-добре нещо в далечината, което току-що му се беше набило в очите. — Ако това не е сламен покрив…
В този миг почвата поддаде под ръцете му. Внезапно целият мек склон, на който се крепяха, се свлече и те тримата се заплъзгаха и затъркаляха по стръмното надолнище, носени от мъничка лавина от пръст, чакъл и стръкове трева.
Двамата мъже първи се изправиха да крака в гъстия храсталак, спрял падането им, но преди да стигнат до Леонсия, тя също беше вече на крака и се смееше.
— Тъкмо когато казвахте, че не сме били длъжни да влезем в долината! — закиска му се тя. — Ще го повярвате ли сега?
Ала Франсис беше зает. Той протегна ръка и хвана някакъв познат предмет, който се носеше е подскачане подир тях по стръмнината. Това беше шлемът, който Торес бе задигнал от помещението с мумиите, и Франсис му го подаде.
— Хвърлете го — каза Леонсия.
— Нямам нищо друго, което да ме пази от слънцето — отговори Торес и както го въртеше в ръце, очите му се спряха върху някакъв надпис на вътрешната му страна. Той го показа на Франсис и Леонсия и го прочете на глас: „ДА ВАСКО“.
— Чувала съм — рече полугласно Леонсия.
— И с право сте чували — кимна Торес. — Да Васко е мой прадядо по права линия. Майка ми е била родена Да Васко. Той дошъл в испанските колонии с Кортес.
— После се разбунтувал — подхвана разказа му Леонсия. — Спомням си това много добре от татко и от чичо Алфаро. С десетина другари тръгнал да търси съкровището на маите. Те повели едно крайморско карибско племе, сто души заедно с жените, за да им помагат. По нареждане на Кортес, подир тях тръгнала потеря, водена от Мендоса, и неговият доклад в архивите, както ми каза чичо Алфаро, гласи, че били натикани в Долината на Загубените души и оставени да загинат там по най-плачевен начин.
— Очевидно се е опитал да се измъкне по пътя, по който току-що влязохме ние — продължи Торес, — а маите са го хванали и превърнали в мумия.
Той нахлупи древния шлем на главата си и рече:
— Макар и да е толкова ниско, следобедното слънце пари главата ми като киселина.
