— А мен гладът ме разяжда като киселина — призна си Франсис. — Живеят ли хора в тази долина?
— Отде да зная, сеньор — отвърна Торес. — Съществува разказът на Мендоса, в който се съобщава, че Да Васко и хората му били оставени тука „да загинат по най-печален начин“. Едно нещо зная: никой никога не ги е видял пак.
— Струва ми се, че на такова място човек би могъл да отглежда предостатъчно храни… — започна Франсис; но спря, като видя Леонсия да бере зърнести плодове от някакъв храст. — Хей! Оставете това нещо, Леонсия! Доста грижи си имаме и без да се занимаваме с очарователна, но отровена млада дама.
— Те не са отровни. — каза девойката и спокойно продължи да яде. — Ето, вижте къде са ги кълвали птиците.
— В такъв случай се извинявам и се присъединявам към вас — извика Франсис и си натъпка устата със сочните плодове. — А пък ако можех да хвана птиците, които са ги кълвали, бих ги изял и тях.
Докато поуталожиха острите пристъпи на глада, слънцето слезе толкова ниско, че Торес свали шлема на Да Васко.
— Нищо не ни пречи да пренощуваме на това място — каза той. — Обувките ми останаха в пещерата при мумиите, а старите ботуши на Да Васко загубих, когато плувах. Краката ми са целите изпосечени, а тука има достатъчно суха трева, от която мога да си оплета сандали.
Докато Торес се занимаваше със сандалите, Франсис накладе огън и събра цял куп дърва, защото, въпреки тропическия климат, поради голямата височина беше необходимо да се поддържа огън през нощта. Преди още той да свърши с дървата, Леонсия вече се беше свила на кълбо и сложила глава на свитата си ръка, дълбоко спеше. Франсис грижливо събра куп сухи листа и горски мъх и ги струпа от другата й страна, нестопляна от огъня.
ГЛАВА XVII
Съмване в Долината на Загубените души и Дългата къща в селището, обитавано от племето на Загубените души. Цели осемдесет фута беше на дължина Дългата къща и наполовина широка; изградена бе от кирпич и завършваше на тридесет фута височина с двускатен сламен покрив. От къщата с несигурни крачки излезе жрецът на Слънцето — старец с треперещи нозе, обут със сандали, облечен в дълга роба от грубо домашно платно, със сбръчкано лице на индианец, което напомняше с нещо расовите черти на древните конкистадори. На главата му имаше чудновата златна шапка с издигащ се над нея полукръг от излъскани златни шипове. Какво трябваше да представлява тя, беше съвсем очевидно: изгряващото слънце и лъчите на изгряващото слънце.
Старецът се дотътри през откритото място до голямо кухо дърво, закачено между два стълба, резбовано с изображения на животни и разни хералдични, знаци. Той погледна небето на изток, пламнало вече от зората, за да се увери, че не е закъснял, вдигна пръчка с топка от влакна на края и удари кухото дърво. Колкото и немощен да беше старецът и колкото лек да беше ударът, кухото дърво забумтя и затътна като далечен гръм.
Почти незабавно, докато той продължаваше да удря дървото, по покритите с трева хижи, които образуваха площад около Дългата къща, се зададоха Загубените души. Мъже и жени, стари и млади, с деца и с кърмачета на ръце, те всички наизлязоха и заобиколиха жреца на Слънцето. Надали, някой би могъл да види по-архаично зрелище в света на двадесетия век. Без съмнение те бяха индианци и все пак лицата на мнозина носеха испански отпечатък. Някои лица изглеждаха съвсем испански. Други пък бяха напълно индиански. Но общо взето у повечето личеше отдавна вродената смес на двете раси. Още по-чудато обаче беше тяхното облекло — съвсем незабележително у жените, които носеха дълги, скромни роби от домашно платно, но извънредно забележително у мъжете, чиито дрехи от същия плат по кройка представляваха гротескно подобие на мъжките костюми, носени в Испания по времето на първото пътешествие на Колумб. Грозновати и посърнали изглеждаха тези мъже и жени, като поколение от бракове между близки роднини, твърде много изродено, за да бъде жизнерадостно. Такива бяха младежите и девойките, такива бяха децата, такива бяха дори и кърмачетата — всички с изключение на двамина: едното — десетгодишно момиченце с живо, одухотворено и будно лице. Сред тъпите лица на тъпите и скудоумни Загубени души то се отделяше като някакво пламтящо цвете. Другото лице, което приличаше на нейното, беше лицето на стария жрец на Слънцето, но то беше лукаво, коварно и умно.
Докато жрецът продължаваше да бие екливото кухо дърто, цялото племе се нареди в полукръг около него с лице към изток. Щом слънцето показа горния си крайчец над хоризонта, жрецът го приветствува на странен средновековен испански език я ниско се поклони пред него три пъти, а племето падна по очи. Когато слънцето изгря и заблестя над хоризонта, по знак на жреца цялото племе се вдигна и запя радостно песнопение. Тъкмо когато махна на своя народ да си върви, жрецът забеляза тънка струя дим да се издига в спокойния въздух на другия край на долината. Той я посочи с ръка и заповяда на неколцина младежи:
— Тя се вдига от Забраненото място на страха, където никой от племето не бива да стъпва. Това е някой дявол, изпратен от нашите врагове, които от столетия напразно търсят убежището ни. Той не бива да се спаси и да ни издаде, защото враговете ни са силни и ние ще бъдем унищожени. Вървете! Убийте го, за да не бъдем убити ние!
Край огъня, който бяха поддържали през цялата нощ, лежаха и спяха Леонсия, Франсис и Торес, последният — обут с новите си сандали и с шлема на Да Васко, нахлупен ниско над челото, за да го пази от росата. Леонсия се събуди първа и гледката, която се разкри пред нея, бе толкова чудна, че тя продължи мълком да я наблюдава през спуснатите си мигли. Трима мъже от чудноватото племе на Загубените души с опънати още лъкове и сложени на тях стрели, с които очевидно бяха се канили да убият нея и другарите й, сащисано се взираха в лицето на мирно спящия Торес. Те нерешително се спогледаха, отпуснаха лъковете и поклатиха глави, което явно означаваше, че се отказват да ги убиват. Сетне тихичко пристъпиха по-близо до Торес и приклекнаха, за да могат по-добре да разгледат лицето му и шлема, който, изглежда, събуждаше у тях най-жив интерес.
От мястото, където лежеше, Леонсия успя незабелязано да побутне Франсис с крак по рамото. Той тихо се събуди и тихичко седна, но привлече вниманието на неканените гости. Те незабавно се помъчиха да го уверят в мирните си намерения по общоприетия начин, като сложиха лъковете си на земята и протегнаха към него разтворените си длани, за да покажат, че нямат оръжие.
— Добро утро, непознати веселяци — обърна се към тях Франсис на английски; те само поклатиха глави, обаче думите му събудиха Торес.
— Трябва да са от Загубените души — пошепна Леонсия на Франсис.
— Или комисионери по продажба на недвижими имоти — с усмивка отговори той. — Във всеки случай долината е населена… Торес, кои са тези ваши приятели? Както ви гледат, човек ще рече, че са ваши роднини.
Без да им обръщат никакво внимание, трите Загубени души се дръпнаха малко настрана и взеха да се съвещават с тихи съскащи гласове.
— Звучи като някакъв особен испански — забеляза Франсис.
— Най-малкото е средновековен — потвърди Леонсия.
— Това е испанският език на конкистадорите, но доста поизроден — добави Торес. — Виждате, че съм бил прав. Загубените души никога не напускат долината.
— Все пак сигурно се женят и омъжват — подхвърли шеговито Франсис, — как иначе бихме могли да обясним присъствието на тези трима юначаги?
В това време тримата юначаги бяха постигнали съгласие и със знаци ги подканиха да отидат с тях оттатък в долината.
— Е, поне са добродушни и дружелюбни негодници въпреки печалните си мутри — каза Франсис, когато се приготвиха да тръгнат. — Но виждали ли сте някога по-печално общество? Трябва да са се родили в непрогледна нощ или са им измрели всичките прелестни девойчета, или им се е случило нещо още по- лошо.
— Изглеждат точно както човек би си представил загубени души — отговори Леонсия.
— Ако не успеем да се измъкнем оттук, сигурно ще добием къде-къде по-печален вид от тях — допълни
