Ригън, заемете се лично с неговото малко дело и го уредете, съгласен ли сте?
— Разбира се, мойто момче — беше отговорът. — Ами ако се наложи, да авансирам ли сеньор Алварес?
— Чудесно! — Франсис стисна десниците на двамата с двете си ръце. — Това ще ми спести излишни грижи. Е, трябва да бързам да си събера нещата, да отменя разни срещи и да хвана влака. Всичко хубаво, Ригън. Довиждане, сеньор Торес, докато се срещнем някъде около Бокас дел Торо или в някоя малка дупка в земята на Бика или Телеца… казвате, според вас трябва да е на Телеца. Е, дотогава adios.
А сеньор Алварес Торес остана още малко при Ригън и получи изрични нареждания за ролята, която трябваше да играе, като се започне с протакането и забавянето на експедицията на Франсис и се завърши със същото протакане и забавяне до самия край.
— Накъсо казано — заключи Ригън, — почти ми е безразлично дали ще се върне изобщо… стига да можете да го задържите там по-дълго за доброто на здравето му.
ГЛАВА II
Парите, както и младостта, не познават прегради и един следобед, три седмици след като се беше сбогувал с Ригън, Франсис Морган, когото човешките закони и повелите на природата бяха надарили и с младост, и с пари, се намери скован от безветрие близо до брега на борда на шхуната си „Анхелика“. Водата беше като стъкло, лекото поклащане на кораба едва се долавяше. И под натиска на безкрайна скука и излишъка от енергия, който също не признаваше прегради, той помоли мелеза капитан, наполовина ямайски негър и наполовина индианец, да заповяда Да спуснат на вода малка лодка.
— Струва ми се, че бих могъл да ударя някой папагал или маймуна, или нещо друго — обясни той и продължи да разглежда през увеличаващия дванадесет пъти цайсов бинокъл обраслия с гъста растителност бряг на половин миля от тях.
— Най-вероятното е, сър, да ви ухапе някоя лабари, това е тукашна змия, чиято отрова е смъртоносна — усмихна се мелезът, капитан и собственик на „Анхелика“, който бе наследил дарба за езици от майка си, родена на остров Ямайка.
Но нищо не можеше да задържи Франсис, защото в този миг в бинокъла му на среден план се появя първо една бяла хасиенда, после, на брега, облечена в бяло женска фигура, а след това той видя, че и тя разучава и него, и шхуната с бинокъл.
— Спуснете лодката, капитане — заповяда той. — Кой живее там? … Бели хора ли са?
— Семейството на Енрико Солано, сър — отговори капитанът. — Само да ги знаете: надути благородници от стар испански род, притежават всичко, каквото виждате от морето до Кордилерите и половината от лагуната Чирики. Много са бедни, невероятно богати… но само с камънаци… а пък горделиви и пиперлии като люти чушки!
Когато Франсис потегли с мъничката лодчица към брега, будният поглед на капитана откри, че младежът не се е погрижил да вземе нито бойна, нито ловна пушка за предполагаемия папагал или маймуна. А след това очите му различиха на тъмния фон на джунглите облечената в бяло женска фигура.
Франсис гребеше направо към брега, покрит с бял коралов пясък, и не смееше да погледне през рамо, за Да се увери дали жената е там, или е изчезнала. Беше му хрумнало напълно естественото за всеки здрав млад мъж желание да се запознае с тази селска девойка, по-правилно казано — полудива бяла жена или, в най-добрия случай, дълбока провинциалистка, с която би могъл да се позабавлява и посмее, докато затишието държи „Анхелика“ закована на място. Когато лодката застърга по дъното, той скочи на брега и я издърпа със силната си ръка достатъчно високо на пясъка, за да се задържи там от собствената си тежест. След това се обърна. Брегът бе пуст до самите джунгли. Франсис самоуверено закрачи напред. „Всеки пътник, попаднал на непознат бряг, има право да потърси местни жители, за да ги попита за пътя“ — това бе мисълта, която прилагаше на дело.
И на Франсис, предвкусвал само няколко мига развлечение, бяха предложени развлечения, които надминаваха най-необузданите му надежди. Жената, която вече бе благоволила да се мерне пред неговия взор и която беше преценил като жена-дете — зряла и добре развита, но все пак повече дете, — изскочи от зеления гъстак на джунглата също като скрит в кутийка палячо на пружина и с двете си ръце го хвана над лакътя. Стремителността и силата, с която се вкопчи в него, го изненадаха. Франсис смъкна шапката със свободната си ръка и се поклони на непознатата с невъзмутимостта на един Морган, възпитан в Ню Йорк и научен да не се изненадва от нищо, но трепна от нова изненада, или от няколко наведнъж. Трепна не само от хубостта й на светла брюнетка, която го порази като силен удар, но и от нейния пронизващ, изпълнен с непоколебима решителност поглед. Започна дори да му се струва, че трябва да я познава. Доколкото му беше известно от опит, непознати не се гледат така.
Ръцете й започнаха да го дърпат и девойката възбудено пошепна:
— Бързо! Вървете след мен!
За миг той се възпротиви. Тя го разтърси, обзета от нетърпение, и се помъчи да го притегли и поведе след себе си. Франсис предположи, че това е някаква необикновена игра, в каквато човек може да бъде въвлечен по крайбрежието на Централна Америка, и я последва с усмивка, без да е съвсем сигурен дали върви доброволно, или се оставя да бъде стремително дърпан от нея в джунглата.
— Правете, каквото правя аз — хвърли му тя поглед през рамо, като го водеше вече, сложила само едната си ръка в неговата.
Той се усмихна и се подчини: пълзеше, когато тя пълзеше, превиваше се одве, когато тя се превиваше, а във въображението му проблясваха спомени за Джон Смит и Покахонтас1.
Внезапно тя го спря, седна на земята, дръпна го с ръка да седне до нея, след това го пусна, притисна ръката си до сърцето и задъхано промълви:
— Слава богу! О, милостива дево Марийо!
Той направи същото (така му беше заповядала самата тя и такива, изглежда, бяха правилата на играта) и с усмивка притисна ръката си до сърцето, макар и да не призова нито господа, нито дева Мария.
— Не можете ли да бъдете сериозен? — сопна му се девойката, когато забеляза това.
В същия миг Франсис доби дълбоко сериозен н напълно естествен вид.
— Мила моя госпожице… — започна той.
Но един рязък жест го прекъсна и с растящо учудване той я видя да се навежда и ослушва и чу шум от хора, минаващи по някаква пътечка на няколко крачки от тях.
Девойката притисна топла мека длан към неговата, за да мълчи, а после го напусна със стремителност, която Франсис вече бе започнал да смята обичайна за нея, и леко изтича по пътеката. Той насмалко не подсвирна от изумление. И сигурно щеше да го направи, ако не беше чул наблизо гласа и, рязко да пита нещо на испански някакви мъже, чиито гласове й отговориха полусмирено, полунастойчиво и полувъзмутено.
Той чу как те, без да спрат да говорят, тръгнаха нататък, а след няколко минути мъртва тишина тя властно му заповяда да излезе.
„Охо! Интересно какво ли би правил при такива обстоятелства Ригън!“ — с усмивка си помисли той и се подчини.
Франсис тръгна подире й (сега вече не ръка за ръка) през джунглата към брега. Когато девойката се спря, той я настигна и застана с лице към нея, все още под впечатлението на завладялото го хрумване, че това е игра.
— Стой! — изсмя се Франсис и допря рамото й! — Стой! — повтори той. — Вие гоните!
Черните й очи го парнаха с гневен блясък.
— Глупак! — възкликна тя и с излишна според него интимност вдигна пръст до неговите приличащи на четка за зъби мустачки. — Като че ли това може да ви прикрие.
— Но мила моя госпожице… — понечи той да възрази, че положително не се познава с нея.
Отговорът й, който го накара да се пресече на половин дума, бе толкова необикновен и чудноват, както и всичко друго, което бе правила досега. Това стана толкова бързо, че Франсис не можа да види откъде изникна мъничкото сребърно револверче, цевта на което не само се насочи срещу корема му, но и плътно се притисна в него.
