— Боже, боже! — повтори той. — Борсата е фалирала, а заедно с нея и „Тампико Петролиъм“! Какъв крах! Кой можеше да си представи!
Франсис седеше в частния кабинет на Баском и равномерно посмукваше цигарата си, без да забележи, че тя не е запалена.
— Всички продават, сякаш акциите им парят ръцете — потвърди той.
— Това ще продължи до утре сутрин по това време, не повече… тогава ще бъдете разорен, а с вас и аз — простичко довърши борсовият му посредник и хвърли бърз поглед към часовника.
Часовникът показваше дванадесет, както установи и бързият машинален поглед на Франсис.
— Хвърлете на пазара каквото остава от „Тампико Петролиъм“ — каза той уморено. — С това би трябвало да издържим до утре.
— Ами утре — запита борсовият посредник, — когато вече нищо не ни остане и всички, включително и разсилните, ще продават каквото им падне?
Франсис сви рамене.
— Вие знаете, че съм ипотекирал къщата, вилата „Кът на мечтите“ и ловната хижа в Адирондакските планини, и то за най-голямата възможна сума.
— Имате ли приятели?
— В такъв момент? — с огорчение подхвърли Франсис.
— Да, тъкмо сега е моментът — възрази Баском. — Вижте какво, Морган. Аз зная хората, с които сте дружили в колежа. Да вземем Джони Патмор…
— И той е вече загазил до гуша. Разоря ли се аз, ще се разори и той. А Дейв Доналдсън ще трябва да се научи да живее с около сто и шестдесет долара на месец. А колкото за Крис Уестхаус, той ще трябва да потърси препитание в киното. Винаги е бил добър на сцената, а аз случайно зная, че има идеално „филмово“ лице.
— Ами Чарли Типъри — подсказа Баском, макар и да пролича, че Типъри не му вдъхва никаква надежда.
— Да — съгласи се Франсис със същия безнадежден вид. — Там ще ни попречи само едно нещо: баща му е още жив…
— Тоя дърт нехранимайко нито веднъж в живота си не е предприемал нещо рисковано! — допълни Баском. — А всеки миг има подръка милиони! И е още жив за съжаление. Чарли би могъл да го убеди и би го направил, ако не пречеше едно малко обстоятелство.
— Нямате с какво да гарантирате? — попита борсовият посредник.
Франсис кимна.
— Да видя, няма да повярвам, че старецът може да даде и един долар без надлежните гаранции!
Въпреки това подир няколко минути, с надеждата да завари Чарли Типъри в кантората му през обедната почивка, Франсис даде на прислужника визитната си картичка. Между всички нюйоркски бижутери и търговци на скъпоценни камъни предприятието на Типъри беше най-голямото. И не само това. То минаваше за най-голямото в света. Типьри-баща беше вложил в брилянти повече паря, отколкото бе известно дори на тези, на които е известно всичко.
Разговорът протече както го беше предсказал Франсис. Старецът все още държеше здраво в ръце, кажи-речи, всичко и синът нямаше почти никаква надежда да осигури помощта му.
— Аз го познавам — каза той на Франсис. — И при все че ще се преборя с него, недей възлага нито йота надежда на резултата. Ще стигнем до кавга, но това ще е горе-долу всичко. Най-лошото е, че той има налични пари, да не говорим за купищата сигурни ценни книжа и държавни облигации. Не знаеш ли, дядо Типъри, когато бил млад и се мъчил да стъпи на крака и основал фирмата, веднъж заел на някакъв приятел хиляда долара. Никога не ги получил обратно и не могъл да забрави това докрая на живота си. Татко Типъри също не може да го забрави. То е останало незаличимо в паметта им. Ами че татко не би дал нито един цент срещу Северния полюс, ако не получи гаранции за самия полюс, и то след като бъде оценен от експерти. А тя нямаш никакви гаранции, нали знаеш? Но ето какво ще ти кажа. Аз ще се преборя със стареца довечера след вечеря. Тогава е най-добре разположен. И ще вадя какво мога да посъбера сам. О, зная, че няколкостотин хиляди са капка в морето, но ще се постарая да събера повечко. Каквото и да стане, утре в девет ще бъда при теб…
— Утре ще съм много зает — посърнало се усмихна Франсис, когато двамата си стиснаха ръце. — Ще изляза още към осем.
— Тогава ще дойда към осем — отговори Чарли Типъри и още веднъж сърдечно му стисна ръка. — А междувременно ще видя какво мога да направя. Вече започва да ми хрумва едно-друго…
Същия следобед Франсис има още един разговор. Когато се върна в кантората на борсовия си посредник, Баском му каза, че по телефона се обадил Ригън и искал да се види с Франсис, понеже имал за него някакви интересни сведения.
— Ще отида при него веднага — каза Франсис, посягайки към шапката си, и лицето му светна от надежда. — Той е стар приятел на баща ми и ако някой изобщо би могъл да ме отърве от тази беда, това е той.
— Не бъдете толкова сигурен — поклати глава Баском и замълча, сякаш не му се искаше да сподели мислите си. — Аз му се обадих тъкмо преди да се върнете от Панама. Бях много откровен. Казах му за отсъствието ви и за бедственото ви положение тука, и… е, да, без всякакви заобикалки… попитах го дали мога да разчитам на него в случай на нужда. И той взе да извърта. Вие знаете, че всеки може да започне да извърта, когато го помолиш за услуга. В това нямаше нищо особено. Но стори ми се, че долових в това нещо повече… не, не бих се решил да кажа, че беше враждебност, но ще кажа, че ми направи впечатление… как да се изразя? … Е, учуди ме, че се държа подчертано равнодушно и уклончиво.
— Глупости — изсмя се Франсис. — Той беше твърде добър приятел на баща ми.
— Чували ли сте някога за сливането на „Космополитън Рейлуейс“? — многозначително подхвърли изведнъж Баском.
Франсис кимна, а след тава каза:
— Но то е било, преди да се родя. Само съм чувал и толкова. Карайте. Разправете ми. Кажете ми какво ви тежи.
— Това е много дълга история, но приемете от мене този малък съвет. Ако се видите с Ригън, не си разкривайте картите. Нека той играе пръв и ако ви предложи нещо, нека го предложи без молба от ваша страна. Разбира се, може съвсем да не съм прав, но нищо няма да загубите, ако не си разкривате картите и изчакате неговата игра.
След половин час Франсис седеше очи срещу очи с Ригън; заплашващата го беда беше така непосредствена, че той сдържа естествения си подтик и по съвета на Баском говори доста небрежно за финансовото си положение. Опита се дори да заблуди Ригън.
— Доста си го позагазил, а? — започна Ригън.
— О, не чак толкова, много, зъбите ми са още над водата — шеговито отговори Франсис. — Още мога да дишам и има време, докато започна да се давя.
Ригън не отговори веднага. Вместо това дълбокомислено зачете последните съобщения на борсовия телеграфен апарат.
— И въпреки всичко си пуснал доста акции на „Тампико Петролиъм“.
— И хората ги разграбват — отби нападението Франсис и за първи път, объркан от изненада, допусна, че Баском може да е бил прав. — Нали виждате, че ги карам да ги лапат!
— И въпреки това забележи, че акциите на „Тампико Петролиъм“ падат, макар и да ги разграбват, което е много интересно явление — не се предаваше Ригьн.
— Когато се води игра на обезценяване, срещат се какви ли не странни явления — продължи да заблуждава Франсис с изражение на зряла мъдрост. — А когато се нагълтат с хвърлените от мен акции, ще им прилошее от преяждане. Някой ще трябва да плати нещичко, за да ги освободи от тези акции. Струва ми се, че ще им излезе през носа още преди да свърша с тях.
— С тебе е свършено, момче. Аз започнах да наблюдавам тази борба още преди да се завърнеш. „Тампико Петролиъм“ е последната ти опора.
Франсис поклати глава.
