— Не бих казал такова нещо — излъга той. — Аз имам капитали, каквито моите противници не са и сънували. Подмамвам ги и това е всичко, само ги подмамвам. Разбира се, Ригън, това ви го казвам, поверително. Вие бяхте приятел на баща ми. Ще видите как ще си разчистя сметките и ви съветвам да ме послушате и да започнете да купувате, докато цените са толкова ниски. Много лесно ще се разплатите с продавачите, когато цените се качат.
— Какви други капитали притежаваш?
Франсис сви рамене.
— Те ще го узнаят, когато се налапат с акциите ми.
— Хвърляш прах в очите! — с възхищение се провикна Ригън. — Държиш се, не падаш по-долу от баща си! Но трябва да ми докажеш, че не ме заблуждаваш.
Ригън зачака и това изведнъж вдъхнови Франсис.
— Да, заблуждавам — промърмори той. — Вие познахте. Аз съм потънал вече над зъбите и не мога да хапя. Но няма да се удавя, ако ми помогнете вие. Трябва само да си спомните за баща ми и да протегнете ръка на сина му. Ако ми дадете вашата поддръжка, ще им стане лошо на всички…
И в този миг Вълка на Уол Стрийт си показа зъбите. Той посочи портрета на Ричард Хенри Морган.
— Как мислиш, защо съм го държал закачен на стената всичките тези години? — попита той.
Франсис кимна, сякаш не се и съмняваше, че обяснението се крие в изпитаното и дългогодишно приятелство.
— Не позна — отсече с мрачна подигравка Ригън.
Франсис с недоумение поклати глава.
— За да не мога никога да го забравя — продължи Вълка. — И никога, нито за миг не съм го забравял… Спомняш ли си за сливането на „Космополитън Рейлуейс“? Е, старият Р. Х. М. ме изигра в тая сделка. И да знаеш, че ме изигра здравата. Но той беше твърде хитър, за да се остави да му върна със същото. Затова и закачих там снимката му н цялото време съм седял тука и чакал. И ето че дойде и моят ред.
— Искате да кажете? — спокойно попита Франсис.
— Точно това — изръмжа Ригън. — Аз чаках и подготвях този ден и денят дойде. Хлапакът ми е паднал в ръцете. — Той погледна злобно портрета. — И ако това не накара стария да се обърне в гроба…
Франсис се изправи и с любопитство загледа врага си.
— Не — каза той, сякаш на самия себе си, — не си заслужава.
— Какво не си заслужава? — попита Ригън със събудило се внезапно подозрение.
— Да ви тегля един бой — хладно отвърна Франсис. — Бих могъл да ви убия с ей тия ръце за пет минути. Вие не сте Вълк. Вие сте най-обикновен страхливец, поне там, където не сте направо подлец. Хората ми казваха, че мога да очаквам от вас такова нещо, но аз не повярвах и дойдох да проверя. Били са прави. Вие сте точно това, което ми казваха. Е, трябва да се махам оттука. Така мирише, като в лисича дупка. Смърди!
Той замълча с ръка на дръжката на вратата н се обърна. Не беше успял да докара Ригън до бяс.
— И какво ще направиш сега? — попита с подигравка Вълка.
— Ако ми позволите да се свържа с борсовия си посредник по вашия телефон, може и да узнаете — отговори Франсис.
— Заповядай, смелото ми момче — покани го Ригън, но изведнъж го спря с подозрение: — … Аз сам ще те свържа с него.
И чак след като се увери, че на телефона е действително Баском, подаде слушалката на Франсис.
— Вие бяхте прав — заговори Франсис на посредника си. — Ригън е точно какъвто ми го описахте, и още по-гаден. Продължавайте да водите борбата, както ми я набелязахте. Старата лисица ни е в ръцете, макар и да не иска вито за миг да го повярва. Той смята, че ще ме ограби до конец, че ще ме направи на пух в прах. — Франсис се поспря, за да намери най-силните думи, с които да заблуди противника си, сетне продължи: — Ще ви кажа нещо, което не знаете. Цялото това нападение е негова работа от самото начало. Е, сега знаете кого ще погребем.
След като поговори още малко в същия дух, той остави слушалката.
— Виждате ли — обясни той, пак от вратата, — вие пипахте толкова ловко, че не можахме да разберем кой се крие зад тая работа. Дявол да го вземе, Ригън, та ние бяхме готови да дръпнем хубав бой на неизвестен враг, когото смятахме за няколко пъти по-силен от вас! А сега, след като знаем, че това сте вие, работата е лесна. Ние сме готови да си премерим силите. Но няма да има нужда от особени сили. Утре по това време, ей тука, във вашия кабинет, ще има погребение, но вие няма да сте между опечалените. Ще бъдете самият покойник… защото, след като свършим с вас, ще бъдете не особено привлекателен финансов труп.
— Същински Р. Х. М.! — усмихна се Вълка. — Боже, как умееше той да хвърля прах в очите!
— Жалко, че не ви е погребал и не ми спести тази грижа — бяха прощалните думи на Франсис.
— И всичките разноски! — викна подире му Ригън. — То ще ти струва доста скъпо, а освен това в тоя кабинет няма да има никакво погребение.
— Е, утре е решителният ден! — рече Франсис на Баском, когато се разделяха вечерта. — Утре по това време аз ще бъда начисто скалпиран, одран, изсушен на слънце и опушен екземпляр за частната сбирка на Ригън. Но кой можеше да повярва, че старият подлец ми има зъб! Аз никога не съм му направил нищо лошо. Напротив, винаги съм го смятал за най-добрия приятел на баща ми… Ех, да може Чарли Типъри да домъкне малко от излишните пари на фирмата „Типъри“!…
— Или Съединените щати да обявят мораториум — също така безнадеждно изказа надеждата си Баском.
А Ригън в този миг казваше на събралите се агенти и специалисти по пускане на слухове:
— Продавайте! Продавайте! Продавайте всичко, каквото имате, и продавайте в брой. Аз не виждам края на това понижение на курса!
И когато Франсис на път за дома купи последното извънредно издание на вестниците, погледът му падна на заглавие, набрано с огромни букви:
Но Франсис не беше у дома в осем часа на другата сутрин и не можа да с е види с Чарли Типъри. През тази нощ правителството във Вашингтон не беше спало и нощните телеграми бяха разпространили по цялата страна новината, че Съединените щати, макар и да не са в положение на война, са обявили мораториум. Вдигнат от леглото в седем часа лично от Баском, който бе пристигнал с тази новина, Франсис отиде заедно с него в града. Мораториумът им даде известна надежда и сега ги чакаше много работа.
Обаче не Чарли Типъри пристигна пръв в двореца на Ривърсайд Драйв. В осем без няколко минути Паркър бе много смутен и възмутен, когато Хенри и Леонсия, съвсем черни от слънчевия пек и от саждите по пътя, бутнаха настрана младшия камериер, който им отвори вратата, и влязоха в преддверието.
— Няма смисъл така да нахълтвате — спря ги Паркър. — Господин Морган не е у дома.
— Къде е отишъл? — грубо попита Хенри и премести куфара, който носеше, от една ръка в друга. — Ние трябва да го видим
— Аз съм личният камериер на господин Морган — величествено отговори Паркър. — А кои сте вие?
