Елате утре.
— Утре ще бъде късно! Докладвайте му, че е въпрос на живот и смърт.
Секретарят се поколеба и Дейв побърза да се възползва от случая.
— Кажете му, че снощи бях в Мелничната долина, оттатък залива, и искам да му съобщя някои неща.
— За кого да докладвам? — осведоми се секретарят.
— Той не ме познава.
Дейв все още беше войнствено настроен, когато го въведоха в кабинета, но ентусиазмът му се поохлади щом видя едрия червенокос мъж, който довърши фразата към стенографката и се обърна във въртящия се стол. Дейв не знаеше защо ентусиазмът му се изпари и се ядоса на себе си.
— Вие ли сте мистър Уорд? — той не можа да измисли нищо по-добро от този глупав въпрос и още повече се ядоса.
— Да — отговори мъжът. — А вие кой сте?
— Хари Бенкрофт — излъга Дейв. — Вие не ме познавате и името ми не ви говори нищо.
— Казали сте да ми предадат, че снощи сте били в Мелничната долина. И какво от това?
— Вие нали живеете там? — на свой ред попита Дейв, като погледна изразително към стенографката.
— Да, там живея. По каква работа искате да ме видите? Много съм зает.
— Бих искал да поговоря с вас насаме.
Мистър Уорд го огледа с бърз, преценяващ поглед, помисли и каза:
— Мис Потър, да направим няколко минути почивка.
Момичето стана, събра книжата си и излезе от кабинета. Дейв с любопитство разглеждаше мистър Джеймс Уорд, докато той не прекъсна веригата на зараждащите се мисли на посетителя.
— И така…
— Снощи бях в Мелничната долина — със запъване започна Дейв.
— Това вече го чух. И какво обичате?
У Дейв се засилваше абсолютно немислимото предположение, но той продължи:
— Бях в дома ви, по-точно в градината ви.
— И какво правехте там?
— Исках да ви обера — откровено отговори Дейв. — Известно ми е, че живеете само с един готвач китаец. Реших, че работата е безопасна, но не можах да стигна до къщата. Попречиха ми. Затова съм тук. Дойдох да ви предупредя, че из градината ви се разхожда някакъв дивак, същински дявол. Може да направи на парченца такъв като мене. Едва успях да се спася. Той е почти гол, катери се по дърветата като маймуна и бяга като елен. Видях го да гони един койот и, дявол да го вземе, изглежда, успя да го стигне.
Дейв млъкна и зачака да види какво впечатление е направил разказът му. Но Видим ефект нямаше. Джеймс Уорд изслуша Дейв със спокоен интерес, нищо повече.
— Странно, много странно — тихо произнесе той. — Значи казвате, дивак? А защо го разказвате на мен?
— За да ви предупредя за опасността. Аз в известен смисъл също съм опасен, но да убивам хора… искам да кажа, без крайна необходимост. Заплашва ви опасност и аз реших да ви предупредя. Това е всичко, можете да ми повярвате. Естествено, ако пожелаете да ме възнаградите за безпокойството, не бих ви отказал. И това имах предвид. Впрочем безразлично ми е дали ще ми се отблагодарите или не. Разказах ви всичко и изпълних дълга си.
Мистър Уорд замислено барабанеше с пръсти по масата. Дейв забеляза, че ръцете му са големи, силни и добре поддържани, независимо от тъмния загар. Той пак хвърли поглед към миниатюрното парченце лейкопласт с телесен цвят над веждата му, което още с влизането му се хвърли в очи. И все пак не можеше да приеме мисълта, която настойчиво се въртеше в главата му.
Мистър Уорд измъкна портфейла си от вътрешния джоб на сакото, извади една банкнота и я подаде на Дейв. Докато прибираше хартийката в джоба си, същият успя да забележи, че банкнотата беше двадесетдоларова.
— Благодаря ви — каза мистър Уорд, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. — Непременно ще наредя да се проучат нещата. Дивак в собствения ми дом — това действително е опасно.
Но мистър Уорд беше толкова невъзмутим, че Дейв се почувства по-смел. Освен това му хрумна нова мисъл. Ами ако дивакът е лунатик, скрит там от хорските очи и се пада брат на мистър Уорд? Дейв беше чувал за такива случаи. Явно мистър Уорд не иска работата да се разчуе. Затова му напъха тия двадесет долара.
— Знаете ли — започна Дейв, — току-що ми мина през ума, че оня дивак страшно приличаше на вас…
Дейв не намери сили да продължи, поразен от промяната в облика на събеседника си — той видя същите неописуемо свирепи сини очи, които горяха в тъмното миналата нощ, същите свити като нокти на граблива птица ръце, същото огромно тяло, готово за скок. Този път Дейв нямаше фенер, който да хвърли в лицето му, затова в същия миг раменете му се оказаха стиснати в желязна прегръдка. Той застена от болка. Видя белите резци, оголени като на куче, готово да хапе. Брадата на мистър Уорд се търкаше в лицето му, зъбите се приближаваха към гърлото му. Но мистър Уорд не го ухапа. Напротив, Дейв почувства как противникът му се напрегна като уловен в мощно менгеме, после леко, като на шега, но с такава сила го отхвърли, че Дейв отлетя към стената и, едва поемайки си въздух, се стовари на пода.
— Дошъл си да ме шантажираш? — изръмжа мистър Уорд. — Върни ми парите, живо!
Дейв му даде банкнотата.
— Мислех, че имаш добри намерения. Сега виждам що за птица си. Изчезвай и да не съм те видял повече, защото моментално ще те тикна зад решетките. Там ти е мястото. Ясно ли е?
— Да, сър — едва отговори Дейв.
— А сега се измитай!
Дейв мълчаливо се обърна и тръгна към вратата. От тази желязна прегръдка ужасно го боляха раменете. Беше хванал дръжката на вратата, когато мистър Уорд отново заговори:
— Радвай се, че с толкова се отърва — очите му светеха жестоко и надменно. — Ако бях поискал, щях да ти откъсна ръцете и да ги хвърля в кошчето за боклук.
— Разбирам, сър — с пълна убеденост в гласа отговори Дейв.
Той отвори вратата и излезе. Секретарят въпросително вдигна глава.
— По дяволите! — беше единственото, което успя да каже Дейв, напускайки приемната на мистър Уорд, а с това и нашия разказ.
III
Джеймс Дж. Уорд беше четиридесетгодишен, твърде преуспяващ бизнесмен и много нещастен човек. В продължение на четиридесет години той напразно се мъчеше да разреши проблема за собствената си личност и този проблем с всяка изминала година ставаше за него все по-страшен. В телесната му обвивка сякаш обитаваха двама души, разделени от гледна точка на времето с няколко хилядолетия промеждутък или нещо подобно. Беше изучил проблема за раздвоението на личността по-грижливо от който и да е специалист в тази заплетена и загадъчна област на психологията. В литературата не беше попадал на случай, подобен на неговия. Даже в описанията на белетристите, които се отличаваха с буен полет на фантазията, не беше открил нищо подобно. Не беше нито доктор Джекил, нито мистър Хайд, нито даже нещастният млад човек от „Най-великата история на света“ на Киплинг. Двете личности в него бяха така слети, че през цялото време всяка от тях знаеше за съседството на другата.
Едната личност беше на човек със съвременно възпитание и образование от последната четвърт на XIX и първото десетилетие на XX век. Другата беше личност на дивак, варварин, живял в условията на първобитно съществуване хиляди години по-рано. И Джеймс Уорд така и не можеше да реши кой именно е, защото постоянно усещаше в себе си и двете личности. Почти не се беше случвало едното му „аз“ да не знае какво прави другото. При това не го навестяваха нито виденията от миналото, в което беше съществувало първобитното му „аз“, нито дори спомени за него. Тази първобитна личност живееше сега, в
