Ето защо Джеймс Уорд избягваше дамите, регулираше двойствения си живот, скалъпваше първия си милион и избягваше енергичните майчета, жадуващи да омъжат дъщеричките си от най-различни възрасти, но с еднакво нетърпеливо пламъче в очите; срещаше се с Лилиан Джерсдейл, но си беше поставил като правило никога да не остава с нея след осем вечерта; нощем се надбягваше с койотите, заспиваше в горските бърлоги и успяваше да държи живота си в тайна от всички с изключение на Ли Синг… а след това и на Дейв Слотър. Беше разтревожен, че младежът бе успял да види двамината, които живееха в него. Вярно, беше стреснал сериозно този бандит, но все пак можеше да се разприказва. А дори и да не кажеше нищо, все едно тайната му рано или късно щеше да излезе на бял свят.
И Джеймс Уорд реши да предприеме още един героичен опит да обуздае варварина тевтонец, който съставяше половината му същество. Той така стриктно следваше правилото да се среща с Лилиан само през деня и рано вечер, че настъпи време, когато тя се примири с това — може пък и да е за добро, — а той горещо се молеше в душата си нещата да не вземат лош обрат. Сигурно никой шампион не се е готвил за състезание така усилено и прилежно, както тренираше Джеймс Уорд, за да победи в себе си дивака. Покрай всичко останало се опитваше така да изтощи себе си през деня, че от умора да не чува по-късно зова на нощта. Често се откъсваше от работата и предприемаше дълги разходки на лов за дивеч в най-глухите и недостъпни места на областта, но го правеше задължително през деня. Вечер се връщаше изморен у дома. Там беше инсталирал десетки гимнастически уреди и стотици пъти повтаряше упражненията, които друг би направил десетина-дванадесет пъти. Като отстъпка пред самия себе си беше наредил към долния етаж да се пристрои веранда, от която можеше поне да се наслаждава на мириса на нощта докато спеше. Ли Синг го заключваше там вечерта и го пускаше чак сутринта, а двойната мрежа не му даваше възможност да избяга в гората.
Накрая, през август, той нае прислуга да помага на Ли Синг и рискува да покани в Мелничната долина гости — Лилиан, майка й, брат й и няколко общи приятели. Цели два дни се държа прекрасно. На третия ден остана до късно на партия бридж и имаше всички основания да се гордее със себе си. Умело скриваше безпокойството, което понякога го обхващаше, но се случи така, че Лилиан Джерсдейл се оказа негов противник в бриджа и седеше отдясно. Тя беше крехка като цвете жена и тази крехкост буквално го разпали тази вечер. Не че тя по-малко му харесваше в такива минути, не, просто изпитваше непреодолимо желание да я сграбчи и да я разкъса, особено когато тя печелеше.
Нареди да доведат в стаята шотландската му хрътка и когато му се струваше, че мускулите му ще се пръснат от напрежение, галеше кучето. Почувствал козината му под пръстите си, незабавно се успокояваше и можеше да продължи играта. Никой не подозираше, че зад безгрижния смях и тънката, добре пресметната игра гостоприемният домакин едва сдържа обзелите го страсти.
Когато стана време за лягане, Джеймс Уорд демонстративно пожела лека нощ на Лилиан. А след като Ли Синг го заключи в стаята, той се зае с физически упражнения, като двойно и тройно увеличаваше продължителността им, докато, останал без сили, рухна на дивана. Опитвайки се да заспи, той размисляше над двата проблема, които силно го тревожеха. Преди всичко — упражненията. Странно нещо — колкото по-усилено тренираше, толкова повече силите му се увеличаваха. Разбира се, до крайност изтощаваше живеещия в него тевтонски скитник, но по такъв начин очевидно само отдалечаваше съдбоносния ден, когато натрупаната в него енергия трябваше да избухне в чудовищна, невиждана вълна. Другата му задача бяха женитбата и хитрините, към които трябваше да прибягва, за да не остава насаме с жена си след настъпването на мрака.
В Мелничната долина дълго умуваха откъде онази нощ се беше появил мечокът, макар че служителите в цирка на братя Спрингс от Саосалито капнаха от умора, докато търсеха Големия Бен — „най-големия мечок в плен“. Но Големия Бен се измъкна от преследвачите си и от стотици имения и вили, кой знае защо, избра за посещение именно парка на Джеймс Уорд. Първото, което осъзна мистър Уорд, когато, треперещ от напрежение, скочи на крака, беше пламъкът на битката в гърдите и древната бойна песен на устните му. Отвън долитаха неистовият лай и злобното ръмжене на кучетата. После този адски шум внезапно, като от удар с нож, беше прорязан от пронизително квичене — знаеше, че това е неговото куче.
Без да надене чехлите, само по пижама, той счупи вратата, която така грижливо беше заключил Ли Синг, на един дъх прелетя по стълбището и изскочи навън. Но едва босите му крака докоснаха чакъла, с който беше посипана пътеката, рязко спря и се наведе, опипа с ръка заветното място под стълбата и измъкна огромна чепата тояга — верен спътник в безумните нощни приключения сред хълмовете. Яростният кучешки лай се приближаваше и размахвайки тоягата, се втурна насреща му.
Разтревожените гости се събраха на голямата веранда. Някой включи светлината, но не видяха нищо, освен изплашените си лица. От другата страна на ярко осветената пътека като тъмна стена се извисяваха дърветата. И някъде там, в непрогледния мрак, се разиграваше страхотна битка. Оттам долитаха диви животински крясъци, вой, ръмжене, шум от удари, трясък на счупени храсти.
Вълната на битката се изтърколи откъм дърветата на пътеката, точно пред верандата. Сега те видяха всичко. Мисис Джерсдейл изписка и губейки съзнание, се хвана за сина си. Лилиан трескаво, така че после дълго не чувстваше пръстите си, се вкопчи в парапета и застинала от ужас, гледаше червенокосия великан с яростен огън в погледа: позна в него човека, който трябваше да й стане съпруг. Размахвайки равномерно тоягата, нанасяше удари на рунтавия мечок — толкова грамаден не беше виждала.
Лилиан ужасно се боеше за любимия си и все пак не по-малко я плашеше самият Уорд. Нима можеше да си представи, че под колосаната риза и модния костюм на годеника й се таи такъв страшен, величествен варварин? И нима можеше да знае как изглежда мъжът в бой? Битката, която кипеше пред очите й, не беше, разбира се, битка от настоящето и мъжът не беше съвременен човек. Това не беше мистър Джеймс Дж. Уорд — бизнесменът от Сан Франциско, а някой неизвестен и безименен, някакъв свиреп първобитен дивак, който по каприз на случайността беше оживял след много хилядолетия.
С бесен лай кучетата се мятаха наоколо, хвърляха се върху мечока и отвличаха вниманието му. Едва звярът успяваше да се обърне, за да отблъсне нападателите отзад и човекът скачаше напред — стоварваше тоягата си върху него. Разяреният мечок отново се нахвърляше върху противника си, но Уорд отскачаше, като се стараеше да не налети върху кучетата, отстъпваше, обикаляше напред и назад. Тогава кучетата отново се хвърляха върху мечока и той отново им се озъбваше.
Краят на схватката беше неочакван. Мечокът се обърна и така цапна едно от кучетата с лапа, че то с пречупен гръбнак и изпотрошени ребра отлетя няколко фута настрани. Звярът в човека изпадна в ярост. На устните му изскочи пяна, от гърдите му се изтръгна див нечленоразделен вопъл. Той се хвърли напред и със замах стовари с всички сили тоягата върху изправеното на задни лапи животно. Даже черепът на мечока не можа да издържи такъв съкрушителен удар. Звярът рухна на земята и кучетата веднага го заръфаха.
Човекът с един скок прескочи ръмжащата глутница, стъпи върху мечото туловище и там, озарен от ярката светлина, опрян на тоягата си, запя победна песен на неизвестното наречие — толкова древна бе, че професор Верц би дал десет години от живота си да я чуе.
Гостите се спуснаха към победителя с бурни приветствия, но в този миг Джеймс Уорд внезапно погледна с очите на древния тевтонец нежната русокоса девойка от двадесети век, която обичаше, и нещо се скъса в него. С неуверени крачки тръгна към нея, после изпусна тоягата и, залитайки, едва не падна. Нещо се бе случило с него. Непоносимо го болеше главата. Струваше му се, че душата му се разпада на части. Уорд се обърна, проследявайки погледите на останалите, и видя разкъсания труп на мечката. Извика, спусна се да бяга, но го задържаха и грижливо го отведоха в къщата.
Джеймс Дж. Уорд, както и преди, ръководи работата на фирмата „Уорд, Ноулз и Ко“. Но сега не живее извън града и не гони нощем койотите. Древният тевтонец умря в нощта, когато в Мелничната долина се състоя битката с мечока.
Сега Джеймс Дж. Уорд е само Джеймс Дж. Уорд и никой друг. Нито частица от своето същество не дели с варварина, случайно оцелял от времето, когато светът е бил млад. Джеймс Дж. Уорд стана дотолкова съвременен човек, че напълно позна инстинктивния страх, който като горчиво проклятие висеше над цивилизацията. Бои се от тъмнината и мисълта да излезе нощем в гората го хвърля в ужас. Градската къща на Джеймс Уорд е образец на ред и изящество, а стопанинът й проявява голям интерес към всевъзможни устройства за защита от крадци. Навсякъде по стените са опънати кабели и след лягане рядко някой от гостите му може да се обърне в леглото, без да се включи сигналът за тревога. Сам изобрети сложен катинар, който можеше по време на пътуване да се носи в джоба на жилетката и да се използва без страх във всякакви условия. Но жена му не го смята за страхливец. Тя знае, че мъжът й не е страхливец.
