настоящето, но независимо от това винаги я теглеше този начин на живот, който подхождаше на онова далечно време.
В детството си той беше истинско наказание за майка си, баща си и лекарите на семейството, макар че никой не успя ни най-малко да се доближи до тайната на странното поведение на Джеймс. Никой не можеше например да разбере откъде идва прекалената сънливост на момчето сутрин и прекалената активност вечер. Неведнъж го виждаха нощем да броди из коридорите, да се катери по покрива на главозамайваща височина или да тича по хълмовете и всички решиха, че момчето е сомнамбул. В действителност той изобщо не спеше — първобитните импулси го тласкаха да броди нощем. Веднъж той разказа истината на някакъв тъп лекар, но в отговор на откровеността му онзи му се подигра и нарече всичко това измислица. Всеки път обаче, щом се спуснеше здрач и настъпеше вечерта, сънят сякаш бягаше от Джеймс Уорд. Стените на стаята му се струваха клетка, дразнеха го. Той чуваше в тъмното хиляди гласове, които му говореха. Нощта го зовеше, защото от всички части на денонощието точно тя го тласкаше вън от дома. Никой нищо не разбираше, а той не се и опитваше да обясни. Смятаха го за сомнамбул и вземаха съответните предпазни мерки, но в повечето случаи те се оказваха безрезултатни. С възрастта момчето ставаше по-хитро, така че все по-често прекарваше нощите на открито, наслаждавайки се на свободата. След това, разбира се, спеше до пладне. Затова сутрешните занятия бяха изключени и едва през деня наетите учители можеха да научат на нещо младия Джеймс. Така се възпитаваше и развиваше съвременната личност на мистър Уорд- младши.
Да, като дете беше истинско наказание, такъв си остана и после. Смятаха го за зло, безсмислено жестоко дяволче. Домашните лекари тайно го считаха за умствен изрод и дегенерат. Малкото му приятели сред момчетата го превъзнасяха като „сила“, но страшно се бояха от него. Катереше се по дърветата по- добре от всички, най-бързо плуваше и бягаше, с една дума беше страшен палавник и никой не се осмеляваше да го закачи. Мигновено изпадаше в ярост и в порив на гняв притежаваше феноменална сила.
Деветгодишен, Джеймс избяга в планината и повече от месец — докато го намериха и го върнаха вкъщи — живя волен живот, скитайки по цяла нощ. По какъв чудодеен начин беше успял да не умре от глад и въобще да оцелее, никой не знаеше. А и не мислеше да разказва за дивите зайци, които убиваше, за това как ловеше и поглъщаше току-що излюпените пъдпъдъци, за набезите над кокошарниците във фермите, за това как си беше построил със сухи листа и трева бърлога, в която на топло се наслаждаваше на утринния сън…
В колежа Джеймс се славеше със своята сънливост и тъпота на сутрешните лекции и с блестящите си успехи на дневните. Като се занимаваше самостоятелно по помагалата и конспектите на другарите си, той някак успяваше да си вземе изпитите по тези омразни предмети, които се четяха сутрин, затова пък по другите, които се преподаваха през деня, показваше отлични резултати. Беше смятан в колежа за футболна звезда и страшилище за противника, в леката атлетика също бяха свикнали да го виждат пръв, макар понякога да го обхващаха пристъпи на непонятна ярост. Що се отнася до бокса, другарите му просто се бояха да се срещат с него: последната си схватка ознаменува с това, че впи зъби в рамото на противника си.
След завършването на колежа баща му беше в отчаяние, защото не знаеше какво да прави със своята издънка, и накрая реши да го прати в едно отдалечено ранчо в Уайоминг. Три месеца по-късно врелите и кипели каубои бяха принудени да си признаят, че не могат да се справят с Джеймс и се обадиха на баща му да си прибере дивака. Когато бащата пристигна, каубоите в един глас заявиха, че предпочитат да си имат работа по-скоро с виещи людоеди, бълнуващи лунатици, скачащи горили, грамадни мечки и разярени тигри, отколкото с този колежки възпитаник, грижливо сресан на път по средата.
Единственото, което помнеше от живота на първобитното си „аз“, беше езикът. По силата на някакви загадъчни атавистични явления в съзнанието му се бяха запазили немалко думи и фрази от първобитния език. В минути на блаженство, на възторг или по време на схватка имаше навика да издава диви звуци или да реве първобитни напеви. Благодарение на тези викове и песни откриваше у себе си тази надживяла своето време личност, която отдавна, преди хиляди поколения, е трябвало да се превърне в прах. Веднъж нарочно изпя няколко древни мелодии в присъствието на известния лингвист професор Верц, който четеше лекции по староанглийски и беше до самозабрава влюбен в предмета си. Като изслуша първата песен, професорът наостри уши и пожела да узнае какво е това — дали някакво безсмислено бъбрене или развален немски. След втората песен изпадна в крайна възбуда. Джеймс Уорд завърши изпълнението си с мелодия, която неудържимо напираше на устните му по време на схватка или бой. Тогава професор Верц заяви, че това не е безсмислица, а старогермански или по-скоро прагермански от такава древна епоха, от която езиковедите нямат и понятие. Той даже не можеше да си представи в каква глуха древност потъваше този език и все пак опитното ухо на професора долавяше в него нещо, което смътно напомняше познатите архаични форми. Поиска да узнае откъде са известни на Джеймс тези песни и го помоли да му заеме за известно време безценната книга, в която са преведени. Освен това пожела да узнае защо Уорд си дава вид, че е пълен невежа по отношение на германските езици. Уорд, разбира се, не можа да обясни защо се е правил на невежа, нито да даде на професора книгата. И след дълги уговорки и молби, продължили няколко месеца, професорът намрази Уорд и започна да го нарича шарлатанин и безсъвестен егоист — представете си само, да не му позволи и с крайчеца на окото да надникне в това забележително писание на език, по- древен от най-древния от езиците, привличали някога вниманието на лингвистите.
Съобщението, че е наполовина съвременен американец, наполовина древен тевтонец, никак не спомагаше за доброто настроение на крайно объркания младеж. Съвременният американец обаче беше силен характер, така че той, Джеймс Уорд (ако изобщо съществуваше и имаше право на самостоятелен живот), принуди към съгласие, по-точно към компромис другия, дивака, който скиташе нощем и не даваше мира на съседа си — културен изискан джентълмен, който искаше да живее, да обича и да работи като всички нормални хора. Денем и надвечер даваше воля на едната си личност, през нощта — на другата, а сутрин и от време на време нощем си отспиваше за двама. Сутрин спеше в леглото си като всеки цивилизован човек. Нощем спеше като диво животно сред дърветата, както в момента, когато беше настъпен от Слотър.
Джеймс Уорд убеди баща си да му отпусне значителен капитал, започна да се занимава с търговия и, трябва да се признае, енергично и успешно. Изцяло се отдаваше на работата си през деня, а съдружникът му работеше сутрин. След работа понякога се появяваше в обществото, но към девет-десет вечерта го обхващаше непреодолимо безпокойство и бързо се оттегляше до следващия ден. Приятелите и познатите му предполагаха, че се увлича от някакъв спорт. И бяха прави, макар никой да не се досещаше с какъв именно спорт се занимава — не биха се досетили даже ако бяха видели как гони нощем койотите из Мелничната долина. И никой не вярваше на капитаните на каботажните кораби, които твърдяха, че неведнъж в студено зимно утро в пролива Ракун по време на прилив или в бързото течение между островите на Козирога и Ангела са виждали на няколко мили от брега плуващ но вълните човек.
Джеймс Уорд живееше във вилата си в Мелничната долина в пълно уединение, ако не се смята Ли Синг, китайският готвач и довереник, който знаеше достатъчно за чудатостите на господаря си, но му плащаха добре, за да си държи езика зад зъбите и той се беше научил да мълчи. Като се наситеше на волните нощни разходки и се наспеше сутрин, Джеймс Уорд, след приготвената от Ли Синг солидна закуска, по обяд се прехвърляше с ферибота през залива в Сан Франциско и се появяваше в клуба или кантората същият нормален, уравновесен бизнесмен като всеки друг в града. Но настъпваше вечерта и нощта отново го зовеше. Завладяваше го безпокойство, сетивата му се изостряха. Слухът му ставаше по-чувствителен и неизброимото множество от нощни шумове му разказваше познатата увлекателна приказка. И ако беше сам, започваше нетърпеливо да кръстосва тясната стая, както хищник клетка.
Веднъж се осмели да се влюби. Но от тогава никога не си позволи подобно удоволствие. Страхуваше се. Работата е там, че ръцете и раменете на изплашената до смърт млада дама цяла седмица бяха в синини — това бяха следите от ласките, с които я беше обсипал в прилив на нежност, но — уви! — твърде късно вечерта. Ако срещата се беше състояла през деня, всичко щеше да мине прекрасно, би бил обикновен сдържано-страстен влюбен, а не грабващ жена свиреп дивак от непроходимите германски лесове. От получения опит си направи извод, че дневните срещи могат да бъдат успешни, но същевременно стигна до убеждението, че в случай на женитба семейният му живот е обречен на провал. С ужас си представяше как ще остане насаме с жена си след настъпването на тъмнината.
