Джек Лондон
Къщата на Мапуи
Макар на вид да беше тежка и трудноподвижна, шхуната „Аораи“ лесно се управляваше при лекия ветрец и капитанът я докара съвсем близо и спря чак там, където вълните започваха да влекат към брега. Атолът Хикуеру лежеше ниско във водата; това беше кръг от ситен коралов пясък, широк стотина ярда, с обиколка двадесет мили, който се издигаше от три до пет стъпки над равнището на прилива. По дъното на огромната тиха лагуна имаше много бисерни миди и от палубата на шхуната се виждаше как оттатък тесния пръстен на атола работеха ловците на бисери. Но в лагуната не можеше да влезе дори и търговска шхуна. При попътен вятър катерите успяваха, да проникнат в нея през криволичещия и плитък проток, а шхуните спираха в открито море и изпращаха там само малките си лодки.
От „Аораи“ сръчно спуснаха лодка и в нея скочиха петима-шестима тъмнокожи моряци, голи, само с алени набедрени кърпи. Те хванаха греблата, а на дългото кърмово весло застана младеж, облечен с бели дрехи, по които се познава европеецът в тропиците. Обаче той не беше чистокръвен европеец[. Златният полинезийски оттенък личеше под помургавялата от слънцето кожа и изпълваше със златисти отблясъци и пламъчета мекото сияние на сините му очи. Това беше Раул, Александър Раул, най-малкият син на Мари Раул, богатата квартеронка, която притежаваше и се разпореждаше с половин дузина търговски шхуни като „Аораи“. Лодката премина водовъртежа в самото начало на протока, проби си път през кипящото крайбрежно вълнение и навлезе в огледално спокойната лагуна. Младият Раул скочи на белия пясък и се ръкува с висок туземец. Този мъж имаше великолепни гърди и рамена, но остатъкът от дясната му ръка и щръкналата на няколко пръста от месото побеляла от времето кост свидетелствуваха за схватка с акула, сложила край на попрището му като ловец на бисери и превърнала го в подлизурко и интригант на дребно.
— Научи ли се, Алек? — бяха първите му думи. — Мапуи намери бисер, и то какъв бисер. Такъв още никога не е бил изваждан на Хикуеру, нито на нЯкой друг от островите Паумоту, нито някъде другаде по света. Купи го. Той е още у него. И помни, че аз пръв ти го казах. Мапуи е глупак и ти ще можеш да го вземеш евтино. Имаш ли тютюн?
Раул се запъти направо по брега към една колиба под панданово дърво. Той беше търговски агент на майка си и имаше задължението да обикаля островите Паумоту и да закупува всичката копра, раковини и бисери, които, можеше да намери.
Младежът беше търговски агент отскоро, .това беше втората му служебна обиколка и тайно много се тревожеше, че му липсва опит в оценяването на бисери. Но когато Мапуи извади пред него своя бисер, Раул успя да потисне изумлението си и да запази равнодушно търговско изражение. Защото бисерът наистина го порази. Беше колкото гълъбово яйце, безупречно объл и с белота, в която играеха отблясъци от всички багри наоколо. Беше като жив. Раул никога не бе виждал друг като него. Когато Мапуи го сложи на дланта му, той Се изненада от неговата тежест. Това показваше, че бисерът е добър. Младежът внимателно го изследва с джобно увеличително стъкло. По бисера нямаше нито пукнатини, нито петна. Беше удивително чист и на Раул му се стори, че просто ще се стопи в ръцете му и ще изчезне във въздуха. На сянка той меко светеше, сияеше като някаква бледа луна. Беше тъй прозрачнобял, че когато Раул го пусна в чаша вода, не можа веднага да го види. Бисерът бързо потъна направо на дъното и Раул разбра, че тежестта му е превъзходна.
— Е, какво искаш за него? — запита той със сполучливо престорено безразличие.
— Искам. . . — заговори Мапуи, а зад него, оградили сякаш в рамка тъмното му лице, мургавите лица на две жени и едно момиче закимаха одобрително на всичко, което той искаше. Подали напред глави, те горяха от потискано нетърпение, очите им алчно искряха.
— Искам къща — продължи Мапуи. — Тя трябва да има покрив от поцинкована ламарина и осмоъгълен часовник с топузи. Трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга и да има веранда наоколо. В средата трябва да има голяма стая с кръгла маса сред нея и с осмоъгълен часовник с топузи на Стената. Трябва да има четири спални, по две от двете страни на голямата стая, и във всяка спалня трябва да има желязно легло, два стола и умивалник. А зад къщата трябва да има кухня, хубава кухня, с тенджери и тигани, и печка. И ти трябва да построиш тази къща на моя остров, на Факарава.
— Това ли е всичко? — попита с недоверие Раул.
— Трябва да има шевна машина — рече Тефара, жената на Мапуи.
— И да не забравиш осмоъгълния часовник с топузите добави Наури, майката на Мапуи.
— Да, това е всичко — каза Мапуи.
Младият Раул прихна да се смее. Смя се дълго и от сърце. Но докато се смееше, тайно решаваше наум аритметична задача. Никога през живота си не бе строил къща и имаше смътна представа за строежите. Докато се смееше, той пресмяташе стойността на пътуването до Таити за материали, стойността на самите материали, на пътуването обратно до Факарава, разтоварването на тези материали и изграждането на къщата. Щеше да излезе четири . хиляди френски долара, ако предвидеше и нещичко в повече за всеки случай… четири хиляди френски долара се равняваха на двадесет хиляди франка. Това беше невъзможно. Откъде можеше да узнае колко струва такъв бисер? Двадесет Хиляди франка бяха много пари, при това трябваше да ги даде майка му.
— Мапуи — каза той, — ти си голям глупак. Определи цена в пари.
Ала Мапуи поклати глава и трите глави зад гърба му се заклатиха заедно с неговата.
— Искам къща — отвърна той. — Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга, да има верадда наоколо…
— Добре, добре — прекъсна го Раул. — Разбрах всичко за твоята къща, но няма да го бъде. Ще ти дам хиляда чилийски долара.
Четирите глави единодушно се заклатиха в знак на мълчалив отказ.
— И сто чилийски долара в стоки.
— Искам къща — започна Мапуи.
— За какво ти е тази къща? — попита Раул. — Още първият ураган ще я отнесе в морето. Бъди сигурен в това. Капитан Рафи казва, че ей сега може да се извие ураган.
— Ама не и на Факарава — отвърна Мапуи. — Брегът там е по-висок. На този остров може. Всеки ураган може да поМете Хикуеру. Аз искам къща на Факарава. Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга, с веранда наоколо…
И Раул отново изслуша описанието на къщата. Той се мъчи няколко часа да избие от главата на Мапуи мисълта за къщата, но майката и жената на Мапуи и дъщеря му Нгакура го поддържаха в решението му да иска къща. Докато слушаше за двадесети път подробното описание на тази желана къща, Раул видя през отворената врата, че на брега спира втората лодка на шхуната. Моряците останаха на греблата, сякаш за да покажат, че бързат да си отидат. От лодката скочи първият помощниккапитан на „Аораи“, размени няколко думи с едноръкия туземец и забърза към Раул. Внезапно притъмня — черен облак закри слънцето. Раул видя как през лагуната се приближава злокобна бразда, образувана от устрема на вятъра.
— Капитан Рафи казва, че трябва да се махате по дяволите от тука — рече му вместо поздрав помощниккапитанът. — Дори да има раковини, ще трябва да рискуваме и да ги приберем после — това казва той. Барометърът е паднал на двадесет и девет и седем десети.
Поривът на вятъра блъсна пандановото дърво над главите им, профуча между палмите оттатък и с глух трясък запрати на земята няколко зрели кокосови ореха. След това от далечината се зададе дъжд; той наближаваше с рева на бурята, от която водата на лагуната закипя, подгонена на бразди напред. Първите капки рязко затрополиха по листата, когато Раул скочи на крака.
— Хиляда чилийски долара в брой, Мапуи — каза той. — И двеста чилийски долара в стоки.
— Искам къща… — започна туземецът.
— Мапуи! — закрещя Раул, за да надделее рева на вятъра. — Ти си глупак!
Той изскочи от колибата и борейки се с бурята, рамо до рамо с помощниккапитана, закрачи по брега към лодката. Тя не се виждаше. Тропическият дъжд се лееше около тях като плътна завеса, тъй че те виждаха само брега под краката си и яростните вълни, които се мятаха от лагуната и захапваха пясъка. Сред пороя се появи някаква фигура. Беше Хуру-Хуру, едноръкият мъж.
— Взе ли бисера? — извика той в ухото на Раул.
