Джек Лондон
На юг от прореза
Старият Сан Франциско — впрочем това е Сан Франциско едва ли не до вчера, до деня преди земетресението — беше разделен на две от Прореза, Прорезът представляваше железен улей по средата на Маркет стрийт и оттам непрекъснато долиташе бръмченето на безкрайния кабел, теглещ нагоре и надолу вагоните, които винаги можеха да се закачват или:
откачват от него. Всъщност имаше два прореза, но за по-лесно опростеният жаргон на Запада ги бе обединил в едно, още повече, че думата бе придобила вече символично значение. Северно от Прореза се намираха театрите, хотелите, магазините, банките и солидните уважавани търговски фирми. Южно от Прореза бяха фабриките, бордеите, пералните, работилниците и жилищата на работниците.
Прорезът беше метафора, която изразяваше класовото разделение на обществото, и никой не прекосяваше така успешно тази метафора, както Фреди Дръмънд.Той привикна да живее в тези два свята и във всеки от тях се чувствуваше изключително добре. Фреди Дръмънд беше професор във факултета по социология при Калифорнийския университет и именно като професор до социология той за първи път прекоси Прореза, живя шест месеца в голямото работническо гето и написа „Неквалифицираният работник“ — книга, която навсякъде възхваляваха като ценен принос в напредничавата литература и като:
бляскав отговор на литературата на недоволните. От политическо и икономическо гледище това беше ’ едно крайно ортодоксално произведение. Председателите на големите железопътни компании изкупуваха цели издания, за да ги раздават на своите работници и чиновници. Само Обединението на производителите разпространи петдесет хиляди екземпляра. В известно отношение тази книга беше толкова порочна, колкото прославеното и всеизвестно „Послание до Гарсиа“, а в своята пагубна проповед на максимата „пести и бъди доволен“ не отстъпваше на книгата
„Мисис Уигс и нейната зелева градина“.
В началото на Фреди Дръмънд му беше ужасно трудно да се нагоди към работниците. Той не бе свикнал с техния нрав, а те пък още по-малко бяха свикнали с неговия. Гледаха го подозрително. Той нямаше минало. Не можеше да се каже, че преди е работил тук или там. Ръцете му бяха меки, а изключителната му учтивост — просто страшна. Отначало той си бе наумил да играе ролята на свободен и независим американец, решил да работи физическа работа и никому да не дава обяснения. Но скоро разбра, че това няма да мине. В началото работниците го приеха, макар много резервирано, като чудак. По-късно, когато вече започна по-добре да се оправя в новата среда, Фреди неусетно навлезе в по-подходяща роля — на човек, който е видял по-добри дни, много по-добри дни, но щастието му е изневерило,
разбира се, само временно.
Тук научи много неща и направи много, често
пъти погрешни обобщения, които могат да се видят по страниците на неговия „Неквалифициран работник“. Но благоразумен и консервативен като хората от своя кръг, той не бе забравил да се предпази с уговорката, че обобщенията му представляват само
„опит“.
Фреди Дръмънд доби първите си впечатления в
консервния завод „Уилмакс“, където му дадоха да работи на парче — трябваше да прави амбалажни каси. Някаква фабрика за амбалаж доставяше готовите части и от него се искаше само да ги сглобява и да ги сковава с малко чукче. Това не беше квалифициран труд, но се заплащаше на парче. Средният работник в консервния завод получаваше долар и половина на ден. Фред забеляза, че някои от хората на същата работа изкарват без много усилие и по долар и седемдесет и пет цента на ден. И още на третия ден и той успя да изкара толкова. Но беше амбициозен. Нямаше намерение да се мотае и тъй като беше необикновено способен, на четвъртия ден изкара вече два долара. А на петия, като се постегна, за да издържи на изтощителното напрежение, изкара два и половина. Другарите му започнаха да се мръщят и да го гледат навъсено, като на неразбираем за него жаргон подхвърляха, че някои се подмазват на господаря и искат да покажат колко са чевръсти,
но ще дойде видовден. Удивен, че При работата на парче тия хора клинчат, той направи извода, че мързелът е нещо вродено у неквалифицирания работник, и на другия ден изчука три долара. Но вечерта, на излизане от завода, работниците го заобиколиха и заговориха с него гневно, на не разбираем жаргон. Той не можа да схване какви подбуди се крият зад тяхната постъпка. Но самата постъпка беше изненадваща. Когато отказа да намали темпа на работата си и се разбъбри за независимостта на американския гражданин, за свободата на действие и достойнството на труда, те се заеха да намалят възможностите му да работи бързо. Завърза се жесток бой, защото Дръмънд беше едър мъж и при това спортист, но в края на краищата работниците го повалиха и така размазаха физиономията му и изпотъпкаха пръстите му, та чак след цяла седмица, прекарана на легло, той можа да стане и да си потърси друга работа. Всичко това е надлежно описано в споменатата първа негова книга, в главата „Тиранията на работническата класа“.
След известно време, когато вече работеше в друг цех на завода „Уилмакс“, където разнасяше плодове на работничките, той се опита да носи едновременно по две каси и другите разносвачи тутакси го изругаха. Това беше явно клинчене, но той разсъди, че е дошъл тук не да прави реформи, а да наблюдава. Ето защо оттук нататък вземаше само по една каса и тъй добре изучи кръшкаческото изкуство, че написа специална глава за него, завършвайки я с няколко обобщения, които все така бяха само „опит“.
През тези шест месеца Фреди Дръмънд работи на много места и се научи да подражава много сполучливо на истински работник. По природа лингвист, той си водеше записки в бележника и така добре изучи жаргона на работниците, че вече можеше да го говори и да се разбира с тях. Това му помогна да следи по-непосредствено начина им на мислене и да събере материал за една глава в някой бъдещ труд, която смяташе да нарече „Синтез на психологията на работническата класа“.
Преди да изплува пак на повърхността след това първо спускане на „дъното“, той откри, че е добър актьор, и прояви голяма гъвкавост на своята натура. И сам се удиви от способността си да се преобразява. Усвоил веднъж езика на работниците и преодолял многобройните капризни пристъпи на малодушие той разбра, че сега може да има достъп до всяко кътче от живота на работническата класа и така хубаво да се нагажда към този живот, че да се чувствува като у дома си. И Дръмънд писа в предговора към втората си книга, „Човекът на труда“, че се е постарал истински да опознае работниците, а единственият възможен начин за това е да работиш рамо до рамо с тях, да делиш с тях храна, постеля и развлечения, да споделяш мислите и чувствата им.
Фреди Дръмънд не беше дълбок мислител. Не вярваше в нови теории. Изхождаше винаги от общоприетите норми и критерии. Дисертацията му за Френската революция беше отбелязана в аналите на университета не само защото беше усърдна, обемиста и прецизна работа, но и защото беше най-сухото, най-скучно, най-формално и най-ортодоксално съчинение, писано някога на тази тема.
Дръмънд беше затворен човек, безкрайно сдържан по природа. Имаше малко приятели. Беше твърде необщителен, твърде студен. Нямаше пороци и никой не знаеше да се е поддал някога на съблазън. Ненавиждаше тютюна, презираше алкохола и никога не бяха го виждали да пие нещо по-силно от чаша леко винце на обед, и то рядко.
Когато беше студент в първи курс, другарите му го кръстиха „Ледника“. По-късно, като професор вече, стана известен под прякора „Хладилника“. Но го огорчаваше само едно — това умалително „Фреди“. То бе останало от времето, когато играеше като защитник в единадесеторката на университета, и неговата душа на формалист никога не успя да се примири с това име. И тъй той си остана завинаги „Фреди“, освен при официално обръщение; и в кошмарни съновидения му се представяше бъдещето, когато всички от неговата среда ще го наричат фамилиарно „стария Фреди“.
Впрочем той беше твърде млад за доктор по социологическите науки — едва двадесет и седем годишен, а изглеждаше дори по-млад. На вид изглеждаше като колежанин — висок и едър, гладко избръснат и непресторен, спретнат, простодушен и с цветущо здраве, известен като превъзходен спортист,
притежаващ скритата студена култура на въздържаните хора. Извън университета никога не говореше за научната си работа. Едва по-късно, когато книгите му привлякоха върху него досадното обществено внимание, той си позволяваше понякога да изнесе някой доклад пред литературно или икономическо,! дружество.
Фреди Дръмънд вършеше всичко правилно — прекалено правилно; в облеклото и държането си беше
