устни, за да не разкаже и други работи, на които също нямаше да повярват.
— Тази ш…ш…шхуна — попита невъзмутимо Кугах — от голямо дърво ли беше направена?
— Тя беше направена от много дървета — отвърна рязко Нам-Бок. — Тя беше много голяма.
Навъсен, той млъкна отново, а Опи-Куан побутна с лакът Кугах, който поклати учудено глава и промърмори:
— Много чудно!
Нам-Бок се хвана на въдицата.
— Това не е нищо — каза той лекомислено. — Да можехте отнякъде да зърнете параход. Колкото кануто е по-голямо от песъчинката, а шхуната от кануто, толкова параходът е по-голям от шхуната. Освен това параходът се прави от желязо. Той целият е железен.
— Не, не, Нам-Бок — извика вождът. — Как е възможно това? Желязото винаги потъва на дъното на морето-. Слушай, аз купих от вожда на съседното село един нож. Вчера ножът се изхлузи от ръцете ми и веднага потъна надолу в морето. Всяко нещо си има закон. Няма нещо, което да е без закон. Това ние знаем. Освен това знаем, че за всички еднакви предмети законът е един и същ, така че за железните предмети законът също е един. Затова, Нам-Бок, вземи обратно думите си, докато не сме изгубили уважението към тебе.
— Така е — държеше на своето Нам-Бок. — Целият параход е направен от желязо и не потъва.
— Не, не, това не може да бъде!
— Видял съм го със собствените си очи.
— Кажи ми тогава, Нам-Бок — прекъсна го Кугах, като се страхуваше, че той няма да продължи своя разказ, — кажи ми как тези хора намират пътя си в морето, когато няма суша, по която да се направляват.
— Слънцето им сочи пътя.
— Но как?
— По пладне вождът на шхуната взема едно нещо, през което поглежда към слънцето, и след това го кара да слезе от небето на края на земята.
— Но това е магьосничество! — извика Опи-Куан, потресен от подобно кощунство. Мъжете ужасени вдигнаха ръце, а жените застенаха. — Това е страшно магьосничество. Не е хубаво да се отклонява великото слънце от неговия път, то пропъжда нощта и ни дава тюлени, сьомга и топло време.
— Какво от това, че е магьосничество? — попита грубо Нам-Бок. — Аз също гледах през това нещо и сам накарах слънцето да слезе от небето.
Тези, които се намираха около него, бързо се отдръпнаха, а една жена закри лицето на детето, легнало на гърдите и, за да не падне върху него погледът на Нам-Бок.
— Какво се случи на четвъртия ден сутринта, о Нам-Бок — напомни Кугах. — Сутринта на четвъртия ден, когато ш…ш…шхуната тръгнала след теб?
— Бях останал съвсем без сили, затова не успях да избягам от нея. Взеха ме на борда, наляха вода в гърлото ми и ми дадоха да ям хубава храна. Братя мои, вие сте виждали само двама бели. На шхуната всички хора бяха бели и толкова много на брой, колкото са пръстите на ръцете и краката ми. Когато разбрах, че те са добри хора, аз станах по-смел и реших да запомня всичко, което виждат очите ми, за да го разкажа на вас. Те ме научиха на своята работа, даваха ми хубава храна и място за спане.
Ден след ден ние плувахме по морето и всеки ден вождът сваляше слънцето от небето и го принуждаваше да казва къде се намираме. Когато вълните бяха милостиви, ние ловяхме тюлени и страшно много ме порази това, че те винаги хвърляха месото и мазнината, а задържаха само кожите.
Опи-Куан изкриви яростно уста, готов да избухне против такова прахосничество, но Кугах го срита да мълчи.
— Настана трудно време, слънцето се скри, студът започна да хапе; тогава вождът насочи носа на шхуната на юг. Дни наред ние плувахме на юг и на изток, без да виждаме никаква земя около нас, и така се приближихме до селото, в което се бяха родили мъжете…
— Как разбраха, че се приближават? — попита Опи-Куан, който не можеше повече да се сдържа. — Нали не се виждала никаква земя?
Нам-Бок му хвърли гневен поглед.
— Не казах ли, че вождът сваляше слънцето от небето?
Кугах го прекъсна и Нам-Бок продължи:
— Както казах, когато наближавахме тяхното село, се разрази страшна буря. В тъмнината на нощта бяхме съвсем безпомощни и не знаехме къде се намираме…
— Ти току-що каза, че вождът знаел…
— Е, стига вече, Опи-Куан. Ти си глупак и не можеш да разбереш. Аз казах, че ние бяхме безпомощни в тъмнината на нощта. Изведнъж през рева на бурята дочух как вълните се разбиват в някакъв бряг. В следния миг ние се ударихме със страшен трясък в нещо, аз полетях във водата и заплувах. Брегът беше скалист, само на едно място имаше тясна пясъчна ивица. Писано било само на мен да впия пръсти в този пясък и да се измъкна от водата. Останалите мъже, изглежда, бяха загинали от скалите, защото нито един от тях не излезе на брега с изключение на вожда, когото можах да разпозная само по пръстена на ръката.
Когато се разсъмна и разбрах, че от шхуната не беше останало нищо, аз обърнах лице към сушата и тръгнах навътре да търся храна и хора. Така се приближих до една къща, хората ме пуснаха да вляза и ме нахраниха, защото белите хора са добри, а и аз се бях научил да говоря на техния език. Тази къща беше по-голяма от всички къщи, построени от нас и от нашите бащи преди нас.
— Трябва да е била огромна къща! — каза Кугах, прикривайки недоверието си с учудване.
— И за нейното построяване са отишли много дървета — по-бърза да добави след него Опи-Куан.
— Това не е нищо — присви пренебрежително рамене Нам Бок. — Колкото малки са нашите къщи, сравнени с тази, толкова малка е тя в сравнение с къщите, които видях по-късно.
— А хората не бяха големи?
— Не, хората бяха като теб и мен — отвърна Нам-Бок. — Аз си бях отрязал една тояга, за да ми бъде по-удобно при ходене, и когато си спомних, че трябва да разкажа всичко на вас, братя мои, аз започнах да изрязвам върху тоягата по една резка за всеки човек, който живееше в тази къща. Останах там много дни, работих и за това те ми даваха пари — нещо, за което вие не знаете, но което е много полезно.
Един ден напуснах това място и се отправих още по-навътре в страната. По пътя си срещнах много хора и върху тоягата изрязвах по-малки резки, за да има място за всички. После видях нещо много странно. На земята пред мен лежеше железен прът, дебел колкото ръката ми, а на една голяма крачка от него лежеше друг железен прът…
— Тогава ти си станал богат човек — дойде до заключение Опи-Куан, — защото желязото е по-скъпо от всичко друго на света. От тези пръти могат да се направят много ножове.
— Не, те не бяха мои.
— Ти си ги намерил, а по закон всяка намерена вещ принадлежи на този, който я е намерил.
— Не е така. Тези пръти бяха поставени там от белите хора. Освен това те бяха толкова дълги, че човек не би могъл да ги отнесе със себе си — толкова дълги, че колкото и да гледах, не успях да им видя края.
— Нам-Бок, та това е много желязо! — каза предпазливо Опи-Куан.
— Да, трудно можех да повярвам на очите си, но те никога не ме лъжат. Както се бях загледал, изведнъж чух…. — Той се извърна рязко към вожда. — Опи-Куан, ти си чувал как реве разярен тюлен. Представи си, че се съберат толкова тюлени, колкото са вълните в морето, и си представи, че всички тези тюлени се превърнат в един тюлен, и така, както този голям тюлен би изревал, така изрева и това нещо, което чух.
Рибарите извикаха от учудване, а челюстта на Опи-Куан увисна надолу и остана така.
— И в далечината забелязах едно чудовище, по-голямо от хиляда кита. То беше с едно око, бълваше пушек и пръхтеше много силно. Аз се изплаших и побягнах с разтреперани крака по пътечката между железните пръти. Но чудовището се приближаваше с бързината на вятъра, аз прескочих железните пръти, а то ме лъхна с пламтящия си дъх в лицето…
Опи-Куан се овладя, челюстта му се върна на мястото и той попита:
