— А… а след това, о Нам-Бок?
— След това то мина край мен по железните пръти, без да ми стори нищо; а когато краката ми престанаха да треперят, то беше вече изчезнало от погледа ми. Това чудовище се среща много често в тази страна. Даже жените и децата не се страхуват от него. Мъжете карат тези чудовища да им работят.
— Както ние караме нашите кучета да работят? — попита Кугах с недоверчив блясък в очите.
— Да, както ние караме нашите кучета да работят.
— И как се развъждат тези… тези чудовища? — попита Опи-Куан.
— Те не се развъждат изобщо. Хората умело ги майсторят от желязо, хранят ги с камъни и ги поят с вода. Камъкът се превръща в огън, водата в пара, а тази пара е дъхът, който излиза от техните ноздри…
— Стига, стига, о Нам-Бок — прекъсна го Опи-Куан. — Разкажи ни за други чудеса. Уморяваме се от тия, които не разбираме.
— Не разбирате ли? — запита отчаяно Нам-Бок.
— Не, не разбираме — изхленчиха мъжете и жените. — Ние не можем да разберем.
Нам-Бок си помисли за жетварските комбайни, за машините, на които могат да се видят изображенията на живи хора, за машините, от които излизат човешки гласове, и му стана ясно, че неговите съплеменници няма да разберат нищо от това.
— А може ли да ви кажа, че и аз яздих това желязно чудовище из страната? — попита горчиво той.
Опи-Куан вдигна нагоре ръце, обърнати с дланите напред, като не прикриваше повече своето недоверие.
— Продължавай да говориш, кажи, каквото искаш. Ние слушаме.
— И така аз се качих на желязното чудовище и дадох за него пари…
— Ти каза, че го хранят с камъни.
— Аз казах, глупак такъв, че парите са такова нещо, за което вие не знаете нищо. Както ви казах, аз яздих животното из цялата страна, преминах край много села, докато стигнах до едно голямо село на самия бряг на морето. Там къщите издигат покривите си чак до звездите и облаците минават край тях и навсякъде е пълно с пушек. Грохотът в това село прилича на грохота на бурно море, а хората са толкова много, че захвърлих тоягата си и повече и през ум не ми мина да дълбая резки.
— Ако беше правил по-малки резки — каза с упрек Кугах, — щеше да разкажеш всичко с по-голяма точност.
Нам-Бок се нахвърли гневно върху него:
— Ако бях правил по-малки резки! Слушай, Кугах, който знаеш само да драскаш по кости! Ако бях правил по-малки резки, нито тази тояга, нито двадесет тояги можеха да ги поберат — не, нямаше да стигнат и всички изхвърлени от морето дървета по брега оттук до съседното село. Даже и всички вие, заедно с жените и децата да бяхте двадесет пъти повече и всеки от вас да имаше ръце, и във всяка ръка да имахте тояга и нож, пак нямаше да можете да направите толкова резки, колкото хора видях, толкова много бяха те и толкова бързо се движеха около мен.
— В целия свят няма толкова много хора — възрази Опи-Куан, защото беше поразен от чудото и неговият ум не можеше да обхване такова огромно число.
— Какво пък знаеш ти за света и за това колко е голям? — попита Нам-Бок.
— От само себе си се разбира, че не може да има толкова много хора на едно място. Техните лодки ще задръстят морето така, че няма да има място къде да се обърнат. И те всеки ден да изваждат всичката риба от морето, пак няма да могат да се нахранят всичките.
— Така изглежда — отвърна Нам-Бок, като завършваше разказа си. — Въпреки това така е. Видях всичко със собствените си очи и затова захвърлих тоягата. — Той се прозина и се изправи на крака. — Днес гребах много. Денят беше дълъг и се уморих. Сега ще легна да спя, а утре ще поговорим още за това, което съм видял.
Баск-Уа-Уан се заклатушка боязливо пред него, изпълнена с гордост и все пак изпитваща благоговение пред своя необикновен син. Тя го заведе в своето иглу и го настани всред мазните, миризливи кожи. Мъжете останаха край огъня на съвет и с шепот и думи, изказани на тих глас, се поведе дълъг спор.
Минаха час, два, Нам-Бок спеше, а съветът продължаваше. Слънцето клонеше на северозапад и към единадесет часа вечерта застана точно на север. Тогава вождът и гравьорът на кости станаха от съвета и разбудиха Нам-Бок. Той замига в полусън, изгледа ги и се обърна на другата страна, за да заспи отново. Опи-Куан го хвана за ръката и внимателно, но решително го разтърсва дотогава, докато той не отвори отново очи.
— Хайде, Нам-Бок, ставай! — заговори той. — Време е!
— За друго угощение ли? — извика Нам-Бок. — Не, не съм гладен. Вие яжте, а мен ме оставете да спя.
— Време е да тръгваш! — изгърмя гласът на Кугах.
Опи-Куан заговори по-меко.
— Ние гребяхме заедно с кануто, когато бяхме малки момчета — каза той. — Заедно с тебе отидохме за първи път на лов за тюлени и изтегляхме сьомгата от мрежите. Ти ми възвърна живота, Нам-Бок, когато морето ме заля и ме повлече надолу към черните скали. Ние заедно гладувахме и треперехме от студ, заедно пропълзявахме под една кожа и лежахме, притиснати един до друг. Заради всичко това, заради искреното ми приятелство с тебе много ми е мъчно, че ти се завърна такъв голям лъжец. Ние нищо не разбираме и главите ни се замаяха от всичко, което разказа. Това не е хубаво и много говорихме в съвета. Решихме, че трябва да заминеш, за да може всичко да е ясно в главите ни и да не ни вълнуват необясними неща.
— Всички неща, за които говори ти, са сенки — подхвана Кугах. — Ти си ги донесъл от страната на сенките и в страната на сенките трябва да ги върнеш. Твоята байдарка е готова и хората от племето те чакат. Те няма да заспят, докато не заминеш.
Нам-Бок беше смутен, но се заслуша в думите на вожда.
— Ако ти си Нам-Бок — говореше Опи-Куан, — тогава ти си най-опасният и най-удивителният лъжец, който съм виждал; ако си сянката на Нам-Бок, тогава ти разказваш за сенки, за които живите хора не бива да знаят нищо. Ние мислим, че това голямо село, за което говориш, е селото на сенките. Там витаят сенките на умрелите, защото мъртвите са много, а живите малко. Мъртъвците не се завръщат. Досега не се е завърнал нито един мъртвец. Ти с твоите удивителни разкази си първият. Не е редно мъртвец да се завръща и ако ние допуснем това, очаква ни голяма беда.
Нам-Бок познаваше добре своя народ и разбираше, че решението на съвета е равносилно на закон. Затова той се остави да го заведат до брега, където го настаниха на кануто и му тикнаха едно весло в ръцете. Някъде откъм морето се чу крясъкът на заблудена дива патица, а вълните с глух плясък се разливаха върху пясъка. Над земята и водата беше надвиснал сумрак, а на север слънцето тлееше мъждиво, обвито в кървавочервени мъглявини Чайките летяха ниско. Откъм брега духаше остър, студен вятър, а черните кълбести облаци предвещаваха лошо време.
— Ти дойде от морето — заговори монотонно Опи-Куан, като че произнасяше заклинание — и отиваш обратно в морето. Така равновесието се възстановява и се връща законният ред.
Баск-Уа-Уан приближи, накуцвайки, до пенещия се край на водата и извика:
— Благославям те, Нам-Бок, затова, че си спомни за мен.
Кугах тласна кануто от брега, дръпна шала от нейните рамене и го хвърли в лодката.
— През дългите нощи е студено — проплака тя — и студът прониква през старите ми кости.
— Това е сянка — отвърна резбарят, — а сенките не държат топло.
Нам-Бок се изправи, за да може гласът му да стигне до нея.
— О, Баск-Уа-Уан, майко, която си ме родила! — извика той — Чуй думите на Нам-Бок, твоя син. В кануто има място за двама и той иска ти да тръгнеш с него. Там, където отива той, има много риба и мас. Там не става студено, а животът е лек и железните неща работят вместо човека. Ще дойдеш ли, о Баск-Уа-Уан?
Тя се замисли за миг, а в това време кануто се отдалечи бързо от нея. След това извика с треперещ глас:
