разбираше. Дик му каза: „Вие, мистър Смит, сте виновен за това, че предизвикахте сцена, направихте скандал, нарушихте порядъка, дадохте повод на женските езици да клюкарстват, увредихте на реда и дисциплината в стопанството, а всичко това се свежда до едно-единствено и сериозно нещо — понижение на нашата производителност.“
Но Смит още не можеше да разбере. Мислеше, че го обвиняват в нарушение на нравствеността, защото преследвал омъжена жена, и се опитваше да смекчи вината си, като доказваше, че тя го насърчавала. Той молеше за снизхождение, „защото в края на краищата, мистър Форест, човек греши и аз признавам, че тя ми замая главата и станах глупак“.
„Мистър Смит — каза Дик. — При мен работите вече осем години, шест от които като надзирател. От работата ви съм доволен. Безспорно имате умение да се справяте с работниците. Вашата нравственост никак не ме засяга. Безразлично ми е дали сте мормон-многоженец или мохамеданин. Частният ви живот си е ваша работа и не ме интересува дотогава, докато не уврежда на работата ви в чифлика. Всеки от коларите ми може да се напие като свиня в събота — всяка събота, ако ще. Това си е негова работа. Но ако в понеделник сутринта започне да си отмъщава на конете затова, че го боли глава, ако започне да ги плаши и гони, ако им навреди или стане ясно, че би могъл да им навреди и с това макар и малко да понижи производителността им в понеделник, в същата минута пиянството му става вече моя работа и той ще трябва да си върви.“
„Искате да кажете, мистър Форест — промълви Смит, — че трябва да си вървя?“
„Точно това искам да кажа, мистър Смит. Трябва да си вървите не защото сте прескочили чуждия стобор и сте отишли при жената на друг мъж — това си е ваша и негова работа; а защото сте създали безпорядък, който уврежда на производителността в стопанството.“
Знаете ли, Евън — прекъсна разказа си Паола, — че Дик е по-способен да проникне в трагедиите на човешката съдба само като чете статистическите данни за фермата, отколкото средният писател-романист, който наблюдава водовъртежа на големия град. Да вземем отчетите за млеконадоя. Всеки дояч се отчита поотделно — толкова и толкова литри мляко от еди-коя си крава сутрин и вечер и тъй нататък. За Дик не е нужно да познава човека. Обаче забелязва, че млякото е намаляло. „Мистър Паркман — ще каже той на завеждащия кравефермата, — женен ли е Барчи Перата?“ — „Да, сър.“ — „Има ли неприятности с жена си?“ — „Да сър“.
Или пък: „Мистър Паркман, Симпкинс отдавна минава за най-добрия ни дояч. От известно време изостава. Какво му е?“ Мистър Паркман обаче не знае. „Проучете как стоят нещата — ще каже Дик. — Нещо му тежи на душата. Поговорете с него бащински и се постарайте да разберете какво му е. Трябва да му помогнем.“ И тогава мистър Паркман открива какво има. В случая се оказа, че синът на Симпкипс, който следваше в Станфордския университет, тръгнал по пътя на лесните печалби и се озовал в затвора, обвинен във фалшификация на документи. Дик предаде делото в ръцете на собствените си адвокати. Загладиха работата, пуснаха момчето под гаранция и нормата на Симпкипс отново се покачи. А най-хубавото е това, че младежът се поправи. Дик продължи да го наблюдава, улесни го да завърши инженерния институт и сега той е на служба при нас, работи при драгите, печели по сто и петдесет долара на месец, ожени се, има добри перспективи пред себе си, а баща му дои както по-рано.
— Права сте — замислено промърмори Греъм. — Изглежда, че ненапразно го нарекох Благородното сърце.
— А аз го наричам моята „скала“ — каза Паола признателно. — Той е тъй непоклатим. Може да устои на всякаква буря. О, вие не го знаете какъв е. Той е такава надеждна опора. Нищо не може да го превие. Животът никога не го е повалял на колене. Съдбата му се усмихва — винаги му се е усмихвала. Никога не е претърпявал поражение… поне досега. Аз… не искам да го видя победен. Би било печална картина. Но сега, Евън… — Тя протегна ръка в нежна молба, която се превърна в ласка. — Сега се боя за него. Затова не знам как да постъпя. Не мисля за себе си, когато се дърпам назад и се колебая. Ако той беше способен на долни постъпки, ако беше ограничен в мислите си, ако беше слаб, ако в него имаше поне капка злоба, ако поне веднъж животът го беше вече повалил на колене — тогава, скъпи, скъпи мой, отдавна бих заминала с вас.
Изведнъж очите й се овлажниха. Тя стисна ръката на Греъм в знак да не я прекъсва и за да се овладее, върна се към недовършения разказ:
— „За мен и въобще, погледнато обективно, вие мистър Смит, сте много по-ценен от мъжа на тази жена — каза Дик. — Ето какви са сведенията за него; усърден, иска да се понрави, но не блести с ум, нито с физическа сила и в най-добрия случай е среден работник. И все пак ще трябва да си отидете именно вие, за което много, много съжалявам.“
О, казаха се, разбира се, и други неща. Но аз ви предадох същественото. Защото то разкрива начина на мислене на Дик. А неговият начин на мислене предопределя постъпките му. Според него отделният човек трябва да има свобода на действие. Смята, че човек има правото да постъпва, както му се харесва, стига да не уврежда с това на околните, сред които живее. Той беше убеден, че Смит има пълното право да обича тази жена и да бъде обичан от нея, ако до това се свеждаха нещата. Винаги съм го чувала да казва, че любовта не може да се задържи насила и не може да се натрапва. Казвам ви самата истина: ако тръгна с вас, той ще каже: „Бъдете щастливи, деца мои.“ Така ще каже, макар и кръв да капе от сърцето му. Според него изживяната любов не дава права върху настоящето. Всеки любовен миг, чувала съм го да казва, се изживява от двама души — те са квит и нито имат да дават, нито да вземат. Никога не можеш да кажеш, че ти дължат, че имаш да вземаш. Смее се над самата мисъл, че в любовта някой може да предявява претенции, да твърди, че другият му е длъжен.
— Съгласен съм е него — каза Греъм. — „Обеща винаги да ме обичаш“, заявява оня, когото са изоставили, и иска да получи това, което смята, че му дължат, сякаш държи в ръка полица за еди-колко си долара. Но доларите са долари, а любовта живее или умира. Нима можеш отново да я получиш, след като е умряла? Всички сме съгласни с това — пътят е ясен. Обичаме се. Това е достатъчно. Не трябва да се бавим — не трябва да губим дори минута повече.
Ръката му докосна пръстите й върху клавишите, той целуна косите й, след това бавно обърна лицето й към своето и допря уста до нейните устни, които с готовност му отвърнаха.
— Дик не ме обича тъй, както вие — промълви тя, — искам да кажа, не се забравя и увлича като вас. Заедно сме от толкова години, че, мисля си, станала съм за него ежедневен навик. Много, много често, още преди да ви познавах, питала съм се към кого той храни по-голяма привързаност — към чифлика или към мен.
— Всичко е съвсем просто — твърдо рече Греъм. — Трябва да бъдем праволинейни. Да заминем!
Той я изправи на крака и понечи да тръгне заедно с нея. Но тя рязко се откъсна от него, пак седна и закри с ръце пламналото си лице.
— Вие не разбирате, Евън. Аз обичам Дик. Винаги ще го обичам.
— А мен? — остро запита той.
— Не е нужно да го казвам — усмихна се тя. — Освен Дик вие сте единственият, който ме е целувал така… на чиято целувка съм отвръщала по такъв начин. Но не мога да се реша. Трябва някой друг вместо мен да разреши задачата на триъгълника, както вие се изразявате. Сама не мога да я разреша. Сравнявам ви двамата, претеглям, преценявам. Не мога да забравя Дик и дългите години, които сме преживели заедно. А за вас търся отговор в сърцето си. И не знам. Просто не знам. Вие сте прекрасен човек и ме обичате истински. Но Дик стои над вас. Вие сте… повече като глина, която може да се оформи… не знам как да се изразя. У вас има повече човешко. И затова ви обичам повече… Така поне мисля.
Не, почакайте — възпротиви се тя и задържа ръцете му, жадно протегнати към нея. — Искам да кажа още нещо. Помня Дик, помня го какъв беше в годините на нашето минало. Но ще го запомня и такъв, какъвто е днес, какъвто ще бъде утре. Непоносима ми е мисълта, че някой би могъл да съжалява моя мъж, че вие бихте могли да го съжалявате, а ще го съжалявате, когато ви призная, че вас обичам повече. Ето защо не съм сигурна в себе си и след като кажа нещо, оттеглям си думите, ето защо сама не знам какво искам.
Бих умряла от срам, ако по моя вина Дик стане за съжаление. Наистина бих умряла. Не мога да си представя по-ужасна картина от това Дик да буди съжаление. Никога през живота си не е бил съжаляван. Винаги е излизал победител — винаги е бил блестящ, лесно приспособим, силен, непобедим. И нещо повече — той с нищо не е заслужил да изпадне в положение, при което ще го съжаляват. Виновна ще съм
