Дик я слушаше разсеяно, но не минаха четиридесет и осем часа и той с горчивина си спомни тия думи.
Продължиха пътя си, трясъкът на каменотрошачката заглъхна. Навлязоха в гориста местност и прехвърлиха малък вододел. Тук следобедното слънце се процеждаше виноцветно през листака на манзанитите и розово през мадрьоновите дървета. След това през млада горичка от евкалипти се насочиха към Литл Медоу, но малко преди да стигнат, слязоха от конете и ги вързаха. Дик сне от седлото автоматичната пушка с калибър 0,22 и двамата с Паола тихо се доближиха до няколко секвои, отвъд които започваше равно поле. Настаниха се на сенчесто място с добър обзор чак до отсрещния край на долинката, където се спускаше стръмно близкият хълм.
— Ето ги там — три, не — четири — прошепна Паола, съзряла с острия си поглед няколко полски плъха между ниските класове.
Те бяха хитри животинчета, най-хитрите измежду събратята си, оцелели, защото благодарение на безкрайната си предпазливост не бяха станали жертва на отровните зърна и железните капани, с които Дик изтребваше вредителите. Единствени те бяха останали живи от десетки не тъй предпазливи техни събратя, но бяха достатъчно на брой, за да се разплодят из цялата местност. Дик зареди пълнителя на пушката с малокалибрени патрони, провери шумозаглушителя, залегна и опрян на лакът се прицели. Благодарение на шумозаглушителя не се чу изстрел; с едно щракване на механизма куршумът бе изстрелян, празната гилза изхвърлена, нов патрон влезе в затвора, а пружината на ударника се запъна автоматично. Един едър пясъчнокафяв плъх подскочи във въздуха, преметна се и изчезна между класовете. Дик зачака, като държеше под обстрел няколко съседни дупки, оголената земя около които показваше колко много зърно е било изядено тук. Когато раненият плъх отново се показа и запълзя по откритото към дупката си, оръжието пак щракна, той падна по хълбок и вече не мръдна.
Още при първото щракване всички плъхове с изключение на ударения се изпокриха по дупките си. Нямаше какво да се прави, освен да се изчака, докато любопитството надвие страха. Именно на тия минути беше разчитал Дик. Той лежешком следеше зорко дали някой любопитен плъх няма да подаде глава на отсрещния склон и се питаше дали Паола ще поиска да започнат разговор. Тя беше в тежко положение: нямаше ли да го сподели с него? Така тя никога не бе постъпвала. Рано или късно винаги бе споделяла грижите си с него. Но грижи от такъв характер тя никога не бе имала, даваше си сметка Дик. Точно за такива грижи тя никога не би разговаряла с него. Но, от друга страна, тя винаги е била открита, разсъждаваше той. Беше се възхищавал и радвал на тази й черта през всичките им години, изживени заедно. Нима сега тя ще измени на себе си? Така той лежеше и разсъждаваше. Тя мълчеше. Не беше неспокойна. Не я чуваше дори да помръдне. Погледна я крадешком и видя, че тя лежи по гръб със затворени очи, разперила ръце, сякаш уморена.
От една дупка надникна малка глава. По цвят тя бе като околната пръст, сред която се беше родило животинчето. Дик трябваше да чака в течение на дълги минути, докато плъхът се увери, че не го заплашва опасност, и се изправи, за да открие причината на шума, който го бе изплашил. Пушката отново щракна.
— Удари ли? — запита Паола, без да отваря очи.
— Ударих, и то какъв дебел — отговори Дик. — Изглежда, че пресякох от корен цяло поколение.
Изтече цял час. Следобедното слънце препичаше, но под сянката беше приятно. Лек ветрец лениво полюляваше младите класове и поклащаше клонките на секвоите. Дик удари още един плъх. Книгата лежеше до Паола, но тя не бе предложила да чете на глас.
— Зле ли ти е? — реши се той най-после да я запита.
— Не, само ме боли глава — адска невралгична болка между очите, това е всичко.
— От многото бродираме, ще е — пошегува се той. — Такъв грях нямам — отвърна тя.
Външно между тях се чувствуваше старата непринуденост, но Дик, който наблюдаваше как един необикновено едър плъх излиза от леговището си с намерение да пропълзи по голата земя, която го делеше от нивата, си мислеше: „Ясно е, че днес между нас няма да има разговори. Нито ще се сгушим и целуваме в тревата.“
Набелязаната жертва бе достигнала края на нивата. Той натисна спусъка, зверчето се повали и за момент остана неподвижно, след това с несигурни, но бързи стъпки се затича към дупката си. Автоматичният механизъм на пушката защрака непрекъснато. Малки облачета прах досами бягащия плъх показваха, че попаденията са на косъм от него. Дик стреляше толкова бързо, колкото успяваше да натиска спусъка, и куршумите излитаха в картечен низ.
— Истинска канонада — каза Паола. — Удари ли?
— Да — отговори Дик, който зареждаше отново пълнителя, — ударих праотеца на всички плъхове, изедника на зърното, който подяжда храната на младите телета. Но девет бездимни патрона за един плъх — не си струва. Трябва да меря по-точно.
Слънцето падна по-ниско на небосвода. Ветрецът стихна. Дик успя да убие и друг плъх и унил чакаше да се покаже още някой на отсрещния склон. Беше дал възможност на Паола да му се довери, беше създал необходимата обстановка за това. Значи, положението беше тъй сериозно, както се бе опасявал. А може би още по-сериозно — защото неговият свят се събаряше около му. Старите му опори ги нямаше. Чувствуваше се объркан, несигурен. Да беше някоя друга жена — но Паола! Тъй сигурен беше в нея. Сигурността му се градеше на цели дванадесет години, прекарани заедно…
— Часът е пет, слънцето преваля на небосклона — каза той, като скочи на крака и се наведе към нея да й помогне да стане.
— Много добре ми подейства разходката — как хубаво си починах — каза тя, като се запътиха към конете. — Очите ми сега са по-добре. Хубаво, че не се опитах да ти чета.
— Хей, прасенце такова — заплаши я Дик тъй безгрижно, сякаш нищо не куцаше между тях двамата. — Само да си посмяла да прочетеш без мен един-единствен ред от Гайен. Трябва да го прочетем заедно. Дигни ръка и се закълни във Всевишния…
— Заклевам се във Всевишния — рече послушно тя.
— Или нека магарета танцуват на гроба на баба ти…
— Или нека магарета танцуват на гроба на баба ми — повтори тя тържествено.
На третата сутрин, откак Гръм бе заминал, Дик нарочно направи така, че при него беше завеждащият кравефермата, когато в единадесет часа Паола надникна през вратата и подвикна своето „Добро утро, весели Дик“. На обед спасиха положението Мейсънови, които пристигнаха с няколко коли и цяла тълпа младежи. Така Паола се осигури и за следобеда, а дори за вечерта, както забеляза Дик, защото тя ги задържа на бридж и танци.
Но на четвъртата сутрин, когато Греъм трябваше да се завърне, в единадесет часа Дик бе сам в работната си стая. Приведен над бюрото, той подписваше писма, когато чу, че Паола влиза на пръсти при него. Без да вдигне глава, той продължи да подписва писмата, но се бе превърнал цял в слух. Чуваше само лекото шумолене на коприненото й кимоно. Усети, че тя се навежда над него, и затаи дъх. Но след като леко го целуна по косата и изрече своето „Добро утро, весели Дик“, тя отбягна ръката, която жадно се протегна към нея, и със смях изчезна. Освен че бе разочарован, поразило го беше щастливото й лице. Тя тъй зле умееше да прикрива настроенията си, че очите й светеха в радостно очакване като на дете. А тъкмо днес следобед трябваше да пристигне Греъм и Дик не можеше да не свърже едното с другото.
Не пожела да провери дали тя е занесла пресен люляк в стаята на кулата, а на масата в присъствието на трима студенти от земеделския институт в Дейвис трябваше бързо да си измисли работа за следобеда, когато Паола подметна, че би могла да доведе Греъм от Елдорадо.
— Да караш ти? — запита Дик.
— Да, но с Дъди и Фъди — обясни тя. — Не ги свърта на едно място, иска ми се да поразтъпча и тях, и себе си. Разбира се, ако и ти искаш да се раздвижиш, ще те отведем, където кажеш, а за Греъм ще изпратим шофьора.
Дик се мъчеше да се убеди, че тя не очаква с тревога дали той ще приеме, или ще отклони поканата й.
— Бедните Дъди и Фъди ще обърнат нагоре петалата, ако днес следобед направят пробег колкото моя — засмя се той, като същевременно, си съставяше програма. — До вечерта трябва да измина сто и двадесет мили. Вземам спортната кола и ще се нагълтам с прах — пътят е неравен, сносен е само на
