— Които напълниха не главата ви, а сърцето ви — поправи я той. — Тази вечер в сърцето ви, в гласа ви пее любовта. За пръв път ви чувам да разгърнете гласа си. И не смейте повече да се оплаквате, че гласът ви бил слаб. Той е плътен, закръглен, като голямо въже, като голямо златно въже, с което завързват приказните кораби на пристана на Блажените острови.
— За да се отплатя, ще изпея „Глория“ — отвърна тя — и тъй ще отпразнуваме победата на свети Лео, свети Терънс… и разбира се, свети Дик, които съсякоха драконите.
Дик, който не пропускаше ни дума от разговора, за да не се намесва в него, се запъти към вградения в стената бар-шкаф и си наля уиски със сода.
Докато Паола пееше „Глория“, отпуснал се на едно от канапетата, той бавно отпиваше от чашата си, а възпоминанията изплуваха пред очите му с небивала яснота. Някога, отдавна, бе я чул да пее така: това беше в Париж, в ония кратки дни, когато се бяха влюбили; а след това още веднъж, през медения им месец, на борда на „Ол ауей“.
След малко с празната си чаша той даде знак на Греъм да се присъедини към него, приготви две чаши уиски със сода, а когато Греъм изпи своята, предложи му да изпеят с Паола „По циганските следи“.
Тя обаче поклати глава и запя „Билката на забравата“.
— Ах, каква жена, каква ужасна жена е била тя — възкликна Лео, когато Паола завърши. — А той бил истински влюбен. Тя разбива сърцето му, но той пак я обича. Той не може да се влюби втори път, защото не може да забрави любовта си към нея.
— А сега, Червени облако, „Песента за желъда“ — обърна се Паола усмихната към мъжа си. — Остави чашата, бъди мил и започвай да сееш желъди.
Дик лениво напусна канапето, изправи се, разтърси непокорно глава както кон гривата си и тежко затропа с крака, подражавайки на Планинеца.
— Нека Лео знае, че тук между нас не само той е поет и рицар на любовта. Слушайте, Терънс, и вие другите, послушайте дивата и възторжена песен на Планинеца. Той не въздиша по възлюблената си. Той изобщо не въздиша. Той въплътява любовта, среща я смело и я зове без свян. Чуйте го!
Стаята заехтя, въздухът се изпълни със звуци на дива радост — Дик наподобяваше цвиленето на жребец. Като разтърсваше въображаема грива и тропаше с крака, той се провикна:
— „Чуйте ме! Аз съм Ерос! Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Земята прелива от живителна сила, дърветата — от мъзга. Пролет дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез гласа на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи; с ехото си разнасят вестта, че ида.“
Философите от мадрьоновата гора за пръв път чуваха песента на Дик и я посрещнаха с шумно одобрение. За Хенкок тя бе повод да подеме прекъснатия спор и той започна да обосновава биологически бергсонианската дефиниция на любовта, когато го прекъсна Терънс, който бе забелязал, че на лицето на Лео се бе изписала болка.
— Нека помолим нашата мила домакиня да продължи — каза Терънс. И нека тя пее за любовта, само за любовта. От опит зная, че най-добре съзерцавам звездите на фона на женски глас.
Малко по-късно в стаята влезе О’Джой. Той изчака Паола да завърши песента, приближи се безшумно до Греъм и му подаде телеграма. Дик се намръщи, че ги прекъсва.
— Важно много — аз мисли — обясни китаецът.
— Кой я прие? — запита Дик.
— Аз. Аз приел. Нощен дежурен в Елдорадо позвънил по телефона. Казал много важно. Аз приел.
— Да, твърде важна е — обади се Греъм, след като я прочете. — Мога ли тази вечер да взема влак за Сан Франциско, Дик?
— О’Джой, почакай малко — повика го Дик, като погледна часовника си. — В колко часа има влак за Сан Франциско, който да спира в Елдорадо?
— Единадесет часа и десет минути — бе незабавният отговор. — Има време. Но не много. Аз да повика шофьор?
Дик кимна глава.
— Непременно ли трябва да тръгнете още тази вечер? — запита той Греъм.
— Наистина трябва. Работата е важна. Ще имам ли време да се приготвя?
Дик кимна на О’Джой и каза на Греъм:
— Имате време, колкото да вземете най-необходимото. — Той се обърна към О’Джой: — Буден, ли е още О’Май?
— Да, сър.
— Изпрати го в стаята на мистър Греъм да помогне. А на мен съобщи веднага щом колата бъде готова. Няма да използваме лимузината. Кажи на Саундърс да вземе спортната кола.
— Какъв хубав и снажен мъж — забеляза Терънс, когато Греъм излезе от стаята.
Всички се бяха събрали около Дик с изключение на Паола, която, останала на рояла, слушаше.
— Той е един от малцината, с когото бих минал през огън и вода, с когото бих се впуснал и в най- отчаяното начинание — казваше Дик. — Той бил на борда на „Нетермере“, когато заседнал при Панго в урагана през деветдесет и седма година. Панго е просто една пясъчна ивица дванадесет фута над морското равнище. Мястото е необитаемо, има само кокосови палми. Между пасажерите имало четиридесет жени, повечето съпруги на английски офицери. Греъм бил с болна ръка, подута колкото крака му — ухапала го змия.
Океанът беснеел. Никаква спасителна лодка не могла да оцелее. Две от тях се разбили и екипажът загинал. Един след друг четирима матроси-доброволци се опитали да достигнат брега с привързано за тях тънко въже. И четиримата били измъкнати мъртви обратно на палубата с помощта на въжето, към което били привързани. Докато отвързвали последния, Греъм с подутата си ръка се съблякъл, за да пренесе той въжето. И успял, въпреки че вълните с такава сила го блъскали в пясъчния бряг, че счупил болната си ръка и освен това три ребра. Но все пак намерил сили да закрепи здраво въжето. Шестима други се наели да се доберат до брега по въжето на Евън, като пренесат със себе си друго по-дебело въже. Четирима от тях достигнали. И накрая, когато спасявали пасажерите, загинала само една от жените — при това от уплаха, имала слабо сърце.
Разпитвах го веднъж за тази случка. Но беше лаконичен като англичанин. Не искаше нищо да каже, проклетникът. Обясни ми само, че оздравяването му вървяло без особени усложнения. Според него солената вода, физическото напрежение и счупената ръка му подействували като противоотрова срещу ухапването.
В този момент в стаята влезе О’Джой, а от противоположната страна — Греъм. Дик видя, че преди да погледне другите, той потърси с очи Паола.
— Всичко е готово, сър — доложи О’Джой.
Дик стана да придружи госта си до колата, но Паола, изглежда, нямаше намерение да излиза навън с тях. Греъм се запъти към нея, за да се сбогува и извини, както изисква учтивостта.
Тя бе още под впечатлението на онова, което Дик бе разказал за него. Неволно се възхищаваше от привлекателната му осанка. Любуваше се на гордата му стойка, на небрежно сресаната му пясъчнозлатиста коса, на походката му — гъвкава и свободна въпреки масивната му, плещеста фигура. Докато се приближаваше към нея, тя отправи поглед към продълговатите му сиви очи, на които малко присвитите клепачи придаваха израз на момчешка упоритост. Наистина, както очакваше да види, изразът на упоритост изчезна и в очите му светна добре познатата усмивка.
Неговите думи бяха незначителни, безлични, както и нейните съжаления; но в оня миг, когато той пое ръката й, в очите му тя прочете онова, което очакваше — онова, с което отговориха и нейните очи. Същите неизказани думи те вложиха и в краткото си ръкуване. Без да иска, тя също стисна ръката му. Той беше прав — те наистина можеха да се разбират без думи.
В момента, когато ръцете им се разделиха, тя бързо погледна към Дик. Дванадесет години бе живяла с него и бе научила много неща. Беше се убедила в светкавичната му наблюдателност, в неговата едва ли не свръхестествена способност да долавя дребни признаци, които свързваше и съпоставяше, за да изгради заключения, поразителни с верността и дълбочината си. Но Дик, обърнат настрана, се смееше на някаква остроумна забележка на Хенкок и отправи към нея усмихнатите си очи едва когато тя тръгна да съпроводи
