приближи коня си до нейния, обгърна я с ръка, привлече я към себе си тъй, че конете се олюляха и както яздеха редом, коляно до коляно, долепи устни до нейните. Не, той не се мамеше — тя му отговаряше, целуваше го тъй горещо, както той нея; ликуващ, той чувствуваше диханието й в лицето си.
Миг след това тя се изтръгна от него. Пребледня. Очите й горяха. Бичът отново се издигна, сякаш за да го удари, но след това се стовари върху изненаданата Сърна. В същото време тя пришпори кобилата тъй силно и неочаквано, че Сърна подскочили зацвили от болка.
Вслушан в глухия тропот, който замираше по горската пътека, той стоеше зашеметен на седлото и усещаше, че сърцето му бие до пръсване. Когато заглъхнаха и последните удари от копитата на Сърна, той се свлече от седлото и седна на един мъхест камък. Да, беше се увлякъл повече, отколкото предполагаше. Разбра това в незабравимия миг, когато тя беше в прегръдките му. Жребият беше хвърлен.
Изправи се на крака тъй бързо, че уплаши Селим, който отскочи, доколкото му позволяваше дължината на повода, и изпръхтя.
Станалото не беше предумишлено. То бе едно от ония неща, които са неизбежни — трябваше да се случи. Не го беше сторил нарочно, макар и вече да знаеше, че можеше да го предотврати, ако не бе протакал заминаването си, ако не се бе оставил да го носи течението. Сега и да замине, нещата нямаше да се оправят. Вече нямаше място за съмнение — тази мисъл го подлудяваше, терзаеше го и го изпълваше с радост. Тя му бе казала всичко без думи — устните му още тръпнеха от спомена за нейните. Бе отвърнала на неговата целувка — това не излизаше от главата му и мислите му плуваха в опиянение от преживяното.
Нежно сложи ръка на коляното си, което се бе докоснало до нейното. Беше изпълнен със смирената благодарност на ония, които любят истински. Прекрасно беше, че го бе обикнала такава прекрасна жена. Тя не беше някое малко момиче, а разумна жена, вслушала се в гласа на собствената си воля. И дъхът й се бе пресякъл в прегръдките му, и устните й бяха отговорили на неговите. Припомни си колко много чувство той вложи в тази целувка. Не бе и дръзвал да помисли, че след всички изтекли години ще може да даде толкова много от себе си.
Застана до Селим, готов да го яхне. Конят докосна муцуна до рамото му, а той се спря и се замисли.
Въпросът вече не беше дали да отпътува, или не. Това бе решено окончателно. Наистина Дик имаше известни права. Но Паола също имаше свои права. А той имаше ли правото да замине след случилото се — освен заедно с нея? Ако отпътува сега, ще излезе, че я е целунал и е побягнал. След като законът на любовта бе повелил често да се случва двама мъже да обичат една жена и в създадения триъгълник неизбежно да се промъква вероломството — безспорно по-малкото зло бе да си вероломен към мъжа, отколкото към жената.
„Живеем в света на реалното“ — разсъждаваше той, като яздеше бавно; Паола, Дик и той бяха живи хора, убедени реалисти, способни да погледнат очи в очи фактите на живота. В случая не можеха да помогнат нито църквата, нито законът — мъдростта на странични съдници не би разрешила нещата. Самите те трябваше да ги разрешат. Един от тях трябваше да пострада. Но животът е страдание. Успява оня, който знае да забравя болките си. Добре поне, че и Дик мисли така. Така мислеха и тримата. Не се беше случило нещо необикновено — нямаше нищо ново под слънцето. В безброй поколения е имало безброй триъгълници и всички те са били някак разрешавани. Ще се разреши и този. Човешките проблеми винаги намират някакво разрешение.
Пропъди от главата си тези трезви мисли и се предаде на чудния спомен. Отново протегна ръка да погали коляното си, устните му пак почувствуваха нейния дъх. Дори дръпна юздите и спря Селим; сви ръка тъй, както когато я бе прегърнал, и погледна празното място, което тя беше изпълнила.
Едва на вечеря Греъм видя отново Паола и намери, че тя е същата както винаги. Дори неговият поглед, изострен от съзнанието за станалото, не можеше да открие следа от голямото събитие през тоя ден, нито следа от гнева, пламнал в очите й, когато, побледняла, тя едва не го удари. Във всичко тя си бе както по- рано, Малката стопанка на Голямата къща. Дори в ония мигове, когато очите й случайно срещаха неговите, те бяха невъзмутими, спокойни, не загатваха за никаква тайна. Положението се облекчаваше от това, че присъстваха неколцина новодошли, нейни приятелки и на Дик, пристигнали за няколко дни.
На другия ден предиобед той ги намери в концертната зала заедно с Паола, седнала на пианото.
— А вие не пеете ли, мистър Греъм? — запита го някоя си мис Хофман.
Бяха му казали, че тя е редактор на женско списание, издавано в Сан Франциско.
— О, пея божествено — увери я Греъм. — Нали, мисис Форест? — обърна се той за подкрепа към Паола.
— Съвършено вярно — усмихна се Паола. — Много е добър, в смисъл, че гледа да не заглуши съвсем моя глас.
— Остава ни само да докажем това — осмели се да предложи той. — Преди няколко вечери пяхме един дует… — Греъм въпросително погледна Паола — който особено ми допада. — Той отново хвърли бегъл поглед към нея, но не можа да отгатне какви са желанията й. — Нотите са в хола. Ще отида да ги взема.
— „По циганските следи“. Много жива и мелодична песен — чу я той на излизане да казва на другите.
Този път не пяха тъй предизвикателно, както по-рано, в гласовете им не звучеше толкова трепет и пламенност. Но затова пък излизаше по-звучно, бяха по-близко до замисъла на композитора и влагаха по- малко собствено тълкуване. И докато пееха, Греъм чувствуваше — а знаеше, че и Паола чувствува същото, — че в сърцата им звучи друг дует, за който не можеха и да предполагат присъстващите жени, които посрещнаха с аплодисменти края на песента.
— Обзалагам се, че никога не сте я пели по-добре — каза той на Паола.
Защото бе доловил нови нотки в гласа й. Той звучеше по-пълно, по-плътно. Звучеше тъй мощно, както можеше да се очаква от нейната шия, сякаш нарочно създадена за пеене.
— А сега ще ви обясня какво значи патеран, защото съм сигурна, че не знаете… — започна да обяснява Паола.
ГЛАВА XXII
— Но, Дик, момчето ми, стоите съвсем на позициите на Карлайл — каза Терънс Макфейн с бащински тон.
На вечеря бяха дошли мъдреците от мадрьоновата гора, така че заедно с Паола, Дик и Греъм на масата бяха седнали седем души.
— Въпросът не се разрешава само като дефинираш дадено становище, Терънс — отвърна Дик. — Знам, че защищавам становището на Карлайл, но това още не ме опровергава. Не е лошо да уважаваш авторитетите. Но аз говоря не като човек на абстрактната мисъл, а като селекционер-практик, който ежедневно прилага методите на Мендел.
— Трябва ли да направя извода — намеси се Хенкок, — че един хотентот стои не по-долу от белия човек?
— Ето, у вас заговори южнякът, Аарън — отговори Дик с усмивка. — Предразсъдъците ви, не вродени, а наслоени в детството, са тъй силни, че цялата ваша философия не може да ги разклати. Това е тъй лошо, както задръжките в мисълта, с които Хърбърт Спенсър се обременил през младостта си под влияние на Манчестърската школа.
— И поставяте Спенсър на едно равнище с хотентота? — попита иронично Дар Хиал.
Дик поклати глава.
— Оставете ме да се изкажа, Хиал. Мисля, че ще мога да поясня мисълта си. Средният хотентот или средният меланезиец не се различава особено от средния бял човек. Разликата е там, че пропорционално много по-голяма част от хотентотите и негрите са именно средни, докато значителен процент от белите хора са над средното равнище. Тях именно аз наричам хора, които диктуват темпа на прогреса, благодарение на тях средният човек от тяхната раса напредва по-бързо. Забележете, че те не променят природата, нито развиват интелигентността на средния човек. Но че го улесняват с по-добри съоръжения, дават му възможност да крачи по-бързо заедно с всички останали.
Дайте на индианеца модерна карабина вместо неговия лък и стрели и ловът му ще бъде много по-
